Един от най-обожествяваните учители от моята гимназия бе наричан от почитателите си ученици Даскала. Като някакъв Конфуций на късния соц, към когото последователите му се обръщат с почтителното „Учителю“. Присъствала съм само на един негов час, влезе по заместване. Трябваше да ни преподава за Ботев. Каза, че той бил велик поет, но комунистите непрекъснато се опитвали да си го присвоят заради „Символ верую на българската комуна“. „Дали са му две партийни книжки, едната за резерва.“ Тогава, преди 1989 година, такива неща правеха впечатление и очароваха тийнейджърите. Никой не го издъни, разбира се, само дето класът не се разръкопляска, когато би звънецът.

brain-605603_640

Наскоро почина и от екрана на национална телевизия негов бивш ученик, сега виден и популярен мъж, му чете похвално слово. Знам, че за мъртвите или добро или нищо, но пък аз тогава си спомних защо толкова много го мразех. Защото беше един непоправим пияница, което той се мъчеше да пробута за бохемство, като пиеше и с учениците, когато няма с кого и се правеше като Вазовски чичо на герой в кръчмата, където от думите му „въздухът трепереше“. Защото още докато бяхме ученици,

свали моя приятелка, която току що бе минала прокурорска възраст

Тя изживяваше по това време дълбоко драматичен личен проблем, той й беше класен и се възползва от крехкото й състояние и невръстен ум. Да не говорим, че би могъл да й бъде баща. Тази история премина през страховити перипети и се точи години след завършването ни. Включваше отвеждане на момичето в чужбина, за да го спасят от него, нейното бягство обратно в родината и уж хепиенд.

За да стигнем до мига, в който седим с нея в едно заведение, тя е бременна в 8-мия месец и ми разказва как били събрали пари да се оженят с Даскала след нейното почти криминално завръщане в България и скъсване на връзките със семейството, той обаче ги изпил, върнал се в дома им и когато тя изразила несъгласие, той я изгонил посред нощ на улицата. Ей така както си беше с големия корем. В град, в който няма нито един роднина в момента.

След малко се появи и той, пиян, разбира се. Вече бяхме завършили, той не ми беше учител. А пък Даскала за мен никога не е бил и няма да бъде, след като

бях надникнала отвъд представлението, което изнасяше от катедрата и в кръчмите

Спречкването ни стигна до точка, в която го хванах за реверите и го блъснах в стената. Което не ми беше трудно с човек на бутилка концентрат, който на всичкото отгоре бе една глава по-нисък и двайсет години по-стар от мен.

Знам колко по-ефектно преди 24 май звучат разкази тип „Учителко, целувам ти ръка“, „Господинът по литература запали в мен любовта към българщината“ и „Без вашите уроци никога нямаше да постигна нищо“. Но моят поглед е малко по-различен.

Аз съм благодарна на всичките си учители – и на добрите съвестни просветени същества, които нямах търпение да видя в клас и преследвах в коридорите в междучасията; но и на лекета от гореописания тип; както и на непукистите, разглеждащи училището единствено като място за препитание, в което великани като тях незнайно как са попаднали. Благодарна съм им, защото 12 години аз си седях на чина като в някаква театрална зала, а те по 6-7 часа на ден ми изнасяха представления. Играеха заради мен пиески, чрез които опознавах хората, разбирах как изглеждат умните, добрите, но и позьорите и глупаците. И то пиески с допълнителни екстри – научавах разни факти от науките, които преподаваха, осмислях логически връзки, откривах света.

Казват, че

образованието е това, което остава в теб, когато забравиш всичко, което си учил в училище

Е, на този етап в живота си приближавам тази точка. Но ярко помня и до днес всичките неповторими човешки личности, които са се извървели по катедрите пред мен. Помня изпуснатите думи, а не заучените ефектни фрази; разговорите в междучасията, дори стиловете им на обличане; маниера, с който си кръстосваха краката, оправяха си косите или очилата, излагаха се пред нас или печелеха възхищението ни, наказваха ни, изпяваха всичките ни прегрешения пред родителите.

Когато сме малки, учителите са едно мъничко стъпало под авторитета на майката и бащата, които са пък на самия връх на мисловната ни йерархия.

И ние сме склонни да изпитваме към тях силни емоции също като към родителите си. Ако тези емоции са добри, те стават пътечките, по които успяват да ни налеят знания, да запалят в нас желание да сме умни, просветени, любопитни.

Ако са лоши, тези емоции се стоварват между нас и учителите като падащи крепостни стени, отвъд които нито една тяхна дума не прониква. Но пък това е друг урок – за да сме готови за света, който ни очаква след училище, трябва да познаваме и лошите хора. И да ги опознаем във вариант, когато зависим от тях и ги поставяме на пиедестал, който е един милиметър под този на родителите ни.

Това е по-безопасния начин да видиш тъмната страна,

отколкото да го направиш през родителите си (това води до тежки девиации и дългогодишна психотерапия).

Добрите учители ни вдъхновяват, а лошите са тренажор за много важни житейски уроци – е, малко тъжни уроци, но без тях не може. И най-важното – показват ни, че дори и най-обожествяваните фигури са хора като всички останали, със своите недостатъци, слабости, страхове и комплекси; учат ни да не си създаваме кумири.

Имала съм страхотни учители. Заради две прекрасни жени в основното училище заобичах страстно и ще обичам до края на живота си математиката и физиката. По същото това време една идиотка ме научи да не се отказвам от думите си, да се боря докрай и да вярвам в солидарността и приятелството. Беше ми класна и реши да ми намалява поведението дни преди да кандидатствам в гимназията, защото не съм я била уважавала. Това й бе планът да ми спре по някакъв начин развитието, защото с намалено поведение по мое време нямах право да кандидатствам в добро средно училище. Спаси ме класът, който по някакъв начин я убеди да не го прави. И до днес пазя характеристиката, която ми даде след завършването на 7-ми клас. В нея пише, че съм „индивидуалист“ и затова съучениците ми ме мразят и че с „някои свои постъпки ученичката показва, че не уважава класния ръководител.“ Тогава за първи път разбрах колко лесно могат да те унищожи този, който те е набелязал заради голямата ти уста, дори да имаш самочувствието на най-добрия ученик на випуска си.

От гимназията още помня как учителят ми по география натри носа на една самодоволна, доста тъпа, но научила наизуст урока си зубрачка, която не бе разбрала и дума от това, което рецитираше. Въртя я безмилостно, докато се оплете в незнанието си и й писа нечуваната за нея оценка четворка. А веднага след това вдигна най-слабия ученик, пита го няколко лесни неща и му писа шестица – оценка, която той бе получавал само по физическо. После се обърна към класа и каза: „Интелигентност означава да кажеш нещо, когато го знаеш, и

да си признаеш, когато не знаещ и не разбираш

Никога няма да забравя и две изречения на учителката ни по история: „Държава, в която полицаите получават повече от учителите, е полицейска държава“ (казано по повод на друг исторически период, но ясно насочено към действителността на соца, в който живеехме); и „Който не може да ми говори поне 6 минути със свои думи защо направеното от Кирил и Методий е едно от най-демократичните събития в нашата история, да не се надява на повече от 4-ка.“

Помня как учителката ми по психология даваше на мен и още няколко души фалшиви служебни бележки, че пишем реферати за училище, за да ни пуснат в „забранения фонд“ на библиотеката и да можем да си четем там на воля скритите от масовата публика автори като Фройд, Юнг, Шопенхауер, Ницше, които се смятаха за вражески и фашистки и до тях се стигаше по много сложен път.

И още десетки мили жестове от добрите, вдъхновени, просветени същества, родени да бъдат учители, които срещнах по пътя си. Е, не толкова ефектни, публични и масово аплодирани като пиянските геройства на Даскала. Но от едните се учиш как трябва, от другите – как не трябва. А най-важният урок е, че цял живот ще се луташ между тъмното и светлото, че вечно ще ти се налага да избираш път, че няма сигурни авторитети и всичко се познава в сравнение.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара