Жената е негърът на света, тази аксиома не съм я измислила аз.

А най-малтретираният цветнокож в ХХІ век по всички географски ширини е емигрантката. И дъщеря й, и майка й, също. Говоря събирателно за по-нежната половина от милионната човешка маса, която се движи между континентите, плава на гумени салове и черупки през моретата и се провира с бебе на ръце пеша през шубраци, тилилейски гори, кльонове и граници.

Докъде? До Голямата илюзия!

В световната история няма щастлива емигрантка. Никой не я чака, обречена е да е чужда. Да си човек без дом, без биография, без глас, без корени е проклятие за поколения напред. Мъка е да строиш нов живот на непозната почва и без опора, и особено когато ти тежат спомени, предразсъдъци и родови обичаи – понякога варварски.

Не успявам вече петнайсетина години да изтрия от паметта си автентичните свидетелства на африканските емигрантки във Франция и Белгия. В Комисията по правата на жените и равенството на половете в Европейския парламент имаше публично изслушване и на трибуната бяха две млади жени, преживели гениталната мутилация – онази традиция на някои мюсюлмани да изрязват клитора и интимните устни на момичетата. Мутилация на български език е осакатяване.

Втълпява се, че обрядът предпазвал девойките

от разврат и улеснявал жените, като раждат. Истината е, че ги обезобразява за цял живот. Слушах изтръпнала и още са пред очите ми зловещите анатомични снимки.
Замбийката била на 12 години и една от сестрите на майка й я замъкнала в някакво мазе в Париж. Момичето се изплашило, но го упоили и изрязали „излишното й месо” с бръснарско ножче. Лежала дни наред в полусвяст на лепкавия дюшек, изгаряща от температура и инфекция… Кенийката още ходела на училище

в Белгия, когато сънародници я отвели за

„свещенодействието“ при „специалист” в гетото „Матонги” в Брюксел. И нея по чудо я спасили от усложненията.
Кървавите разкази се събудиха в спомените ми, като се размислих, че емиграцията с всичките й надежди за по-добър живот не скъсва с жестокостите и с мрака от генетичното наследство.

Впоследствие евродепутатките прокараха декларация за ролята на ЕС в борбата срещу религиозните предразсъдъци и осакатяващите обичаи. Ала оттогава Европа е обсаждана от все по-мощни миграционни тласъци. Не съм тъй наивна да вярвам, че политическите инструменти стигат, за да се изкоренят осакатяванията и

безнаказаните убийства на жени.

Статистически над 90 на сто от тях се случват на емигрантките. Емигрантките са и основният кадрови ресурс за най-древната професия, което личи от витрините на вертепите в Брюксел. Не само африканките, а и източноевропейките са най-честите жертви на пороците и на криминалните престъпления в наши дни.

Митологичният образ на Сцила и Харибда е твърде блед за опасностите, които дебнат емигрантките даже в държави с репутация на пазителки на човешките права.

Още един от брюкселските евфемизми в политиките за равенство се проявява в най-висша степен в гастарбайтерския ъндърграунд. Синтезиран е от бизнеса, но е валиден и в различните нива на икономиката и науката: това е „стъкленият таван”. Жените с кариера и самочувствие са установили, че ги допускат

само до 10% от водещите лидерски постове.

Чудеса не се случват и с чужденките, взели дипломи от престижни университети. Дори в реномираните институти и в авторитетните институции шефските постове не се дават на българки – колкото и да ми се иска да бъда опровергана!

Ако жените от сой стигат в кариерите си до невидим „стъклен таван”, то над емигрантките има плътен похлупак. Цялата сила и потенциал на ксенофобията ги притиска отгоре. Когато една жена претегля шансовете си за професионалната реализация по света, по-добре да не храни илюзии, че ще стигне мечтите си – и тя, и децата й. Не съм песимист, но стигмата да си „външен” и да останеш „чужд“ вирее в европейските общества. И пречи!

От българска гледна точка, а и като майка, ми е тъжно да редя такива наблюдения. Хем вярвам, че всяка човешка съдба се слага по свой собствен начин, и хем съм

праправнучка на емигрант по неволя –

на един от солунските атентатори. Но никой и никъде не може да избяга от времето и да се скрие от даденостите на епохата.

По същината си даже Брекзит е реакция на английското общество, крило твърде дълго омразата си към емигрантските орди! Британците не понасят пришълците на Острова им! Дълго и презрително налагаха прегради и ограничения за стандартите и възнаграждението за неканените гости. От което обаче другоземната маса не намалява! Историите на нашите сънародници го потвърждават (виж книгата „Втората България” – б. р.). Припомням разказа на 30-годишната М. Х.,

работлива и наблюдателна висшистка,

потърсила щастието си в Лондон: „Исках да видя какво е да живееш в чужбина. Вярвах, че там безброй възможности ме очакват с отворени обятия. Първите ми впечатления? Още от летището ме посрещнаха индийци с чалми. Харесваше ми, че Лондон е космополитен, но и ми беше чудно защо в него като че ли най-малко са англичаните.

Като цяло животът в Обединеното кралство е силно натоварващ. Пътуваш по два-три часа за работа, седиш в трафика. Тълпи туристи те блъскат и виждаш, че има твърде много емигранти, живеещи си в свой свят. Там не е „мелтинг пот” като в Америка, претопяващо гърне, където всички се смесват.

В Англия

всеки емигрант си носи държавата със себе си.

На мен това не ми беше приятно. В България си мислех, че омразата и ксенофобията се раждат от незнанието и непознаването. Като отидох в Англия, разбрах, че различните националности и култури, събрани на едно място, поставят на изпитание толерантността на човек. За себе си установих, че истинската толерантност се изгражда чрез общуване с различни хора.

Бях си намерила работа, но нямах право на пълна работна седмица. Много работодатели в Англия умишлено не предлагат 40 часа седмично, а само 30 часа – намалено работно време, а с това и по-малко заплащане. Доходът ми стигаше да си платя наема, за транспортната карта, тя е скъпа, и да си купувам дрехи.

В София, ако работя 30 часа седмично

на минимална заплата, ще взимам 300-400 лв., а там получавах над 1000 паунда. И 50 паунда за пазаруване бяха достатъчни да се осигури храна за седмицата.

Работех в първа зона в Лондон, на Марбъл арч, Кенсингтън. В централните квартали има табели и надписи на арабски. Повечето магазини до квартирата ми бяха турски. Живеех в трета зона в Северен Лондон. Първият ми квартал беше Тотнъм. Когато колегите ми разбраха къде живея, отношението им към мен се промени – сякаш идвам от гето. Втората ми квартира беше в Ууд грийн, там контрастът беше смекчен, но като цяло живеех и работех пак само с емигранти.

Голям лукс беше да имаш контакти

и да си близък с местни хора. За година и половина нито веднъж не съм срещала никого от висшето общество, не съм виждала по никакъв повод нито един член на кралската фамилия.

През първите три месеца в Англия не ми се налагаше да говоря на английски освен в Бюрото по труда. Какви бяха приятелите ми? 99% емигранти и основно авантюристи, дошли да трупат опит и да търсят развлечения. Приятелите ми имаха професионални мечти най-вече за модните индустрии и изкуствата. Чакаха да изгрее щастливата им звезда, работейки междувременно, каквото изскочи.

Не мисля, че в чужбина човек може

да създаде семейство

по начина, по който би могъл в България. Вариантите в Англия са или да си отдаден на работата си, или да си бохем. Трети по-умерен път ми изглеждаше непостижим.

Бях в Англия по времето на Дейвид Камерън (точно когато се подготвяше референдумът – б. а.). Усещаха се начални настроения за брекзит, защото на местните им е дотегнало от емигранти, които им подбиват заплатите и работят на минимална ставка. Това пък засяга местните хора от ниската средна класа.

Определена недружелюбност

започна да се усеща и чрез законодателството – появиха се мерки, които ограничат придобиването на гражданство. Ставаше все по-осезаемо желанието на англичаните да не те допуснат, да не ти дадат статус, а да те държат на разстояние и да запълваш не особено привлекателните за тях ниши. Самите местни в желанието си да се капсулират от емигрантската инвазия предпочитаха да живеят в крайни, но добре изолирани квартали.

Това също ме караше да се замисля какво правя аз в тази враждебна среда? Давах си сметка, че нямаше лесно да ми дадат да правя нещо повече от това, което получавах за 30 часа труд седмично. Не успявах да преодолея чувството, че живея като насън, в паралелна действителност, че съм изгубена.

И се прибрах с еднопосочния полет обратно в България.”

Приемам рекламацията, че мрачните истории преобладават в текста. Но те са истински. Очевидно връхлитат в главата ми на майка, обсебена по инстинкт от опасения. Емиграцията неизбежно събира под един знаменател и африканци, и източноевропейци, и бели, и черни, и расисти, и по-толерантно скроени. На гурбет кавалери няма. Иска ми се да вярвам, че моите и нашите деца са достатъчно силни, за да надмогнат над похлупаците и страховете на моето поколение.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара