Според моята лична етимология, минимализъм си е чисто и просто някакъв мализъм, нещо малко, някакво умалително, взето и умалено допълнително, но едва в минимална степен. Максимализъм, от своя страна, представлява същото това умалително, но вече умалено на макс. Макси-мализмът е екстремната форма на мини-мализма. Максимален мини-мализъм един вид.

Сега, понеже на мен по принцип всяка форма на среднина и посредственост ми е чужда, та направо обидна, а минималните проявления във всичко в тоя /и оня/ свят са ми скъдни, скучни и недостатъчни, ще ви разкажа една история за максималните проявления в тоя /и оня/ свят, тези, които или ги има в излишък, или обратно – ги няма хич.

Имало едно време едно племе. Основал го някакъв там тип с азиатски черти, който от всичко най-много обичал да хвърля копия с конски опашки, да яде месо, да язди месо и да вкарва месо в месо. Веднъж той хвърлил накриво копието си, целейки тънкия ствол на някаква фина фиданка, то прелетяло встрани и се забило десет човешки боя след нея в земята. Жълтеникавото лице почервеняло, а дръпнатите очи се налели с кръв. За пръв път срам той там усетил, а също и ехидно шушукане нейде откъде племето. Тогава обаче му хрумнало нещо, той се изпъчил гордо, подло погледнал племето, после посочил къде копието, па рекъл: „Там ще основем държава!“ Племето ахнало, а нашият човек се записал в историята.

Така погрешка и от срам била основана българската държава.

С времето племето се попроменило, вследствие на това, че бидейки основано погрешка на кръстопът, мнозина искали да го завладеят, все воювали с него, понякога падали, понякога ставали и побеждавали, а победителите правили толкова много секс с племенничките, че успели да променят кръвната линия и първоначалните тънки очи, криви крака и жълта кожа около един къс торс доближили сегашния вид на познатата днес европейска раса.

Именно това несъответствие с расата породило учудването на тринайсетгодишната Мая от “Младост” 4, когато една сутрин седнала на тоалетната чиния и вместо познатото облекчително „пльок!“, регистрирала раждането на нещо, което и по размер, и по форма страшно напомняло илюстрациите от учебниците по история за първи клас от темата с основаването на Първата българска държава. Именно това породило учудването й, а не, примерно, фактът, че дори не знаела, че е бременна, но да, имало ги тогава и все повече щели да стават до днес тези момичета в “Младост” 4, а и из цялата българска държава, което само говори за упадъка на племето през времето.

Мая обаче била с голямо сърце на поет, домиляло й и вместо да пусне водата и да отмие срамното доказателство, с два пръста и с известна погнуса извадила лигавия хомункулус, повила го в кърпа, па го изнесла вънка у кофите, а после спокойно си се прибрала вкъщи, което само говори колко нетрадиционна жестокост може да има у поетите.

Два дни оцеляла слузната гнус сред поцинкования мрак на кофата за боклук, дорде една църна циганка не го видяла и не го спасила от там. Циганите били потомци на едно друго племе, което така и не могло да си основе своя държава, защото водачът й бил вечно пиян, затова племето просто се пръснало по света, да си дири късмета по кофите.

“Такъв му бил късмета”, рекла си циганката, пъхнала нащо момче в престилката, па го отнесла дОма, да му се радват децата.

Расло нашто момче, расло, ма колко да е порасло, десет-петнайсет години минали оттогава, а то все под кръста на циганетата, при това и те, нали, не били много снажни. Дали му име Аспарух, защото вече имало по един Васил и Асен в семейството. Аспарух бил див и щастлив идиот. По цял ден скитал сред треви, поляни и пущинаци, пасял киселец, яздел петли из двора и правел прашки от ядеца на кокошките. На училище хич и не ходел. Не можел много да говори, не можел сам да си носи чантата, пък и, честно казано, дори нямал чанта, която да носи. Имал само един буквар и един молив, завещани от братята му, но никой така и не проявил някакъв интерес към тях и те и така си стояли – букварът нов, моливът – подострен.

Не ходел на училище Аспарух, затова и не можел да чете, но ако можел и ако имало къде да го прочете, щял да узнае, че от онзи зноен ден на 2011 година, повратен в тази тук кратка история, след трагичната, но предвид обстоятелствата, доста очаквана смърт на Хуалхау Парамунк, именно той, Аспарух Ганев Ханев,

макар и нефициално, вече е най-дребният човек на света и с ръст от 47 см

и с тегло от 11.5 килограма, бие убедително 30-годишния разглезен капиталист Джефри Стърн от Сан Антонио, Тексас, извисяващ се над половин метър и пуснал лениви паласки от охолния си живот на национална атракция.

Незнанието обаче носи само блаженство, обратно на знанието, което първо носи еуфория, а после печал, и точно през онзи зноен следобед на 2011 година нашият Аспарух щастливо си дремел в невежество сред кирпичената хлад на циганската колиба, вместо да стане и да си каже: „ай ем дъ чоусън уан, бе ей!“, а после горко да осъзнае, че е чоусън само колкото да прекара това прераждане като посмешище. Дремел си Аспарух значи, дори май сън сънувал някакъв за чутовни битки с прашки и славни победи, а до него дремел брат му, най-малкия, и от него по-малък, пеленаче, но без пелени, щото старите са насрани, а още не са изпрани, пък нема и от кого – сички са вънка, преравят кофите. Дремят сами двамата, но не са само двама. Плъх гаден гладно ги гледа, подирил сянка в колибата и рекъл си „що па да не подиря и храна!?“. А гладът е най-мощният стимул, способен дори при хората да премахне табуто в менюто, кво остава за плъховете, които за единия обяд живеят. Поогледал ги така двамата, сметнал, че малко по-малкият е много по-сочен, лакомо изцвърчал и тръгнал към него. Това изцвърчаване май пробудило Аспарух навреме да види прииждащ плъх, с очи червени като огньове на Ада и зъби жълти като пак тия огньове. Скочил Аспарух, но не се стреснал плъхът. Само за миг спрял, сетил се от кога не е ял и пак тръгнал…

Времето е безкрайно и всяко нещо се случва отново сред безкрая на всички прераждания, като всеки път се случва все по-добре, усъвършенствано от неосъзнатата ни всеобхватна памет за него. Не цвърчене пробудило Аспарух, а цвилене. Цвилене на диви коне, пришпорени през малка дивна земя, населена с малки диви хора. Хора с дръпнати очи, жълтеникава кожа и скъсени и изкривени от срастване със седлото крака. Без да помисли как точно ще го направи и без някога да го е правил дори, воден само от някакъв тих шепот през безкрая на дните и неясен блясък през безкрая на мрака, Аспарух скочил на кривите си крачка, вдигнал въргалящия се наблизо остро подострен молив и с рязко и точно хвърляне го забил в едното око на злия плъх. Адският пламък в окото угаснал от бликналата студена кръв, а с другото си око плъхът едва съзрял път да избяга обратно, отнасяйки молива, който и без това никой никога не използвал.

А Аспарух усетил загадъчна лекота. Мир и покой се вляли в дребното уродливо тяло.

Сякаш някаква вековна вина се бе отделила от него. Сякаш духът му е бил пречистен в храм. Сякаш хиляда триста и трийсет години бе чакал едно малко геройство да измие един голям срам.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара