В ранните ми двадесет години настъпи разцветът на интернет и на моя наивитет. Току-що бях срещнала в офиса на тогавашната си работа спътника си за цели шест (голям срам!) години. Не го харесах още от пръв поглед. Той се прояви като типичен сваляч от крайните столични квартали и на третото изречение ми отправи непристоен въпрос. Бях отвратена, но и донякъде поласкана, признавам, нали бях така младичка и наивна.

Няма и два месеца по-късно се оказах срутена от настоятелно и твърде банално ухажване от страна на гореспоменатия сваляч, когото и до днес за краткост наричам Чичко.

Чичко беше предвиден за максимум двусезонно гадже – колкото да вкуся благините от егидата на някой като него (по-възрастен, по-заможен и по-обаятелен от редовите кандидати). Не че съм интересчийка, просто любознателна, и трябваше да съм наясно. Оказах се заклещена в собствената си глупост – получих възможността да се насладя на

истинска аналогова палитра от зрелища

(предимно от негова страна), депресии (предимно от моя), феерични изпълнения и низки прояви като тройка шамари от нищото, примерно. В хубава школа бях попаднала и очите ми полека се отваряха, но сега съм длъжна да призная, че в набора дисциплини, по които Чичко ме обучи как НЕ СЕ ПРАВИ, влиза и виртуалното общуване.

Скапаният червей на съмнението отдавна се беше заселил в мен, а бясното развитие на технологиите само го подхранваше – ту мобилният телефон на Чичко измрънкваше в най-невероятни часове, ту интерфейсът на скайпа му пощуряваше, та ставаха големи панаири. Един ден проявих недискретност и само надникнах в акаунта му. Изплезих език до пъпа от изненада, не беше за вярване как човекът, който ме беше затворил да си кукувам в луксозен апартамент и само спорадично ми отправяше по някое изречение, всъщност беше заграден от „контактки”, които гравитираха около него чрез есемеси, мейли, съобщения в чата и не искам и да си мисля по какви още начини.

Без церемонии си събрах багажа и се върнах в скромния си дом, в който дори кабелна телевизия отказах да вкарам, камо ли интернет. Дотолкова бях отвратена от прясно привършилата история, че даже се почудих дали да не се откажа и от мобилните услуги, но се въздържах, все пак не съм аскет.

Днес съм в ранните си тридесет години и имам спокойна и функционална връзка с човек, който и за миг не допуска да се почувствам сама, макар да е далече. Вкъщи уайърлесът е със завидна скорост. До лаптопа ми седи флашката с мобилния интернет, а дори не излизам да изхвърля боклука, без смартфонът да е в джоба на дънките ми. Един вид –

само под душа не съм онлайн,

ама и това може да се уреди, ако се наложи. Скайпът вече ми е приятел – той е проводник на нашите планове и мехлем за телефонните ни сметки. А ако някой се интересува от физическата консумация на връзката, ще отбележа само, че самолетните билети до края на годината са купени. По нета, разбира се. Нямам представа дали такова е бъдещето на съвременните връзки и слабо ме интересува; от много мислене често изпускаме важните неща в настоящето. Важни сега са високата скорост на ADSL-a, защото тя ми носи онова, което никой тук „на живо” не може да ми даде, и новите софтуери за общуване в реално време, но за тях ще премълча, нали мрежата и без това е натоварена ;).

Facebook Twitter Google+

0 Коментара