Има статистики, според които по-голямата част от българките, емигрирали навън, са омъжени в чужбина. За разлика от жените, българските мъже рядко се решават на брак с чужденка. Нямам представа дали това е така.
За съдбата на българките зад граница имам само два източника. Единият е отец Юлиян в Берлин, според когото най-големите кръстителки в централноевропейската ни епархия са именно жените. Омъжват се за чужденци и след като ги научат да ядат сарми, да приемат изненадващи гости и да подаряват цветя за 8-и март,
те се прекръстват.
Може и да не е масова практика, но звучи забавно.
За разлика от сведенията на другия ми източник – един приятел хърватин, който преди години, прибирайки се към родината, се качил на ферибот, пълен с българки. Всички пасажери освен него били жени от България между 30- и 60-годишни, отиващи на гурбет в Италия. Работели като прислужници и гледачки. Били облечени в тъмни дрехи, тъгували, мълчали. Призрачно… Моят приятел често разказва тази история и всеки път гласът му се разтреперва – твърди, че
това е една от най-тъжните гледки, попадали пред очите му.
А е преживял войната.
Но да не ставам твърде сантиментална – българките не са единствените жени, тръгнали по широкия свят да търсят спасение за себе си или за близките си. В Германия най-много смесени бракове се сключват между полякини и немци. Полякинята е обожавана и мразена точно по този начин, по който българите обожават и мразят рускините. Те са заплаха за местните самки и радост за местните самци.
Полските жени в Германия, също като българките в Италия, са заели целия сектор от непривлекателна и недобре платена работа – чистачки, гледачки, медицински сестри, санитарки. Тъжно е понякога да видиш как пенсионирана учителка мие чужда баня под снизходителния поглед на фризьорка. Мястото, на което си роден, може да е пречка цял живот. Макар че по този повод полската ми приятелка Ана каза:
„Капка, а можеше да сме родени и в Техеран. Винаги може и да е по-зле”.
Права е. Германия е страна, в която можеш да срещнеш целия свят. И да почувстваш съдбата на всички жени на планетата. Козметичката ми е иранка. Не си е ходила у дома от 15 години. Причините звучат политически, а са толкова тривиални: „Не мога, госпожо. Заради децата можем да пътуваме надалеч само през лятната ваканция. А там е толкова горещо. И аз трябва да се увия в тия чаршафи. Никога! Ще умра от топлинен удар. На всичкото отгоре не мога да отида със съпруга си на плаж – трябва да ходим разделени. Затова и не се прибираме там!”
Фризьорката ми пък е едно приказно хубаво момиче – християнка от Ирак. Името й в превод означава „Красива луна”. На 26 години говори вече перфектно 5 езика. Научила ги е в държавите, в които се е наложило да бяга със семейството си след войната. Майчиният й език е арамейски – езикът на Христос. Говори, разбира се, и арабски. Ходила е на училище в Гърция, а от няколко години живее в Германия. Няма капка акцент в говора, нито капка тъга в очите. Просто такъв е животът, вдига тя рамене, докато ми разказва спомените си за слънчевото тихо градче, в което е родена.
То вече не съществува дори на картата.
Онзи живот е откъсната страница, скъсана, изгорена, погребана.
Също както и животът, в който израснах аз. Или Ана от Вроцлав. Градовете ни са си все още там, в географския атлас, но животът в тях е друг. Дадох си сметка за това, когато родих. Винаги съм си представяла, че един ден ще показвам на децата си всичко онова, което съм обичала на тяхната възраст. Да, но нито книжарниците ги има, нито сладкарниците, нито кината, нито тихите горещи следобеди. Всичко това изчезна без следа и бе заменено от една нова страна. С други сладкарници, други кина и други следобеди. Отдалеч тази смяна се вижда много отчетливо. Почти толкова, колкото и бръчиците около очите на приятелките, които оставих. Всеки път, когато се прибирам в София и ги поглеждам, виждам как остарявам.
Това може би бе най-болезненият етап от приспособяването към живота навън.
Осъзнаването, че твоето „у дома” вече го няма.
Също като селото на Красивата Луна.
Съученичката ми Марина, която от години живее в Берлин, го преживя по друг начин. „Качих се на такси в София и казах адреса. Нямало такава улица. Сменили са името й. Не знаех имената на повечето булеварди, на които съм израснала. Не знаех колко е нормално да платя на шофьора и дали да му оставя бакшиш. Сякаш пътувах в Барселона, Лондон или Ханой. Бях туристка в родния си град. Тогава разбрах, че всичко е свършило, аз не принадлежа на този живот тук, време е да затворя куфара със спомени от него и да го преместя при останалото си аз – това в чужбина.”
Шпагатът да живееш между две държави
е най-трудното упражнение в емиграцията. Прави те някак самотен – виждаш неща, които другите не виждат, знаеш неща, които другите не знаят. Как да обясня на германските си приятелки защо българите протестират в София?
Защо родителите ми не искат да се пенсионират? Защо непрекъснато ми звънят познати и приятели с молба да намеря лечение за рак тук, в Германия? Защо ме изумява изобилието, в което живеят? Та те, германските ми приятелки, дори и да не се приближават до печката в кухнята, имат на рафтовете по пет вида оцет… Смешно е, но не хубавите им улици, красивите им дрехи и скъпите им коли, а именно количеството екзотичен оцет в германските кухни ми показа най-добре каква голяма разлика има в стандартите ни. Представяте ли си колко много трябва да имаш от всичко, за да стигнеш до петте вида оцет?
Парадоксално, но в Германия най-добре разбират какво казвам и какво мисля възрастните хора. Те са се редили на опашки. И не са имали ток. Живели са по няколко поколения в един тесен апартамент. Преживели са инфлации.
Инженери са карали таксита, а домакини са отивали във фабриката.
Знаят, че в живота може един ден да се събудиш и нищо да не е като преди. Моите връстници са други. Те винаги са имали всичко, а животът им тече плавно, по конец. А това ги прави някак много тъжни. Знам, че звучи почти като вица за рускинята, която се учудила на изобилието в Ню Йорк и въздъхнала, че
щом американците нямат опашки и дефицит, то нямат и радост.
Но германците на 30-40 години са тъжни хора. На тях не им се налага да оцеляват. Целта им трябва да е друга, по-висша, а не я намират.
Виж, 20-годишните, изглеждат по-уверени. Жените от това поколение приличат на моето поколение в България. Това на 40-годишните. 20-годишните германски момичета са първите в тази страна, за които е напълно нормално да имат правото да изберат как да живеят и всичи да ги подкрепят в това.
Знам, че ще разруша мита за германския боен феминизъм, но Германия все още е страната на домакините. В редакциите тук около масата за планьорка седят само мъже. Жените са екзотика – обикновено такива, които са се отказали от семейство, за да получат шанса да пишат за всичко онова, което на мъжете колеги не им е интересно. Мода, бебета, църква, в най-добрия случай нещо за образованието… Разбира се, има блестящи изключения, но изключения.
Ана от Вроцлав е завършила училище в Германия. Съвсем като в клишето за източноевропейците, била блестяща по математика и днес програмира. Но в училище била единственото момиче със ЗИП математика. Това били часове на унижение – дори учителите я питали защо, по дяволите, на една бъдеща секретарка, майка и съпруга й е математика. Днес тя е уебдизайнер, има доста колежки, но преди 15 години си е било екзотика.
Бившата ми свекърва пък е
трябвало да получи бележка от съпруга си,
за да започне работа. С нея той й е разрешавал да се отдели за определен брой часове от домашните си задължения. Той е подписвал нейния трудов договор. Просто такива са били правилата. Говоря за края на 60-те години! Дъщерите й днес работят без бележки, подигравки и разрешения, но в западната част на страната все още няма достатъчно подкрепа за работещи майки. Място в детската градина се полага едва от 3-годишна възраст, основните училища често са само до 12 часа. За да успеят дъщерите им, майките като моята бивша свекърва помагат с отглеждането на внуците точно така, както го правят и българските баби. Сринах и следващия мит за студените немци, които с пенсиите си обикалят света и пращат само коледни картички на младите – но е факт:
германските баби масово помагат.
Е, страната се променя, детските градини се множат, бащите започват да делят майчинството с жените си, така че днешните 20-годишни момичета със сигурност ще напълнят редакциите, офисите и дано завземат дори шефските етажи. За тях ЗИП по математика, химия или физика не е екзотика. Делят живота си с момичета, чиито родители са дошли от най-затънтените крайчета на света и това не ги впечатлява. Поляци, естонци, румънци – не ги интересува. Те дори не са чували популярната преди подигравка към хората от бившия соцблок, която вбесява Ана от Вроцлав и до днес „За кило банани продадохте родината си.” За тях, както и за 20-годишните момичета в България, бананите не са част от свободата, не са част от родината. Те са си просто банани.
0 Коментара