Аз съм Ванко Две и живея в село, което някога е било китно, а сега е глобално. Ванковци сме двама, има и една Ванеса, ама тя е момиче и не се брои. В 3-ти клас сме, преди години са питали децата „Трети кой?“, но сега не ни питат, защото 3-ти клас е един. Както казва любимата ни учителка по български език и литература, „Няма „а“, няма „б“, баба ви Европа ни го изядЕ“. Тя е много умна, защото освен че е директорка, ни е и класна и ни преподава математика, роден край, изобразително изкуство, домашен бит и техника, информационни технологии, майчин арменски и майчин турски. Би искала да ни преподава и иврит, защото ни обичала като свои деца, но по програма иврит не е майчин. И ние я обичаме, ама ако можеше по музика да ни преподава батко Фикиииии! Къвто е як и възпитан, става и за по физическо!
Обучението в нашето училище е комплексно и мултикултурно. Вчера в комбинирания час – домашен бит и техника / изобразително изкуство – правихме костюми и тиквени фенери, докато учителката по роден край (същата) ни разказваше за българските обичаи. Докато работим – пеем, щото знаем от поговорката какво е работата, ама другите пеят за калинките, а ние с Ванко Едно – песента на бате Фики „Бум-леле-лей“. Получава се малко нещо дисонанс, та се наложи учителката (пак тя) да ни се кара на няколкото майчини по програма езици. Тя се кара, ние си пеем. На „Ей, ако те хвана, няма да те пусна, толкова си сладка, толкова си вкусна“ се стигна до физическо. Насилие. Напуснахме обидени. След това учителката по информационни технологии (знаете коя) им чела от телефона си за Хелоуин и им дала домашно по математика – да преброят лакомствата след празника. Ама ние знаем всичко за Хелоуин и „лакомство или пакост“ – нали по цял ден гледаме телевизия.
По тъмно с Ванко Едно звъним на портата на класната директорка. Той се е маскирал като индианец, а аз – като заптие от филма за Левски. Ванеса искаше да дойде с нас, ама ние момичета не вземаме – нали сме мизонещоси. Излиза любимата ни учителка по всичко: „Лакомства или пакост!“ – крещим и тя ни дава бонбони лукчета. Тръгваме си, а след пет минути пак звъним: „Лакомства или пакост!“. Този път ни дава курабии. После орехи, а след това – по парче домашен кекс. Ама парчето малко, а кексът – клисав. На петия път излезе кметът – той й е мъж – и ни гледа страшно. „Лакомства или ще ти спрем еврофондовете, няма да има саниране, воден цикъл и пейки по градинките, дето ги няма!“ крещя аз. „Лакомства или ще ти пусна плъховете, дето съм ги събрал в чували, ей ги до оградата!“ – допълва ме Ванко Едно.
Кметът ни гледа като бомбардиран от американски умни бомби абориген. „Ама какви сте вие, бе?“ – пита. Зад него наднича обекта на нашето отмъщение и му шепти в ухото: „Е много си тъп, Жоре! Ердоган и твоя любимец Винету!“ Подава ни два шоколада „Милка“ и ние си тръгваме. Чуваме я как съска: „Ще ми паднете вие…“
В този момент от тъмното изскача една матрьошка и изписква: „Шестици за годината, или ще ти спрем газа!“.
0 Коментара