Дезинформацията не е нищо ново под слънцето, разбира се. Много преди първият човек да произнесе първата си лъжа, животните вече са използвали дезинформация под всякакви форми и с всякакви цели – да заблудят хищника или жертвата, да привлекат партньор или да се утвърдят като лидери в общността си. Но колкото и да се изумяваме от камуфлажа на гущерите, на змиите, които се преструват на мъртви и на гълъбите, които имитират счупено крило, за да отвлекат нападателя далеч от гнездото си, измамите на които е способен човек, надминават всички природни чудеса.
Аз съм от поколението, израснало в периода на Студената война, залято с лъжи и пропаганда чрез всички възможни източници – от учебниците по история, та чак до филмите и книгите. Спомням си, че първият ми сблъсък с реалността,
първото ми осъзнаване на лъжата
беше в трети клас, когато се прибрах от училище един ден, покъртена от историята на ястребинчетата, и обясних на баща ми, че при първа възможност ще стана комунистка, за да убивам фашистите. Помня физиономията на баща ми и до ден-днешен – как пребледня и стисна устни.
Мария Пеева: Тревожи ме лекотата, с която се разпространяват лъжи
„Като пораснеш, всичко ще разбереш“ – ми каза тогава.
Татко е роден и отраснал в религиозно семейство и заради отказа да предаде вярата си, бе понесъл своя дял от яростта на народната власт, което не знаех към онзи момент. Как ли се е почувствал, когато собствената му дъщеря се е изправила пред него с прясно промитото си мозъче? При все това, въпреки целия си идеализъм, той беше и доста практичен човек, така че намери решение на проблема. От този ден нататък, когато сядахме да закусваме, всяка сутрин слушахме радио „Би Би Си“ и „Свободна Европа“. И днес, когато пържа филийки (ех, какви вкусни пържени филийки ми правеше татко), си спомням гласа на диктора с новините отвъд Желязната завеса, прекъсван от странните
виещи звуци на системите за заглушаване.
Е, бях надлежно предупредена да си мълча за това, защото иначе „татко ти ще изчезне и може никога повече да не го видим“ – така ми каза майка. И аз мълчах, мълчах и слушах това, което говорят по радиото, а после мълчах и слушах това, което говорят в училище. И сравнявах. Сравнявах не само това, което чувам по забранените, заглушавани новини, но и това, което виждах във филмите, достигащи до нас от западния свят, минали през цензура макар. Но цензурата не можеше да скрие хубавите дрешки и скъпите електроуреди на обикновените хора, нито купите с банани и портокали по масите им, нито дъвките, кока-колата, бонбоните, колите и изобщо живота им. В „гнилия капитализъм“ хората живееха по-добре от нас и дори ние, децата, разбирахме това. И някак бяхме свикнали, приемахме го за нормално.
Всичко беше фасада от лъжи
и нямаше нужда да вярваш в тях, стигаше да се правиш, че им вярваш.
Сега като се замисля, не знам кое от двете е по-ужасно. Да вярваш сляпо в лъжата или да осъзнаваш, че е лъжа, но да я приемаш като част от нормалния ред на нещата.
После дойде 10 ноември и демокрацията, и ентусиазма, и вълната на промяната, и свободата – това прекрасно усещане, че животът си е твой и ти отговаряш за изборите си. Но така и никой не ни се извини за лъжите. Ние пораснахме, станахме зрели хора, без да чуем признанието, че сме родени и отрасли в система, която функционира чрез пропаганда и дезинформация, че в училище са ни преподавали лъжи, че сме се кланяли на фалшиви идоли и сме марширували под портретите на масови убийци. Някак половинчато,
без покаяние, без прошка,
без разбор на миналите грешки, без никой да поеме отговорност за тях, ние всички продължихме напред. И досега берем горчивите плодове на тази поредна измама – ябълките на раздора, киселото грозде на завистта, отровните бадеми на омразата. Цялото това крайно разединение в обществото ни по която и да е значима тема не е вследствие на свободата на словото, на правото на свое мнение, което да отстояваш. Би било чудесно, ако е така. Но това разделение се корени в измамното ни минало, в размитите ценности, в подмяната на фактите с лъжи, на аргументите с обиди, на информацията с полуистини. Ние циклим и не можем да продължим напред към бъдещето, защото миналото ни дърпа. Ето, поглеждам назад аз, някогашното дете отрасло в лъжа, после се оглеждам около себе си, и виждам, че същите хора (или децата им), ни говорят същите лъжи (или продълженията им). Някога ни излъгаха, че няма ядрена авария в Чернобил, сега ни казват, че ковид е измама. (Знаете ли, че никой не е осъден, затова че информацията за аварията в „Чернобил“ е била скрита от населението, докато в същото време партийните членове са получили предупреждения, предпазни средства и лекарства?) Някога ни излъгаха, че на 9 септември 1944 г. са ни спасили от фашистите,
сега ни лъжат, че освобождават Украйна.
(Знаете ли, че децата ни в училище не учат почти нищо от българската история след 9 септември 1944 г.? Народният съд, концлагерите, беззаконията на Червената армия в България, децата ни не знаят нищо за това.) Същите хора, които ни обясняваха, че са наши по-големи братя, сега ни лъжат, че са наши приятели.
Докъде може да стигне тази лъжа? Докога може да продължи? Не знам.
Наскоро разговарях с една от украинките в центъра за бежанци, където доброволствам.
„Повечето българи не вярват на лъжите на Путин“
– й казах. „Не гледай какви ужасни коментари се пишат в социалните мрежи, това са предимно тролове“. „О, Мария, ми каза тя, сигурно не са тролове. Знаеш ли, преди войната, аз самата много държах на Русия, и съм гласувала даже проруски, и съм ги защитавала, и съм им вярвала. Нашите така са ме възпитали.“ Не очаквах подобно признание и изтърсих:
„А сега? Сега вярваш ли им още?“
Тя се засмя, но с онзи смях, в който няма радост.
„Сега вече не.“ – отговори. „Когато бомбите падат, много бързо ти се отварят очите.“
С цялото си сърце се надявам да не научим истината по трудния начин.
0 Коментара