Моя колежка в университета ми довери наскоро, че има рак на гърдата и вероятно ще влиза за операция. Беше много притеснена – разбираемо! – но най-вече я измъчваше неизвестността. Опитах се да я поразсея, като говорихме надълго и нашироко по служебни въпроси. Това и без друго се налагаше, понеже трябваше да я отменя начело на академична комисия с доста текущи задачи. Тя храбро искаше да свърши всичко сама, но разбираше много добре, че ще има нужда от помощ.
Седмица по-късно, когато беше минала през поредица тестове и скенери, колежката ми вече знаеше по-точно диагнозата си, както и датата за операция. След разговор с хирурга, прогнозата й беше предпазливо окуражаваща, ако изобщо може да се предвиди точно как ще се развие един тумор. Отново се опитах да я разсея от здравословните проблеми с текущи дела. Колежката обаче и без моите усилия вече изглеждаше доста по-ведра. Дори беше почти радостна. Каза ми, че за нея най-важното е “да знае” как стоят нещата. Така имала поне някакво усещане за контрол – дори и да не може да промени нищо, защото съдбата й зависи от уменията на докторите и от слепия шанс.
Замислих се върху този привиден парадокс. Не може да се отрече, че
усещането за безпомощност е от най-неприятните човешки преживявания.
Когато събитията те лашкат насам-натам, няма как да се чувстваш добре. Кой не иска да има контрол върху себе си и света наоколо? Кой не иска да променя хода на живота си както му хрумне? Ами какво, ако знаеш бъдещето си точно, но си безсилен да го промениш? По-добре ли е това от мъглявата неопределеност, в която надеждата и отчаянието поне имат равни изходни позиции?
За колежката ми явно този въпрос беше решен еднозначно. Понеже не съм Мел Гибсън в оня филм, в който той четеше женските мисли, мога да говоря само в мъжки род, в първо лице единствено число. През последните почти две години съм имал възможност да изпитам цялата палитра чувства, които спохождат човек, попаднал под тежките ударите на случайността. Истина е, че загубата на контрол се понася най-трудно. Когато тялото ти не те слуша, защото е парализирано както в моя случай, мозъкът трескаво започва да търси начини как да го подчини. Не може да приеме, че “не” значи “не”. Това е един особен вид инат, от който има много полза, но и доста вреда.
Плюсовете са очевидни – когато човек е поставен в много трудни условия, се иска мобилизация на всичката вътрешна коравост, за да не се предаде.
Трябва да свиеш сърцето си на юмрук и да удариш с него по масата,
ако ми простите смесените метафори. Недостатъкът на въпросния метод се състои в това, че колкото и да се старае мозъкът, физическите ограничения остават. Няма как да се вдигнеш като някакъв Лазар и да тръгнеш само защото така ти се иска. Поставен пред толкова категорични ограничения човек неизбежно започва да се гневи. Пардон, исках да кажа, мъжът се гневи. Така де, АЗ. Ядосваш се на себе си и на околните, които трябва да те понасят – и да ти помагат, защото няма как иначе.
Нека все пак опитам да направя обобщение, за да бъда по-полезен на читателите. Няма да преувелича, ако кажа, че мъжете сме като децата в едно отношение – много лесно се палим, ако сценарият в главата ни не се реализира едно към едно. Факт е, че не съм виждал жена да става агресивна единствено по тази причина. Не че дамите са имунизирани – просто те избиват фрустрацията по други, по-заобиколни начини. А
мъжете, изнервени от разминаването между желаното и действителното, си личат отдалеч.
Те са като лятна гръмотевична буря, която ви застига в открито поле.
Изглежда, че за белязаните с Y-хромозомата, търпението и стратегическото планиране не са водещи качества. Изключенията се наблюдават предимно сред заклетите рибари, гросмайсторите и професионалните политици, макар че за последните нищо никога не е сигурно. Но пък не можем да се сърдим на всички останали, които искат да си спестят безпомощността и изчакването. Малко са онези, които са поставени в ситуация, когато разбират ясно ограниченията си. Както ми се случи на мен, по чисто физически причини, когато загубих контрол върху две трети от тялото си заради гръбначна травма.
Противно на очакваното, след първоначалния си доста бурен душевно- поведенчески бунт, осъзнах, че всъщност нуждата да побера очакванията си в определени граници дава освежаваща свобода. И това, ако не е парадокс, здраве му кажи! Но е факт, поне за мен – а и доколкото разбирам, за повечето пострадали от гръбначни травми (от които са 85% мъже).
Неслучайно практически всяка религия най-напред се опитва да научи последователите си да се доверяват на някаква висша сила. Т.е., да се откажат от безуспешните опити сами да контролират съдбата си. Като се има предвид, че
традиционно мъжете са солидно мнозинство сред месиите, апостолите и проповедниците,
ето една добра идея за бъдещо проучване. Дали пък създателите на верските канони не са усетили, че силният пол е по-уязвим от собственото си желание за власт над обстоятелствата? Или това е нещо като легендарния бром, който уж сипваха в чая на войниците в родната казарма, за да уталожат половия им нагон?
Виждам тема за дисертация на тема “Потискане на мъжкото начало в учението на Св. Августин”. Хм, или по-скоро не, точно това може да звучи малко двусмислено. Така или иначе, не можах да намеря примери за сходни академични анализи, затова оставям идеята да витае в публичното пространство, докато я подхване някой докторант по богословие, социална психология, история на религията, сравнителна литература, или Господ знае още какво.
Да се върна към моята болна колежка, която иначе е страхотен образ и много уважаван преподавател и учен. Един ден ме шашна, когато погледна ниско преминаващ над университета ни военнотранспортен “Боинг” С-17, и изтърси, ни в клин ни в ръкав: Май ще е много лесно да свали човек един от тези със “Стингър”, а? Точно в този момент аз си мислех същото, не понеже съм готов материал за Ал-Кайда, ами защото
момченцата (обобщавам!) обичаме да си играем на война.
Няма нужда да отбелязвам, че това не е много характерен пример за академичен разговор между двама професори в кампуса на калифорнийски университет.
Оказа се, че колежката ми е служила в американските военновъздушни сили в Рамщайн, Германия, по същото време, по което аз съм бил свързочник във Втора армия. Т.е., били сме не само идеологически врагове, но и физически разположени от двете страни на потенциалния фронт между НАТО и Варшавския договор. Сега сме съюзници, съграждани, колеги и, оказва се, съмишленици, що се отнася до желанието да имаме контрол и да знаем какво ще ни се случи в живота. В същото време сме готови да приемем, че познанието може да донесе и мъка, както ни казват поне няколко религиозни традиции. Нека да е така. Приемаме го.
Дали това е мъжки или женски начин на мислене, или някакъв транссексуален хибрид, нямам представа. Но така ми харесва.
Докато пишех горните редове сутринта на 1 ноември, получих съобщение на мобилния си телефон, че нещо се случва на летището в Лос Анджелис. Понеже всеки момент там трябваше да пристигне жена ми, веднага си пуснах телевизора. Така научих за стрелбата, при която загина един човек, а седем бяха ранени. Едно от най-натоварените летища в света беше затворено, а историята на агресивната лудост в САЩ добави още няколко параграфа към христоматията си.
Остатъка от деня прекарах в нервно очакване, разкарване и телефонни обаждания. Неизвестността е гадно нещо. Полетът на съпругата ми пристигна благополучно в ранния следобед, но заради затворените терминали и новозасилените мерки за сигурност, успях да я взема чак вечерта. Отдъхнахме си и двамата, но една напрегната и заета седмица завърши по напълно неочакван начин.
Случайността отново бръкна със смели пръсти в тестето,
от което редим пасианса на плановете си. С малко по-поетична образност точно за това пише, примерно, Стайнбек в “За мишките и хората”. Прочетете пак това тънко книжле, ако не сте го правили от гимназията.
И най-вече, драги невротизирани мъже (и жени), откажете се, примирете се. Никога няма да имате пълен контрол, понеже животът винаги ще е една обиколка напред от най-смелите ви очаквания.
Което не ви избавя от нуждата да знаете и от пълната отговорност за собствените ви постъпки.
0 Коментара