„Ужас! Детето не иска да чете“. Родителите рядко правят това признание на всеослушание. Защото се срамуват. Все едно да кажат, че детето им е тъпо, мързеливо и залупено, а то не е. Не е, но фактът, че не иска да чете, си остава и родителите го приемат като свой личен провал.
Ако все пак някой изстене на глас, разговорът отскача от книгите към компютъра и телевизията. Като оправдание. Усещането за безсилие обаче остава, а темата приключва с цъкане на език и заключението: „На сегашните деца това им дай – компютър и телевизор, какво да се прави, времената са други!”. Без съмнение.
Преди двайсетина години телевизията беше с две програми, компютрите – „Правец-8Д”, а подчинението – едно от най-високо ценените качества. И ние се подчинявахме – четяхме, каквото ни дадат, и без да усетим, разбрахме,
че четенето е приятно
За децата ни, за повечето от тях, четенето е тъпо. Това е положението. Какво да се прави?Пропускаме ли нещо? Днес възпитаваме децата си да са себеотговорни, а не подчинени личности, но все пак искаме да ги накараме да четат. За някои проблемът е в личния пример. Изобщо не е така. Това се случва и най-чувствително се забелязва точно в семейства, където се чете много и непрекъснато се купуват книги.
Отчаянието е пълно. Защото четенето не е просто способността да се прочете написаното, а да се разбере. Затова обаче е необходимо усилие–
човек да си представи това, за което чете.
Къде-къде по-лесно е да се гледа телевизия – образите идват наготово. И децата избират по-лесното – телевизора и компютъра вместо книгата. Особено когато книгата не става. „Как така не става?” – скочи мъжът ми срещу забележката ми за любимата му книга от детството. Беше я изровил и се надяваше да заплени сина ни за четенето. Не исках да обяснявам, исках сам да открие причината. Трябваше само да я прочете през очите на десетгодишния ни син. След няколко дни мъжът ми призна, че съм права.
Любимата му книга беше остаряла
Езикът, темпът на сюжета и случките на много от любимите ни детски книги са далеч от динамиката и светогледа на съвременните деца. Ние обаче продължаваме да ги купуваме някак си по навик, по презумпция – щом за мен са били интересни и полезни, значи ще са интересни и полезни и за детето ми. Издадени с нови корици, старите книги остават стари. На децата им се виждат като отпреди хиляда години.
Да сте отваряли наскоро „Под игото” – любимия роман на нацията, както се оказа? Вижте езика му, вижте изреченията, които едно 12-годишно дете трябва да разгадае, и си представете дали може четенето на този роман да му хареса. Друг път!
Но какъв избор имаме? Без да съзнаваме, сами отблъскваме децата от четенето. Дъщеря ми е в първи клас и още срича, но за авторите на читанката това няма значение. Според тях тя трябва да усети удоволствието от четенето, борейки се със сложни съставни изречения от по няколко реда. Забравила съм повечето архаизми от читанката за втори клас на сина ми, а той със сигурност не ги и запомни.
Децата по света се учат да четат с книжки с кратки изречения и суми от най-често използваните в езика им. Книгите за начинаещи читатели разказват забавни истории с много фантазия и чувство за хумор.
Децата в България трябва да се прехласнат по четенето с приказки, които знаят наизуст, или с книжки с анимационни герои. Дали са им интересни? Съвсем временно. Докато гордостта „Аз мога да чета!” премине.
„О, внукът ми много чете енциклопедии!” –
похвали ми се наскоро баба на първокласник. „И моят син четеше, но другите книги дълго време бяха мъка” – обясних й аз. Очаровани от лъскавите издания, не си даваме сметка, че енциклопедиите не създават навик за четене. Енциклопедията е източник за информация и не може да се чете дълго. Освен това поднася образите наготово– точно като телевизията.
И така девет-десетгодишното българско дете се оказва пред дебела книга от време оно, с тежки фрази, протяжни описания, бавен сюжет. И детето отказвада чете. Ако чете – чете по задължение, най-често само откъсите, които се изискват в училище. Детето няма шанс да разбере, че четенето може да е приятно.
Проблемът с четенето на децата, телевизора, компютъра, съвременната динамика на живота съвсем не е само български. Така стигнах до Goosebumps (в превод – „настръхнала кожа”). По-точно синът ми откри тези книги. Първите му докрай прочетени книги на български език. При това с възторг! И не само той– над 300 милиона деца по света са почитатели на детските трилъри с марката Goosebumps.
Защо ли? Кратки изречения, динамичен сюжет, много пряка реч. Историите са загадъчни случки, изпълнени с напрежение, фантазия и хумор. Героите са на възрастта на читателите –10-12-годишни деца. Интересен маниер на автора е всяка глава да завършва с уловка, която кара детето да продължи да чете, защото любопитството „какво ще стане” не му позволява да остави книгата. Така глава след глава
малкият читател прочита над 140
страници и осъзнава, че четенето не е нито трудно, нито тъпо, а приятно и забавно занимание. Детето разбира, че това, което само може да си представи, не може да получи наготово нито от телевизора, нито от компютъра. Неслучайно авторът им Р. Л.Стайн е вписан в Книгата на рекордите „Гинес” като създател на най-продаваната поредица книги за деца. Неслучайно за Goosebumps се казва, че са накарали американските деца да престанат да гледат телевизия. Всяко поколение си има любими книги и новите деца имат нужда от своите.
0 Коментара