„Пеперудата не пита цветето: „Друг целувал ли те е вече?“. И цветето не пита: „Задиряла ли си друго цвете?“
Хайнрих Хайне
Ревността е човешки патент. И животински отчасти. Онази отровна микстура, забъркана от Танатос и Ерос, които не спират да се забавлявят с атавистичния ни стремеж да притежаваме. Да притежаваме неща, преди да сме ги разбрали.
Откъснах преди малко от едно дърво малко клонче. Непознато дърво, екзотично, с големи листа, като мъжки длани, помислих си очарована. Нацъфтяло беше с бели цветове, обсипани с кафяви точици подобно орхидеи. Занесох си го вкъщи, но след час се размириса непоносимо. Тъкмо привършвах текста за ревността, който нямаше нищо общо с този. Запознаването с белите цветчета все още не се беше състояло. Първо ме удари в ноздрите, после стана замайването и ми прилоша. След това започнах наново – текст, под съпровода на острия му мирис.
Приятелка се отби на кафе и извика ужасена, като видя несръчната икебана с кривата, живописна клонка. Било отровно и не трябвало в никой случай да се внася в затворено помещение. Ами аз откъде да знам. Ръката ми сама се протегна, а то се пречупи, като че отрязано с невидима ножица. Принадлежим си, викам си, и не ме обзе угризението, че лишавам дървото от една мъничка негова ръка, която легна в моята като човешка, готова да я заведа в дома си, несъживен през този ден от живо същество. Не помислих, че не знам нищо за дървото. Не знаех и за клончето, нито за цветовете.
Оставила се бях на сетивата.
На очите. А те бяха омагьосани. Сърцето хич и не попитах. И да бях, надали щях да го чуя, заглушено от възторзите на пълните с красота очи.
Ето че трябваше да ги изхвърля. Красивото бяло клонче на ситни кафяви точици. Клонче като булчин венец. Като крехка невеста, която е покосена от невярна болест, както се пее в старите песни на бабите ни.
Невежеството е най-големият грях. В това се убеждавам с цялото си същество все по-често. За последно, когато неудържимо плачех, какъв ти плач, ревях и оставах без дъх, задушавана от въпроса защо: Защо пак? Защо с мен? Нали толкова трудни уроци научих. Нали се разхождах в ада сама, като Персефона, готова да се венчае за Хадес и да остане в мрака завинаги, стига лъжите да спрат и желанието да си единствена за някого да остане под повърхността. О, не! Нищо не беше научено, още по-малко разбрано. Очите изпуснати за миг от стражите на сърцето се хващаха в капана на умните думи, на ведрата веселост и небрежния кичур над нечий чифт мъжки, неуки очи, които са видели отражението в лъжливото огледало на личната ми заблуда.
След това идваше танцът на Саломе. Воалите падаха. Понякога повече от седем и траеше по-дълго този красив стрийптиз, след който пада главата на пророка.
А по-голям пророк от сърцето няма, от мен да го знаете!
Само че то стои неразпознато в храма на самодоволното ти плътско проявление. Тяло, за което се грижиш и мислиш, че обичаш. Тяло, което изглежда и е готово да примами и повика след себе си толкова много себеподобни тела. Понякога ще ти се струва, че с тях вървят и душите. Дори ще дочуваш гласове свише, които ще благославят срещата ви… До момента, в който воалите ще паднат, за да се стреснат първо от голата душа на избраника, а сетне и от онази, която са покривали. Всяка любов отмахва по един карнавален костюм. Отмива по един слой грим. Лошото е, че след това усърдно скачаме целите в пудриерата. Защото ни е време за лов! Колко често сами, весело подпийнали, по женски безхитростно, си въобразяваме, че сме безсмъртните Диани, които могат да нижат безнаказано скалпове на колчана си.
Няма безкръвен лов.
Най-тъжното е, че докато се мерим в обекта на „полагащото“ ни се щастие, се спъваме в ямите на собствените си заблуди. Мислим, че сме похабили стрелите напразно. Мислим, че той не вижда само нас, защото е сляп за същественото. А същественото, момичета, къде го? Не го ли скрихме под ботокса, дебелия грим, или още по-сигурно под външната квази себеизява на свободни и силни, или на твърде крехки и раними, на някакви други жени, каквито сме в представите си? Изобщо остава ли ни време да се замислим, после да усетим, коя е онази, която диша чрез дробовете и малките ни нослета? Да й чуем гласа? Да я попитаме кой е нейният мъж? Защото нашите ни ги показват по телевизията, в списанията и киното. Нашите са много често чуждите. И така се разминаваме с истински нашите. И ни боли, когато влезе Тя! Нейно неизменно величество Ревността. Може да я наречем и госпожица Болка.
Дъщерята на голямата земна илюзия, наричана от будистите Майя. Тя идва, понякога от първия ден, за да ни шепне, че не го заслужаваме. Или се появява заедно с образа и сексапилния силует на следващата, която ще му вземе съня. Тя винаги издебва най-точния момент, за да ни нахлузи очилата с дебели лупи и да прогледнем за всички кусури, дето незнайно защо (най-често поради вроденото ни великодушие) не сме догледали.
Тя е въоръжена с огромен пакет хартиени кърпи и розови хапчета.
Под ръка, често с най-вярната ни приятелка, идва да ни успокои и да ни напомни, че трябва да се вземем в ръце, да отворим душата си като пълен портфейл и да хукнем на шопинг, козметик и диетолог. За да изглеждаме отново като Диана, жилавата богиня с малко дупе и безпогрешен мерник.
Няма отърване от нея, си мисля, докато завързвам найлоновата торба с клончето, което е станало още по-красиво и по-бялоq докато го натиквам в кофата. Така ми се иска да го задържа. Какво е виновно милото, че не познавам нрава и същността му? От непоносимия мирис ми се вие свят. Впрочем докато писах това, то живя до мен, от дясната страна на масата. Дали наистина изгубих чувство за реалност, но ми се стори, че някой ми диктува. После чух синкопа на онази с тънките токчета и носните кърпи, която пак довтаса, за да ме измъчва. Този път с въпроса за авторството.
0 Коментара