Имам склонност към солипсизъм* – затварям очи и си измислям нови светове, в които се чувствам добре. Сигурно защото до пълнолетието си делях стая с по-малкия си брат, който не можеше да спи на светнала лампа и заради което аз пък не можех да се приспя с книга. Така че след като лампата принудително угасваше, аз затварях очи и се приспивах с фантазии. Ето как жилищните условия на социализма – сто души в кутийка – ражда вместо диалектически материалисти живи упадъчни буржоазни идеалисти (във философския смисъл на понятията).

Тогава, преди пълнолетието си, неизменно след затварянето на очите си представях, общо взето, един и същ сценарий. Основни опорни точки в него бяха как си накъдрям косата (забранено от родителите ми действие), купувам си мотор (също забранено действие, подпечатано с репликата на баща ми: „Повече съм склонен да ти позволя да караш самолет, отколкото мотор”) и ставам гадже на Васко Кеца (говорим за 80-те години на ХХ век). Имаше известни вариации относно прическата, марката мотор, как точно се запознавам с Васко Кеца и какво правим с мотора. Но резултатът винаги беше пълно щастие и блаженство. На кого му трябва светнала лампа, книга и послушно малко братче, след като си е накъдрил косата, има мотор и се целува с Васко Кеца?

Оттогава та досега, когато съм на повече от две пълнолетия, начинът да избягам от „стрелите на жестоката съдба” (по Хамлет) си остава все този: „обнажвам” вместо меч – фантазия. През годините обаче фантазиите претърпяха известни трансформации. Четох някъде, че френските затворници преживявали несгодите на килиите, без да полудеят, като строели наум къщата на мечтите си. Ползвах това известно време – когато пътувам, когато съм под стрес и искам да се успокоя, когато имам много работа и си почивам от 1.30 до 2.00 през нощта, за да продължа след това докъм 4 часа. Но ми стана скучно, след като построих наум 6-ия си апартамент и 4-ата си къща, намерих им прекрасни локации, подредих им дворовете и на къщите сложих по един денонощен супермаркет с доставка на храна по домовете и по един клуб с жива музика в подземието. И покрай клубовете, естествено, се прехвърлих на „бара на мечтите ми”. Затварям очи и започвам да го подреждам. Планът ми е перфектно разработен вече. Всъщност става въпрос за верига от барове в по-големите градове. Строя ги с конкретен бюджет – винаги си представям, че съм спечелила джакпота на тотото и съответно инвестициите варират според натрупаните пари от държавния хазарт. Тази седмица баровете ми са пищни и пълни с удобства и екстри, защото джакпотът е два милиона. (Интересното е, че никога не попълвам фишове, но за приложен солипсист като мен това е незначителна подробност.)

Имам един резервен солипстичен вариант, когато не ми се строи бар – наричам го сух шопинг. Практикувам го от ІХ клас. Обикалям с часове магазините, меря дрехи, които никога не купувам, но си представям къде бих могла да ги нося и какво ще се случи, когато съм с тях. Накрая си купувам примерно едни ритуални прашки за няколко лева и се прибирам по-удовлетворена, отколкото ако съм изкупила цял мол. Ако строенето на къщи и барове е моят вариант на тежка фантазмена дрога, то сухият шопинг е нещо като метадонова програма или мека приятна тревица.

Пък и кой има нужда от наркотици или други психотропни вещества, когато има полети на яве?

Солипсизъм – философско гледище, според което съществувам само аз или само моето съзнание, а целият останал свят, включително и всички хора, фактически не съществуват, а са създадени от моето въображение (дефиниция на Уикипедия).

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара