Така го виждам сега, но преди 13 години, когато се реших на тази съдбоносна стъпка, го мислех за естествен венец на една красива любов – като от приказките. Обичам приказките, може би от техния хепиенд ми е останало очакването „младите влюбени се оженили и заживели щастливо!” .Как – не се казва. Но в живота не е съвсем като в приказките, дълбоките културни и религиозни различия се оказват пречки за постигане на компромиси. Нито в училище, нито в университета бяхме учили какво всъщност е бракът, така че аз се втурнах в него с убеждението, че „любовта може да победи всичко и да спаси света”. Донякъде може, но и не съвсем…

Като си направих mind-map с център „брак” и с десетките балончета наоколо, се плеснах по челото и си дадох сметка какво невероятно приключение съм преживяла. Бракът ми може и да е разтрогнат вече, но приключението продължава –

няма нищо по-вълнуващо от отглеждането на „смесено” дете.

Преди 13 години реших: „Ще се омъжа за лъчезарния пакистанец, пленил сърцето ми!” Не, не стана от раз и от пръв поглед. Отидох сама в Пакистан въпреки страха на родителите ми, запознах се с всичките му роднини и комшии, обикнах ги като сърдечни, гостоприемни и добри хора – и… бях категорична, че не искам да живея там.

Успях да успокоя и родителите си, и себе си, че ще „загърбя” неприемливия за мен начин на живот там. Любимият мъж напускаше сигурната си работа в Япония и Заради Мен идваше да живее тук, в пообрулената от демократичните промени България. Наивно, нали?

Сякаш той не бе рожба на своята култура и религия.

Географското местоположение и средата на пребиваване на младото семейство безспорно имат влияние (ние експериментирахме в Япония, България и Пакистан и навсякъде имаше различни нюанси във взаимоотношенията ни). Но най-голямо значение имаше онова в главите и в сърцата ни – наслоено в годините на социализиране и от Бога дадено.

Подписахме в Япония и няколко месеца живяхме там щастливо и романтично. Той имаше добър собствен бизнес, аз усвоявах неприсъщата ми преди това роля на домакиня. Харесваше ми – като за „ работещо момиче” ми бе ново и интересно да си стоя вкъщи, да домакинствам, да чета и да си почивам. Ходехме веднъж седмично на ресторант. Първия път, когато съпругът ми ядосан върна току-що донесеното ястие и

нахока сервитьорката заради поръсения отгоре бекон –

в менюто не се споменаваше свинско, само „морски дарове”, исках да се скрия под масата от срам. Следващия път вече приех гнева му с разбиране; трети инцидент нямаше – вече подробно разпитвахме за храната и подчертавахме, че в никакъв случай не трябва да има свинско…

Вкъщи готвех предимно пилешко, риба и зеленчуци. Но когато започнах да уча в японски университет и се налагаше да шофирам по 2-3 часа на ден, да наизустявам йероглифи и думи, да пиша домашни и същевременно да поддържам апартамента, съчетани с дискомфорта на бременността, усетих колко различни са пакистанските съпрузи. Той искаше вечер да му е сготвено и почистено и после до заспиването да бъда с него, без да го интересуват преумората и срамът ми от неподготвените домашни. Проблемът си бе мой – аз исках да уча. В исляма ролята на жената е да си гледа дома, съпруга и децата. Всичките ми следващи пориви да уча и да се развивам бяха посрещани с насмешка и несъпричастие. Не ме е спирал, но и не ми е съдействал по никакъв начин.

Завърших 2-годишна преквалификация с бебе на ръце,

учех нощем и тичах по изпити, а той се шегуваше за какво ми е поредната диплома при жалката учителска заплата. Не се връзвах – той просто не можеше да ме разбере.

Може би и аз невинаги съм го разбирала, но поне опитвах. Приех забраната за консумация на свинско месо, макар да не изповядвах исляма. Уважавах нуждата му цялото семейство да бъде „чисто”. Беше и здравословно – на трапезата ни нямаше салами, кренвирши и полуфабрикати. Научих се да одирам кожата на пилето (там има много хормони и химия от изкуственото хранене на пернатите). С удоволствие готвех няколко пакистански ястия, но така и не се научих да ям люто. А това бе любимият вкус на съпруга ми. Десетки пъти съм се чувствала наранена и обезкуражена от критичните му забележки за храната. Той готвеше изключително вкусно, с дарба и… много люто. Поотрасналият ни вече син понякога го молеше да намали пикантното, за да може и той да си хапне – тогава се правеха компромиси. Но така и не стигнахме до компромис за разпределяне на домакинските задължения – те според исляма са отредени изцяло на жената.

Моето лично постижение бе да го науча да си връща чиниите на мивката

и понякога да ги мие. Поемането на почти 100% от битовата тежест на съвместното съжителство не ме притесняваше толкова във физически аспект, колкото в морален – това бе „нечестно” спрямо модела на моите родители и според представата ми на еманципирана европейка за брака като равнопоставено партньорство.

Фактът, че мюсюлманинът поема пълна отговорност за финансовото обезпечаване на семейството, ми даваше невероятно усещане за сигурност и стабилност. Не ми се е налагало да моля за пари – даваше ми сам и не ми искаше сметка за какво са похарчени. Често ни носеше дрехи и други подаръци. Тази щедрост му е изигравала лоши шеги в лицето на некоректни приятели, но в нашия брак бе една от опорните колони на взаимното ни доверие и уважение. Можех да си остана домакиня цял живот. Той искаше пълна къща с деца и винаги топла храна. Аз обаче исках и да преподавам, да се срещам с хора, да се развивам…

Исках поне 2 деца, но така и не се реших на второ. Защо ли?

Не знаех сигурен начин да зачена момче!

От появата на момиче изпитвах ужас.

Веднъж съпругът ми спомена, че ако имаме дъщеря, след като проходи, ще бъде отглеждана в Пакистан при майка му и снаха му. Причината: в България и особено в София нравите били разпасани, а момичетата били възпитавани в слободия, ходели разголени и нямали срам, на всеки метър на Околовръстното махали проститутки. Той не искал дъщеря му да расте в такава обстановка…

Бях в потрес от чутото и само отвърнах да не си и помисля, че бих си дала детето другиму и колко наранена се чувствам от приравняването ми с „уличниците”. Последваха закъснели извинения, но аз вече знаех, че не бива да раждам второ дете, което според Корана ще бъде собственост на баща си.

Морала на момчетата не сме обсъждали. Възпитанието на сина ни бе поверено 99% на мен. В началото нямах нищо против този противоречащ на разбиранията ми модел, според който мъжът отговаря само за парите и провизиите в дома, а жената – за всичко останало и за възпитаването на децата. Макар да бе трудно и твърде отговорно да се справям сама, поне бях спокойна, че синът ни няма да бъде религиозно фанатизиран. Баща му се опита няколко пъти в ранните детски години да го учи да се моли вкъщи заедно с него и го заведе 2-3 пъти на джамия, но срещна отпор от страна на детето и за моя радост не прояви настоятелност. Но не прояви и търпение да научи сина ни на урду – официалния език в Пакистан. Въпреки молбите ми да говори на детето само на родния си език той се поддаде на инерцията и му говореше на развален български език – на какъвто си общуват и до ден-днешен.

Словесното общуване между нас бе екзотичен коктейл от 4 езика.

В началото само на японски (езикът, който ни събра) – беше ни достатъчен, защото в любовта езикът на тялото и на енергийния обмен компенсират недостига на думи. Оказа се, че бракът изисква общуване на още много нива – тогава усетих един от аспектите на поговорката „език мой – враг мой”. Той научи сносно говоримо български за 5-те години пребиваване тук, аз понаучих елементарни неща на урду; аз си вадех хляба с преподаване на английски език, той го ползваше само от обща култура. Японският ни бе езикът на всекидневното общуване, но не го владеехме достатъчно – и макар да замествахме непознатите понятия с думи от другите 3 езика, не можехме за постигнем задълбочаване и пълна яснота. Често се чувствах неразбрана, може би и той донякъде, макар мъжете да не изпитват такава насъщна нужда от споделяне и себеизразяване с думи. Той рядко споделяше за бизнеса и приятелите си, предпочиташе да разказва за миналото. Аз пък имах нужда от „изговаряне” на настоящето…

Е, в България компенсирах с приятели, но през 3-те месеца гостуване в Пакистан изпаднах в депресия. Там той се превърна в непознат за мен човек, влезе изцяло в ролята на „истински мъж” според ислямския културен модел и ми костваше много усилия, докато го накарам да преодолее срама да излиза с мен и детето на разходка, да ни отделя повече време и да убеди майка си, че

ние с 2-годишния ми син не можем да живеем дни наред затворени вкъщи.

За щастие не проявиха фанатизъм и приеха тази ми „странност” – във всяко друго отношение проявявах уважение към местната култура, носех традиционно облекло и ходех с покрита глава. Чувствах се комфортно така и много неща в простотата на бита ми допадаха. Особено много липсата на какъвто и да било алкохол. Благодарна съм на мъжа си за единствената нощна разходка – няма да забравя никога този изненадващ подарък. Изведе ме след 23 ч. в центъра на града. Бях единствената жена сред десетки мъже, разхождащи се по двама и на групички край затворените дюкяни по опустелите улици, където денем е гъмжило от хора, мотори и каруци. Бе нереално хубаво: приглушено осветени от улични крушки тротоари, почти невидим боклук, тишина… и ярки сергии с красиви купчини портокали, лимони и други екзотични плодове, край които мъжете спират да изпият по един прясно изцеден сок и да се разговорят с приятели. Всички бяха трезви, весели, щастливи. Моят мъж бе опитвал различни видове алкохол, но не пиеше, обичаше само бира и се молеше Аллах да му прости този грях.

Уви, така и не отказа цигарите. Оправданието в началото бе, че е самотен и ще ги откаже, когато се съберем… после спрях да вярвам на всякакви обещания. Скоро след раздялата ни си дадох сметка, че колкото и да е глупаво, през цялото време на съвместния ни живот съм се надявала да спре да пуши „заради мен”. Призна ми, че и той се е надявал

„от любов към него” в стремежа си да му угодя да приема правата вяра…

Грешки на егото, което е над културната и религиозна идентичност.

Вече знам, че е добре да влезеш в брака само ако напълно приемаш другия с всичките му плюсове и минуси, без мераци да го променяш и нагаждаш към собствените си очаквания. И ако не се получи между вас, да продължите да се уважавате и обичате, но да си дадете взаимно свободата да бъдете щастливи с другиго и помагайки си, да продължите. Всеки по своя път.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара