Но имаше време, когато мисълта, че ще заприличам на майка ми като човек, като жена и като родител, ме ужасяваше. Днес гледам на онова Аз, което се страхуваше да не стане като нея, с умиление, с умерено високомерие и с радост. Радост, че съм го оставила някъде там, на един преминат етап от развитието ми като личност. И с високомерието на ученик, който си мисли, че си е научил урока.
Ще рече човек – какво му е страшното на това да заприличаш на майка си? И от дистанцията на времето бих казала – нищо страшно няма, когато си скъсал емоционалната пъпна връв в правилния момент и си развил осъзнаване за себе си като за отделен, автономен човек, който взима решения, прави избори и носи отговорност за същността и поведението си. Още повече, всекиму собствената майка се струва най-добрата на света и в един по-голям пространствено-времеви хоризонт като че ли наистина ни се падат единствено възможните за нас майки.
Обаче съществува един междинен етап в психо-емоционалното съзряване на някои жени, особено онези, за които Вселената е предопределила майки – любителки на властта и контрола, в който е покъртително трудно да гледаш толкова философски и отвисоко на семейната си предиспозиция. Започваш да си отваряш очите за собствените си личностни дефицити и нездрави поведенчески модели и забиваш глава в пясъка, за да търсиш първопричината и първоизточника им. Къде да ги намериш, освен в ролевия модел на еднополовия родител?
Мама казва: „Рано или късно всички заприличваме на майките си.“
Непоклатима логика. От тях се учим на женственост, на присъщото й плавно, гъвкаво и меко движение в живота, учим се на майчинство, на партньорство, на ценности, на бъдене. Учим се на утвърждаване на живота, на приемане, на разбиране и на безусловна любов.
Или се учим на страх, изроден в патологична потребност да контролираме всички и всичко, да задушаваме спонтанността, да отричаме емоциите и вътрешните ни преживявания, да избираме „трябва“ и „така се прави“ пред „искам“ и „имам нужда“. Учим се, че ако изпълняваме зададени условия, ако отговаряме на определени критерии, само тогава заслужаваме обич, приемане и принадлежност.
Версия 2 е станала причина много млади жени непризнато да се откажат от биологичната предопределеност на майчинството с аргумента
„Не искам да стана като нея.“
Други са толкова отчаяно фиксирани в съзнателния си стремеж да не бъдат като майките си, че отричат дори здравите аспекти на личността им и на отношенията. А трети имат осъзнаване, че не е задължително да правят копи-пейст на родителката си, но просто не познават същността си и не знаят как да й бъдат верни.
Доста се заигравам с теоретизиране по темата, но в едно минало време, в което аз самата още не бях майка, ужасът да заприличам на моята беше съвсем, съвсем истински.
И не, не е преувеличена думата ужас.
Ужасявах се, че ако аз стана като нея, и мен животът ще ме остави сама, лишена от способността да се отпускам, да бъда слаба, да се радвам на партньорство. Че и мен ще ме споходи убеждението: „Ние, жените –великите, срещу тях – мъжете, мизерниците.“ Че ще ме превърне във войник в една не моя война.
След като еуфорията от появата на двете чертички се поуталожи, започна да ме тревожи и съвсем реалната възможност като родител да повторя житейския модел на мама. С което не казвам, че тя е лоша майка. Напротив, само с нея – благодарение на и въпреки нея – съм човекът, който съм. Но се страхувах, че ще оставя на детето си моите травми. Тогава не мислех за това, че
всеки поврежда детето си по свой собствен начин и
ако не е едно, ще е друго.
Спокойната бременност и тихото вълнение от промяната, която вече се случваше в живота ми, оттеглиха вниманието и енергията ми от темата дали и как ще заприличам на майка ми. До деня на първата ни директна конфронтация по въпросите на отглеждането на бебето. Няма по-подходящ повод за скандал между майка и дъщеря от въпроса за температурата в жилището, в което живее внучето. Но този безумно дребнав случай стана за мен крайъгълен камък по пътя към собствената ми свобода.
Аз, която цял живот бях избягвала конфликтите с мама, а ако против волята ми се случеше да се скараме, изпитвах дълбоко чувство за вина (чийто източник е обект на други дълги и дълбоки разсъждения), аз, която бях приела безрезервно, че тя е там някъде, горе над мен, започнах да долавям собствения си вътрешен глас. Да го слушам, да го чувам. Започнах да различавам контурите на собствената си личност, да чертая границите й и да изследвам територията, която оставаше затворена в тях. Най-накрая си позволих да мисля за себе си като за същество, което не е емоционален придатък на майка си. И в качеството си на автономен и особено в качеството си на възрастен човек, а вече и с отговорността на родител, не дължах „преданост към идеологията“, а имах право на избор.
Имам право всеки ден да избирам каква да бъда – като себе си, като майка ми или като някой друг.
Но как избираш себе си?
Само когато си имал смелостта да надникнеш и в най-светлите, и в най-тъмните си кътчета, когато си се вгледал в себе си и не всичко видяно е съвпадало с идеята, която си имал за себе си. Когато си устоял на болката и разочарованието, на провалите си и въпреки това си продължил. Само когато познаваш целия си вътрешен ресурс, когато знаеш кой, какъв и защо си, тогава можеш да дадеш приоритет на себе си пред друг.
И не, това не е егоизъм. Това е самосъхранение.
Това е цялост и принадлежност към най-важната общност, в която се чувстваш едно със себе си. Свързан ли си със себе си, дори това да приличаш на някой друг, не те плаши, защото винаги можеш да се върнеш към собствените си устои. Винаги може да избереш да бъдеш верен на себе си, да бъдеш свободен от модели, примери и прилики.
Достатъчно е да чуеш собствения си, автентичен глас, който познаваш само ти и никой друг. А ако той е достатъчно силен, никой не може да го заглуши.
Вече не.
Не се страхувам да не заприличам на мама. Защото знам с душата си, че само мой е изборът каква да бъда, на какви убеждения да се крепя, какви избори да правя и какъв живот да водя, как и с какви хора да се свързвам. Защото вече знам, че мама не е там горе, на трон в небесата. Тя е човек като мен, а не последна инстанция. Двете сме абсолютно равнопоставени и равностойни и няма нито една причина да избирам да бъда като нея, вместо да избирам да съм себе си.
0 Коментара