Русите жени се делят на два вида – естествено руси и изкуствено руси. Историите с тях съответно също се делят на два вида, като само единият вид са истории за разказване. Всеки мъж има поне по една такава. Моята обаче не е като никоя друга. Ето я! Моята история с най-изкуствено русата жена на света!
Обожавах естествено руси жени и си патех от това. Едва прехвърлил трийсетте, вече имах зад гърба си три неуспешни брака с такива. Е, имах и три успешни развода, но това не поставя знак за равенство. Когато третия път излязох от печалната зала тринайсет, си дадох дума, че четвърти път няма да вляза в нея. Сега ми се иска да кажа, че успях да се промъкна между разводите без имотни травми и финансови сътресения, но дори и да го кажа, то няма да бъде вярно. Целият ми монетарен абсурд се състоеше в това, че всеки път, когато се разделях с поредната си естествено руса жена, аз едновременно и с неотслабваща сила продължавах:
а) да я обичам;
б) да се чувствам виновен.
Резултатът бе непростимо нехайство към финансовите ми интереси в полза на тези на поредната парясница. Винаги я обичах, защото това да обичам някого няма нищо общо с това да обичам да живея с него, след като вече не ми е интересен, а винаги се чувствах виновен, защото винаги
аз бях този, който решаваше да продължим да се обичаме дистантно,
с опция да са ни интересни и други хора. Във всички случаи, или поне в три от тях, след като чуеше това, мойта мила преставаше да бъде вече мила моя, свързваше се с някой прочут бракоразводен адвокат и ми разказваше финансовата игра, в която аз никога нямах желание да участвам и само бързах да изслушам правилата й, да губя и да си ходя. Най-сериозно поражение ми нанесе последната съпруга, на която от неудобство, че не мога да остава толкова, колкото оставих на предните две (просто защото нямах толкова), оставих всичко.
На излизане от съда бях разорен, затова се надявах тя да прояви милост и да склони поне да си поделим таксито.
Прибрах се вкъщи пеша. Беше ми топло и гладно. Квартирата бе прохладна, но пък в хладилника се прохлаждаше само бяла тишина и някакво много зелено сирене. Легнах на дивана и забих поглед в тавана. Гледах нагоре с най-долни мисли. Защо ли го правех това? Какво всъщност исках от всичките тия жени? Всеки път исках да е някоя по-различна и всеки път попадах на вариации на същата. Може би различната просто не съществува. Може би всички жени навсякъде са едни и същи, като само дистанцията, от която ми се показват за първи път, е различна. Затова и те ми се струват такива. После, когато скъсим дистанцията, а аз настроя прецизно фокуса, виждам ясно всички онези неща, които хич не стават за гледане.
Стомахът ми изкурка. Свих се настрани. В ъгъла съзрях сиротна бутилка. Отвих капачката и подуших уиски. Стомахът ми пак изкурка. Ситуацията в него се променяше. А ситуацията в хладилника си оставаше същата. Е, какво пък! Нали е от царевица. Надигнах я леко. Мммммммм! Отнякъде намерих забравени цигари. Не бях пушил от месеци. Запалих. Ммммммм!. Лека-полека увих около мозъка си онази фина ламела, която филтрира лошото от външния свят и кара доброто във вътрешния да вибрира с девствен трепет. Ех, трепетни девственици! Къде ли сте вие сега!?
Изпружих се на дивана. Някаква книга ме ръбеше отдолу. Измъкнах я.
„Мразя любовта повече, отколкото обичам омразата”, Чарлс Буковски, поезия.
Ех, старче, ставаме двама с тебе!
Всичките ми проблеми идваха от любовта. Всъщност не толкова от любовта, колкото от фантазията ми, която участваше дейно в моята лична любов. Любовта е ОК, мислех си, но обектите й винаги контрираха фантазията ми. За тези трийсет години освен три брака, без изключение сключени по любов, имах поне още дузина връзки,
всичките протекли и изтекли с цялата симптоматика на влюбването
Сега не ме разбирайте погрешно, аз не очаквах кой знае какво от жените, ала онова, което очаквах, онези малки, пренебрежимо-незначителни свойства, които Моята Мила Жена трябваше да притежава, всички те така щедро анонсирани в началото, се отмиваха заедно с грима им, а аз дори не държах особено много на грима, така че правете си сметка колко рано го сваляха те.
От жените очаквах (освен да са естествено руси):
а) да са малко по-умни от мен, за да може да водим интересни и вълнуващи разговори, но не много по-умни, защото това би застрашило разговора в същата степен;
б) да са малко по-грозни от мен, за да не ги ревнувам много, а и да лаская суетата си, знаейки, че аз съм по-готиният и по-желаният;
в) да ме обичат повече, отколкото ги обичам аз, за да не страдам особено, когато се разделим, докато те горко жалеят за мен в безутешна, всепроникваща самота;
г) да се чукат като Илона Сталер;
д) да готвят като Иван Звездев.
Толкова! Много ли е? Ми не, не е. Тогава защо, по дяволите, всички мои жени тутакси започваха да се мислят за много по-красиви и по-умни от мен, почваха да се чукат като Иван Звездев и да готвят като Илона Сталер? Защо?
Отговорът дойде естествено. Като библейско откровение, което винаги си е било там, в Библията, само е трябвало да я измъкна изпод дивана, да я разгърна и да го прочета.
Ами защото са си такива!
Жените, милите ми, хубавките ми, ох, на батя!, просто са си били такива. Това, че аз съм видял в тях нещо друго, си е било само мой проблем. Видял съм това, което съм искал да видя. Жените, те са невинни. Всичките. Те просто са били или невъзможно далеч, или прекалено близо, за да мога да настроя ракурса, да ги огледам хубаво и ясно да преценя. Сляпа неделя бе. Скотома на скротума. Излиза, че съм вменявал на жените си такива качества, каквито съм искал да притежават. Въобразявал съм ги. Съчинявал съм ги. Хващал съм някакъв образ с потенциал и съм почвал да надграждам. Тук малко по-будна мисъл, там малко повече задник, щипка феромони, гърди на вкус и русо до побеляване. Когато реалността е дефицитна, фантазията е експлицитна.
Какви три години, французино Бегбеде?
Три години, ако очите са ти на гъза и избягваш да лежиш по корем. Любовта ще изтрае три години, ако й изсмуча всичкия въздух, балсамирам я и я държа в пирамида. Любовта обаче иска да я водя на слънце, да диша чист въздух и да я разтривам с мед и сметана. Но не знае, че докато грее гънки на някоя слънчева поляна, оваляна в мед, мравките на времето вече са я налазили и гънките гъвкави са ги наяли до кокал. Но колкото и тленна и преходна да е, Любовта все пак си остава десертът в менюто на живота, нали? Всичко друго е за наяждане. Само тя е за сетивата. Тогава какво да правя? Нима всеки път трябва да намирам косъм, макар и рус, в шоколадовия си мус? Ми не! Стига толкова! Баста! Ноу уомън, ноу край! Никакви жени вече! Но си искам Любовта. Ама онази, филмовата, дето трае по цял живот.
Сепнах се. Бях заспал. Май дори бях сънувал нещо. Нещо, което много приличаше на онази притча за скулптора Пигмалион, дето видял любимата си жена да проституира, и на мига спрял да се интересува както от нея, така и от всички останали „мастни образувания около една вагина”, годни да я предлагат за пари. И взел бедният майстор Любовта си в свои ръце. Буквално. Тогава се сетих. Скочих от дивана и запокитих бутилката. Щом можех да се влюбя така лесно в една жена, значи можех така лесно да се влюбя във всичко. Погледнах часовника. Имах цял час, преди да затворят.
Amazingly life companion
Така пишеше на една от тях. Точно като за мен, викам си. Партньор до живот. Казваше се Лора. Секси лице, руса коса, сочни гърди, спортна вагина. Ръст 165 сантиметра, тегло осемнайсет килограма, с три любовни отвора. Изработена от качествени материали, с регулиращи вибрации, силиконова кожа, отделни елементи се надуват с помпа, помпата е подарък. Далавера!
– Това е Лора – каза един продавач.
– Да – отвърнах смутено – запознахме се.
– Последна дума на техниката. Миналата седмица я докараха. Японска технология. Сайбърскин. Вибрации. Лубрикации. Менструации… Е, менструации няма, ама… Абе, страшна е. Като жива.
– Аз не искам като жива! Живи не искам повече! Повече живи не!
Продавачът се стъписа.
– Ами не знам, имаме по-възрастни, имаме бабички, хич не ги търсят, имаме и едно пони, много е сладко, но мъртви нямаме.
– И тази става.
– Чудесно. Искате ли да махна опаковката?
– Защо?
– За да я усетите.
– Не!
– Може да не ви хареса.
– Защо да не ме хареса?
– Имах предвид вие да не я харесате.
– После ще я харесвам. Харесването е лесно.
– Ще се влюбите, казвам ви.
– Знам.
– Имали ли сте друга?
– Не.
– Ще се влюбите, казвам ви.
– Колко струва?
– Лора е елитна, да знаете?
– Нищо не знам. Прилича на другите.
– Но не е. Нова технология. Сайбърскин, вибрации, лубрикации…
– Колко?
– Петстотин лева.
– Да сложиш и помпата!
Продавачът тръгна за помпата, а аз грабнах Лора и хукнах с нея навън.
Първа нощ заедно. Притеснен, чак треперещ. Лора лежеше до мен и изглежда не се притесняваше от нищо. Лежеше, мълчеше и беше красива. Точно толкова, колкото трябва. Гледаше в тавана. Имаше хубави очи. Дълбоки и пъстри. Гледаше тавана, но без да се втренчва. А аз гледах нея.
– Не си измихме зъбите – казах с престорен укор. – Но кво пък! Може и да не ги мием тая вечер. Тая пропаганда с миенето на зъбите ми се струва нагласена, не мислиш ли? Четки, пасти с тройни защити и т.н…. Дядо ми сигурно ги е мил три пъти. И само сутрин стига, за свеж дъх. Абе всичко е до ген, мен ако питаш.
Не исках да бързам. Лека-полека ще стане. Извъртях се малко и докоснах ръката й. Постоях така, за да й дам време да свикне с мен, после я стиснах нежно. После малко по-грубо. Изучавах материята, плътността, еластичността. Примъкнах се по-близо все едно търся поза за сън. Дишах дълбоко, приспивно. Протегнах се и неловко зарових лице в русите къдри. Усетих синтетика. Още утре ще й купя парфюм – реших. Нещо хубаво. А също и некви парцалки. Направо ще отскочим до мола. Жените много си падат.
– Лека нощ! – Казах и подпъхнах ръка под главата й. Косата й ме гъделичкаше по носа. Усмихнах се в тъмното. Стори ми се, че тя също.
Първото, което регистрирах на сутринта, бе, че мога свободно да движа ръката си. Не бе изтръпнала, нямаше й нищо. Главата на Лора бе лека като възглавницата. Бяхме спали като лъжици. Лора май дори продължаваше да спи. Изхлузих се тихичко, за да не я събудя. Реших набързо да приготвя нещо за закуска. Нещо с много зелено сирене. Направих два сухи сандвича и се върнах в кревата. Докато се намествах, тя се пробуди. Помогнах й да се изправи и се заех с моя сандвич. Лора не искаше закуска. Нищо чудно, с такова тяло. Под завивката палаво надникна босият й крак. Тънък глезен, хрупкав тен, гладка епилация. Усетих вълнение. Членът ми се надигна. Извърнах глава към нея. Разбрахме се с един поглед. Оставих сандвича и захапах езика й. Вкусна беше. Нямаше сутрешен дъх. И никога нямаше да има. Стиснах я за бузките и устните й цъфнаха като зрял домат. Шляпнах й едно леко шамарче. Нямаше нищо против. Плъзнах ръка надолу и сграбчих една гърда. Лора имаше силикон. Секси. Взех да я мачкам, без тя да мрънка, че ще го повредя. Японската технология си личеше. Лора се подчиняваше като гейша. Не издържах дълго и потърсих с пръсти вагината й. Готова беше. Проникнах в нея, а някаква вътрешна центрофуга мазно пое члена ми и започна да прави с него нещо, което нито гейша, нито гей може да обясни. Дотолкова бях проникнал в Лора, че по-скоро чувствах как някаква част от мен все още не е в нея. Опитах да я набутам. Преди да успея, припаднах.
Лежах върху Лора и полека идвах в съзнание. Все едно идвах от Рая. Не исках да идвам от Рая. Исках отново да ходя там.
– Обичам те, Лора! – чух се да казвам. – Омъжи се за мен!…
Лятото на нашата обич замени завинаги всички сезони. Когато другите хора зъзнеха по спирките, стържеха автомобилите си от леда или газеха жълт сняг по мръсните улици, ние с Лора летяхме обвити в любовна мембрана, под която усещахме само топлите пулсации на взаимните си желания. Толкова се обичахме, че когато ни видеха, другите хора разбираха, че това, което те изпитват към мъжете или жените, с които са избрали да прекарат живота си, съвсем, ама съвсем, не е любов, и бързаха да избягат някъде, където да седнат и омърлушени да решат веднъж завинаги какъв е смисълът да го живеят заедно тоя живот, след като очевидно не са способни да се обичат по този начин. Когато не правехме любов, не се целувахме, не се прегръщахме, не се държахме за ръце, не се смеехме, не се натискахме по ъглите на супермаркети, асансьори и дискотеки, в онези изключително редки мигове, когато не лежахме гушнати в проникновено мълчание или не се въргаляхме шумно в тревата на паркове и градинки пред мрачните погледи на други влюбени, които бяха влюбени само наужким, двамата с Лора тихо седяхме и си мислехме колко хубаво е всичко това, поглеждахме се едновременно, едновременно се усмихвахме и отново започвахме да го правим. Другите хора, онзи, които само си мислеха, че са влюбени,
не издържаха дълго на нашето щастие, което само им напомняше колко нещастни бяха те
затова бързаха да си тръгнат веднага щом ни видеха. Понякога ходехме на кино само да се присмеем на фалшивата любов в някой любовен филм, и още преди първата целувка-преструвка между героите зрителите разбираха, че изкуствената ни любов е по-истинска от тази, която изкуството им показваше за истинска, зарязваха пуканките си и хукваха към касите да си искат парите обратно. Приятелите ни също не понесоха нашето щастие и след като на няколко пъти безуспешно се опитаха да ни разделят, решиха повече да не са ни приятели. Дори безусловната родителска всеотдайност се огъна пред непосилното чувство за пропилян живот, което им подсказвахме, и не след дълго и те се отказаха от нас. Останахме сами. Но кой е сам, ако е обичан!?!
С времето обикнах Лора все повече. Все повече й го казвах. Тя не ми го каза нито веднъж, но и нито веднъж не направи нещо, което обикновено се прави, когато престанеш да обичаш някого. Напротив, правеше точно това, което в дадения момент очаквах да направи. Сякаш четеше мислите ми. Сякаш моите мисли бяха нейни. Сякаш нямаше свои мисли. Всъщност май беше точно така. Лора съществуваше само в мислите ми. И докато мислех за нея това, което исках да мисля, тя щеше да си остане такава. Нямаше да се промени. Нямаше да ме разочарова. Докато мислех за нея така, както исках да мисля, Лора щеше да бъде точно толкова жива, колкото трябва да бъде, за да я възприемам жива. Да обичаш нещо, означава да искаш то да живее. И ако го обичаш достатъчно, самият живот като биологична форма на съществуване престава да бъде задължителна предпоставка. За едно дете всички анимационни герои наистина съществуват. Но анимацията (оживяване-лат.) е дело на онзи възрастен, на когото не му е достигала човещина. И си я е направил. Направил си е идеалния човек. Кой може да каже кой живот е по-истински, ако и двата се случват в главата с еднаква сила. Истинско е това, което вярваш, че е истинско. Лора бе точно такава, каквато исках да бъде. Бе съвършената жена, която никога няма да ми изневери, винаги ще ме обича, никога няма да й дойде мензисът и винаги ще ме гледа така, както когато ме видя за пръв път. Тя няма да ме разори, няма да напълнее, няма да й увисне задникът, няма да й побелее и оредее хубавата руса коса, няма да пърди, докато спи, или да спи, когато искам да бъде будна. Лора бе моята изкуствена изкусителка. Изкуствена, но не като произведение от пластмаса. Изкуствена като произведение на изкуството. Произведено да изкусява.
0 Коментара