Бях около 15-годишен, когато забелязах, че се заглеждам повече по момчета, отколкото по момичета. Не че не съм го правил и преди това. Просто тогава го забелязах.
На тези хора, които ви казват, че децата не разбират тези неща, или не може да има „дете-гей“, можете само да се изсмеете от сърце. Спомням си например едно момченце в детската градина, което много харесвах. Беше много красив и порасна много красив. Но след прогимназията си изгубихме следите и вероятно никога няма да имам шанса да му го кажа.
По време на церемонията по откриването на учебната година пък, когато бях в първи клас и за първи път стъпвах в училище, каките и батковците от последния, дванайсти клас, трябваше да ни изведат хванати за ръка. Помня, че моят батко беше много хубав. Толкова исках да стане мой батко и да ме прегръща, да си играе с мен, да бъде част от живота ми.
Чувал съм много подобни истории. Децата чувстват и правят много неща, които правят и възрастните. Просто не разполагат с понятия, с които да ги опишат. Децата чувстват и когато нещо не е приемано. Не е нужно непременно да е изказвано директно. Достатъчно е да бъдат санкционирани свързаните с него проявления и на детето бързо ще му стане ясно, че дадено нещо не е добре дошло.
Помня как една учителка беше споделила в личен разговор с майка ми, че
според нея твърде много дружа с момичета
и това не ми се отразявало здравословно. Правело ме женствен. Ужас! Същински атавистичен ужас, който може да изправи косите на всеки порядъчен библейски автор от бронзовата епоха. Почувствах се много зле, още повече, че майка ми е била „смъмряна“ заради мен. И се затворих. Построих психологическа ограда около личния си живот, която и до днес не мога да съборя.
Малко хетеросексуални хора проявяват такава емпатия, че да разберат тази травма, която е културно универсална и тегне над повечето гей хора в повечето кътчета на света – от най-светлите демокрации до най-тъмните тоталитарни режими. Тази травма е продукт на архаичното мислене за света, което маниакално търси построяването на кристални граници между нещата в космоса – черно и бяло, добро и зло, светлина и мрак, мъже и жени… Архаичната мисъл от древността не е имала как да знае, че човешкият пол има поне седем „измерения“ – хромозомен, гонаден, хормонален, вътрешни репродуктивни органи, външни репродуктивни органи, социален пол (т.е., начинът, по който околните ни третират като мъжко или женско същество) и полова самоидентификация. И тези седем компонента могат да се комбинират по различни начини, по силата именно на природата.
Човекът е свикнал да вижда и да категоризира
Той има критерии: мъжът е това, жената е онова, точка. Всяко проявление, което може да постави съмнение за границите между двете, трябва да бъде смачкано, унищожено и заклеймено за вечни времена.
Тази първобитна ценностна система на унификацията нанася травмата, за която споменах. Тя е дълбоко вкоренена в културата и психологията на по-голямата част от населението на нашата планета.
От онзи ден, в който майка ми сподели „тревогите“ на учителката ми с мен, изминаха много години. Но не само, че тази травма остана, ами тя бе многократно подсилвана и обръщана в открита атака – адски огън, с който душата ми трябваше да бъде горена. Колкото повече си позволявах да вървя срещу установения ред, да дръзвам да бъда себе си, да заявявам какво чувствам и какво съм, толкова повече върху ми се изсипваха огънят и жупелът. И дяволите, които ги запращаха по мен, цинично ми обясняваха как нацията ни била една от най-толерантните в света, за което трябвало
да бъда благодарен и да си налягам парцалите
„Нямам нищо против гейовете, но да не ми парадират с това“. Тези зловещи слова до ден-днешен ми се предлагат като, видите ли, божествена истина и морален еталон. Но какво казват те всъщност? Казват ми, че не мога да бъда себе си, освен в ума си. Не мога да споделям, че харесвам някое момче на глас, защото ще „парадирам“. Не мога да кажа на момче „Обичам те“ или да вървя по улицата, хванат за ръка с него, защото ще „парадирам“. Не мога да кажа, когато ме боли, когато някой ме обижда или унижава заради това, което съм, защото ще „парадирам“. Не мога да изляза на улицата, за да изкрещя пред света, че не съм чудовище и светът не трябва да се отнася с мен като с такова, защото ще „парадирам“.
Нямаме нищо против теб, казват ми тези думи, просто не искаме да те виждаме. Съществувай си, но невидимо. Съществувай теоретично, но не и наяве.
Инквизицията унищожавала това, което не ѝ харесва – идеи и открития – физически, с огъня на кладата, където хвърляла носителите на тези нежелани идеи и открития. Мантрата „нямам нищо против, но…“ прави същото, но символно, не физически.
Уморително е и понякога почти непоносимо тежко
непрестанно да си поставен в отбрана,
непрестанно да трябва да просвещаваш, да отговаряш на хули и откровени клевети, да се опитваш да обясняваш на някого, че това, че „хомосексуалността не е незаконна“ не означава, че няма проблем; че не е вярно, че „никой не ви пречи да правите каквото си искате в леглото“; и че аз не се свеждам само до това какво правя в леглото, все пак, както и вие, хетеросексуалните, не се свеждате до това! Толкова перфидни са манипулациите на омразата, която търси да смачка и изхвърли на боклука това, което се смята за чуждо и нежелано.
И всеки път, щом дадеш отговор на някое такова охулване, този аргумент се изоставя и се взема нов, с който почва следваща атака, без да се признава поражение – „Ами защо тогава сами навирате различието си в лицето на хората, като уж искате равни права“. Ами защото различието е факт. Правата са присъщи на хората не защото всички са еднакви. Въпросът е, че различието няма значение. То не прави само по себе си човека добър или лош. Ето защо да си различен не може да е неморално. То не отговаря на понятийната двойка морално-неморално, за да може да бъде описвано от нея.
Трудно е. Още по-трудно е, когато някой като теб се разкрие, и трябва да чуваш най-близките ти хора да казват: „Чу ли, че синът на съседката се оказа педал? Ужас… какъв срам. Да не дава Господ…“. Както се казва,
внимавай кого мразиш, че да не се окаже някой, когото обичаш
Децата чуват всеки път, когато възрастните изричат такива думи. И те отекват в техните сърца.
Трудно е, но няма как. Човешките нрави са такива. Нямаме избор, освен да се борим. От малките ежедневни борби на масата в кухнята, до борбите за законодателни промени на активистите – всички ние можем да имаме своята малка или голяма роля в промяната. Ключът не е в това да бъдем „толерантни“. Да толерираш нещо означава да го търпиш, а не да го приемаш. Ключът е в това да чуваме другия и да полагаме усилие да го разберем.
Трудно е. Но това не ме спира. Казвам: Аз съм гей! Налага ми се да го казвам, защото иначе ще ме третирате като хетеросексуален. Налага ми се, за да не ме питате дали случайно не харесвам колежката от съседното бюро или еди-коя си ваша приятелка, с която можете да ми уредите среща. Налага ми се, за да не ме питате кога най-сетне ще си хвана някое симпатично момиче. Налага ми се, за да не се налага да ви лъжа кое е това прекрасно момче, което идва да ме взима, за да идем на кино заедно. Налага ми се, защото аз не съм като вас и в това няма нищо лошо. Аз съм гей! Е, и!?
0 Коментара