– Тоя банан ще го ядеш ли?
Залез слънце на площада пред църквата „Сан Микеле“ в Лука, Тоскана.
Седя на мраморните стълби, когато брадатото старче с опърпана широкопола шапка изведнъж изниква току пред мен, като избягал градински гном.
– Не, държа го за самоотбрана.
– … Защото ако няма да го ядеш, аз и Аурелио с кеф ще си го разделим.
Аурелио е грамаден, проскубан леонбергер, вързан с тънка верижка за колана на дядото. Кучето се примъква по-близичко, навежда тежка глава и започва да ближе коляното ми.
Давам банана безмълвно.
– Грацие, карина! – ухилва се старецът и чевръсто разпаря плячката. И действително си я разделя с кучето – пред изумените ми очи то чинно изхрупва обелката от ръката на стопанина си. Старецът поглъща банана щастливо, загледан в табелата на Лукезката спестовна банка на другия край на площада.
– Много мразя банките. Обаче ако ти се мотае едно излишно евро, няма да ти откажа.
– Ама разбира се. А едно бръснене с фрикция да ти ударя, така както си седим?
Две дяволити маслинени очета ме фиксират изпод джунглата на веждите му.
– Аз от единайсет години не съм се бръснал.
Мирише така, сякаш и от единайсет години не се е къпал. Но може и да е от леонбергера, който в момента съсредоточено ближе надолу по прасеца ми.
– С крем против слънце ли си се мазала?
– Аха.
– Аурелио много обича такива помади. Цял ден ближе дамите, от които прося по кафенетата. Най-много обича френски мазила, забелязал съм. Провери ли дали имаш едно евро?
– Чекове приемаш ли?
– Много сърдита госпожица излезе ти. Знаеш ли защо не се бръсна?
– Защо?
– За да не гледам колко съм остарял. Виж, каква черна брада имам още, колко е дълга и хубава! Е, може да е черна от мръсотията, но не си личи и ме прави хубав. Навремето много ме харесваха жените, да знаеш. Но после се ожених, родих син и той на стари години ме изпъди от къщи. Мене и Аурелио. Продаде ми къщичката и замина за Германия. А такива кайсии имаше в двора, като юмруци. И сладки като мед.
Може ли един гном да е бездомен? Може и по-лошо, явно – да е безградинен.
– А, и сега хващаш окото. Царска е тази брада. – казвам аз, защото не ми идва друго наум.
Очите на стареца святкат кокетно. Кожата около тях прилича на каймак в чаша изстиващо мляко, но буйната прелест на брадата му е чак противоестествена. Разстила се на дръзки вълни до кръста му и прилича да има собствена екосистема. Представям си как из гъсталаците по бузите му пълзят гущерчета и калинки, а сред туфите, които стърчат от ноздрите му, ситни паячета предат тънка коприна.
Аурелио, верен на методичната си природа, почва да облизва левия ми глезен. Бръквам в чантата си и вадя монета от две евро.
– Божке, каква щедрост! – прихва доволно старецът.
– Исках да ти дам едното евро, ама не можах да го напипам. Хайде, късмет извади.
– Нали ти казах, с Аурелио ние всичко делим. С тия пари ще купя наденица.
– Аха. И пак ли обелката ще му дадеш?
– Ау! Колко си зла! Аз съм вегетарианец, бе, момиче. Плодове и сухи бучелати ям, дето ми ги дават от една пекарна наблизо. Преди пет години се натрових лошо от един недояден кебаб, дето намерих. Обещах на Девата, че ако ме пощади, ще постя в нейна чест.
– Измисляш си го това.
– Ами какво да правя? Цял ден прося, трябва някакво представление да изнасям за пред спонсорите. Не върви да ида при дебелата американка и да изтърся – дай някакви дребни на стария пияница, ма!… Но това със сина ми не си го измислям. Имах къщичка в Терме.
– И сега къде спите с Аурелио?
– Има едно изоставено мазе на улица „Таси Гали.“ Залостено е с решетка, но стълбището е просторно. Имам електрическа кана – открих, че мога да провра кабела през решетката до един контакт вътре, дето още работи. Ако минаваш оттам рано сутрин, отбий се, мога да ти направя разтворима супа или разтворимо кафе. Но кроасаните ще трябва да са от теб – и не забравяй един за Аурелио.
След тези думи старчето се изправя и, повличайки печалния пес със себе си, решително поема към близката пейка. На нея дългокоса ученичка със зелени кецове и голям кожен скицник през рамо тъкмо се кани да запали.
– Тая цигара ще я пушиш ли?
От фейсбук профила на Мария Спирова
0 Коментара