Спомням си, току-що навлизах в пубертета и интересът ми към момчетата ставаше все по-изострен, а знаете, в онази преходна възраст техният интерес пък първоначално се проявява по-агресивничко – с дърпане на момичетата за плитките, вдигане на полите им, пипане на циците и кикот. Това донякъде си беше гадничко, но пък от друга страна, беше и някакъв начин да разбереш, че предизвикваш интерес като жена. А аз тогава повече приличах на елфче – бледолика, с дълги руси коси, кльощава, без много признаци на живот в гърдите и възпитана на всичкото отгоре. А и мама ми шиеше едни роклички, от които малко ме беше срам. Не че не бяха красиви, кройките бяха от Burda, платовете от Виена, обаче аз исках да ходя с дънкова пола или джинси и фланелка, която все още не се казваше T-шърт и, по дяволите, да разбера кое момче ме харесва. По онова време една близка на семейството ми беше подарила медальонче с Богородица, която беше стилизирана малко като Камея, тоест минаваше за бижу, което не е религиозен символ. Много го харесвах, носех си го, бях си го нарекла за талисман.
Един ден обаче го забравих. И разгеле,
едно момче развърза панделката на роклята ми
и опита да ми вдигне полата. Дори аз не очаквах, че ще се извъртя, сякаш съм проходила с карате и ще го ритна с всичка сила, нацелвайки с удивителна точност топките му, но точно това направих. А той, милият, се сгърчи на земята и в този момент си спомням, че времето се забави сякаш на каданс, а аз изпитах такова силно състрадание, че дори се влюбих. Исках да го гушна, да го успокоя, но тогава забавеният каданс на времето възвърна обичайния си ход и аз видях как всички се смеят, а аз плача.
След часа все пак му казах: „Извинявай, не знаех, че боли“. А той ми каза единствено: „Кучка“. Много ме заболя. Вече вървях към къщи, когато едно друго момче от класа ме застигна и каза: „Ама как го фрасна тоя, браво!“. „Няма да му се оставя“ – отговорих надуто със заучените формули от баща ми. Та с две думи, оказа се, че момчето, което ме харесва, е това второто, по-кроткото, което също като мен си траеше, обаче нещата вече бяха предрешени, аз си бях паднала по разбойника, чиито топки целнах. И забелязах, че когато носех медальона с Богородица, той не ме закачаше, когато не го носех, все намираше нещо, с което да ме нервира и аз да реагирам. Тогава някъде реших, че този медальон ми пречи, а не ми помага да се закачам с момчетата. И го освободих от длъжност „талисман”.
Отказах на доброто момче да станем гаджета и в крайна сметка си придърпах разбойника. А той беше и флиртаджия. Когато надрасна удрянето на момичетата, премина във фаза да ги сваля наред.
И аз страдах непрекъснато,
но му давах и да ме целува, и да шари по тялото ми с неопитните си ръце. В някаква книга за големи прочетох, че периодът на флиртаджийството им минавал. Но там не пишеше, че това става, когато им падне и либидото и – дето се вика – има да чакам.
По това време някъде сънувах сън, който никога в живота си не забравих. Попаднах в една чудно красива градина. Цветовете бяха огромни и някак неземни, ароматът пропи във всяка клетка на тялото ми и докато се омайвах от тази гледка, видях едно момиче, такова, готино, тип „дънки и т-шърт“, което на всичкото отгоре приличане на мен, но не бях съвсем аз. Седеше пред един екран и ми показваше различни моменти от живота ми. Беше се съсредоточила върху критичните точки. Не ми показваше събития, а алтернативи и различните пътища, по които водят. Онова, което винаги съм помнела обаче, е, че на няколко пъти много се уплаших и питах: ами, ако тук свърна от пътя? А тя успокоително се усмихна и отговори, че има начин да стигне до мен. Каза ми още, че няма да сбъркам, ако искам най-доброто за себе си и че ще го разпозная по емоциите, които изпитвам. Говорихме още някакви неща и малко преди да си тръгна оттам, ме изпроводи с репликата, че и да искам, не мога да получа толкова, колкото давам.
Тогава това въобще не го разбрах. Дори бих казала – умът ми го възприе наопаки. Цял живот я карах така: колкото получа – получа, нали давам там… За получаването казвах: „колкото прецениш”, пък хората много не могат да преценяват, ама това го научих късно. Но тъй като в случая става дума конкретно за отношенията с момчетата, и там така го раздавах – колкото получа, толкова, нали обичам. Някое и друго страдание – давай, все ще го преработим на мъдрост, пък и милозлива се оказах.
Жал ми беше те да страдат,
защото бързичко научих, че после си отмъщават на следващите жени, удрят го на амбиции за власт и пари, а паралелно се пропиват. Само дето не можех да си обясня защо, докато са с мен, облени от това мое състрадание и търпение, това хич не им помагаше да изкарват кинти, а после изведнъж разцъфваха и започваха да въртят бизнес и да се грижат за семейства и деца. По едно време взех да се усещам, че макар в състраданието да няма нищо лошо, то нещо не ги вдъхновява да действат и да ме обгрижват. Добре, няма да ги жаля, казах си аз, и запретнах ръкави да го играя кучка. Излишно е да казвам, че се получаваше перфектно, когато не стигах до влюбване обаче. Влюбех ли се – край! Той ставаше „миличък” и „горкото ми момче, как страда” и сбогом на офертите за разкош за Михаелчето. Що сълзи съм изляла за това, че не искам да съм кучка, не искам да си спомням даже. Но тогава, в сълзливия период, ми попаднаха едни текстове на руски – някакви женски даоистки концепции, доста сложно обяснени и с много непосилни за мен упражнения и специални отвари от недостъпни билки, но от целия този поменик с древни тайни запомних, че при сексуален контакт, дори да е само един-единствен, мъжът започва да черпи енергия от жената и си я черпи, и си я черпи, и си я черпи години наред. По-точно седем.
Седем! Такава ли била работата? Не било от състраданието, от секса било… Това направо ме шибна в лицето, защото се случи да го науча, след като бях издала „Секс, любов и други глаголи” и се водех помъдряла и оплевила емоционалните рани на младостта. И така си беше – доста трудно беше вече да ме „заклещят” в капана на страданието. По това време нямах никакъв проблем със сексуалните табута и определено връзките ми ставаха все по-приятни, без амплитудите на болка и възторг. Но все още имаше нещо, което не е наред. И все по-често си задавах въпроса: добре де, защо въпреки цялата ми уравновесеност продължавам да не вдъхновявам мъжете да просперират? Е, справят се доста прилично – и с гурме вечерите, и с някое и друго пътуване,
но това е „справяне”, не „просперитет”
Чудех се защо бизнесът им закъсва и екскурзия до Малдивите продължава да им е проблем? И ако на някой му се струва, че този въпрос е прекалено меркантилен и няма нищо общо с духовността, за която претендирам, ей-сега ще обясня колко много общо има.
Както знаете от „Агент на нищото”, когато човек го закъса по параграфа с благоденствието, което получаваме от мъжете, винаги се намира някоя рускиня, която да внесе мъдър коректив. Аз си имам една подръка, досега не се е случило да сбърка в съветите си, нищо, че много ме изнервя по други линии. Но си спомням, че когато за първи път се запознах с Наталия Кобилкина, я питах: „Абе, кажи ми защо имате такава слава, че като хванете, не пускате пък и не ги оставяте на мира, докато не ви осигурят материален просперитет, говори се дори, че това ви се предава с майчиното мляко“. Тя се разсмя, но ми го обясни простичко – в следвоенния период там почти не останали мъже, на двайсет жени се падал един мъж, така че суровата конкуренция учила какво трябва да се прави.
Малко по-късно се появи на български и книгата на една друга рускиня, Лариса Ренар – „Изворът на женската сила”, където по доста приятен начин са събрани накуп всевъзможни техники и упражнения за събуждане и възвръщане на женската сила. Та там, на съвсем разбираем език, е обяснена и тази работа с черпенето на енергия в продължение на 7 години.
„Енергията управлява света, привлича и задържа. Слънцето е концентрирана енергия и благодарение на нея привлича планетите. Жената също е сгъстена енергия и благодарение на нея привлича мъжете. Като магнит привлича възможности, пари, полезни запознанства, и най-главното: всичко това може да го задържи.
Това мъжът не го може,
освен ако не е монах и не се занимава със специални енергийни практики. Но по принцип типичният мъж не може да черпи енергия от пространството, той целият е устремен към реализация, към действие. Само жената, благодарение на матката си, притежава способността да натрупва енергия от водата, въздуха, огъня и земята – от природата. Точно тази енергия привлича мъжа. Без нея той не може да осъществи мечтите си, да реализира плановете си, да печели пари и да получи власт. Всичко, което заобикаля жената, е създадено от нейната енергия. Няма кого другиго да вини, особено мъжа си, че живее не в разкошна къща, а в малка квартира под наем. В случая не на жената не й е провървяло с мъжа, а той не е случил на жена. (…) Докато е млада, тя е пълна с тази енергия, но ако не знае как да я възстанови, започва да я губи. Времето, децата, работата лишава жените от енергия и на 35-40 години много от тях вече са опустошени. Тогава мъжът тръгва да търси нови, по-млади източници. (…) Освен това колкото повече мъже има една жена, толкова по-малко енергия притежава, толкова е по-опустошена. Не случайно във феодална Европа е съществувало правилото на първата нощ, което е позволявало на господаря, вземайки енергия от жената, да отслаби своя васал. Дори само една нощ е достатъчна, за да започне мъжът да черпи енергия от жената, и всяка такава енергийна връзка, възникнала по време на интимност, се запазва 7 години. Дори ако мъжът е починал, дори ако ви разделят хиляди километри. Докато някой черпи от нейната енергия, жената не може да привлече мъжа, когото търси“.
Това е положението. Затова се случва много често мъжете, които имат разнообразни връзки и любовници, да просперират и да си гледат семейството, а любовниците да бълват „змии и гущери”, че остават с празни ръце. Майтапът е, че в това няма нищо несправедливо. Така функционира енергийният обмен. Затова и инстинктът им да ловуват е толкова силен, а после могат да се държат, сякаш нищо не е било. Тяхната интуитивна природа не би трябвало да се подценява ни най-малко, защото винаги е обслужвала основното им качество – тяхната практичност.
Някогашните хетери много добре са го знаели, знаели са го и в много други култури, в които знанието се е предавало от майка на дъщеря и затова девствеността преди брака години наред е била толкова ценена. Първата брачна нощ е осигурявала просперитета на рода. Тази концепция много добре обяснява защо не можеш да получиш толкова, колкото си дала.
Разгеле, почти 32 години, след като моето по-мъдро Аз от други измерения ми го каза, разбрах за какво иде реч. Разбрах още, че„талисманът” с Богородица всъщност ме е пазел от подценяване, но получих и свободната воля да разбера колко страдание носи всяка предубеденост, създадена във времена и среда, лишена от осъзнатост на великолепието на собствената ни същност. И много, ама много и истински се забавлявах, когато направих упражнението, с което може да се освободим от връзките, които сме имали. Направих го не само с тези, които имат 7-годишна давност, а и за тези, които са имали най-силно и обсебващо влияние върху мен. По моите сметки и от 22 години назад беше останало нещо.
Разбрах го лесно – още на следващия ден мъжът с най-голяма давност се обади, че много искал да ме види, да пием по бира. Само за протокола: за 22 години никога не ми се е обаждал, за да пием каквото и да е. В рамките на следващия месец и други се обадиха – нещо го били позакъсали, казваха и имали нужда да ме видят. Аз обаче нямам нужда да ги виждам. Особено след като усетих огромния прилив на енергия, който се върна към мен. И изведнъж се сетих какво е онова, което винаги съм искала да правя – съвсем практично.
Това обаче е само началото. Истинският купон е удоволствието да започнеш да събираш енергията на стихиите в себе си, да усетиш богинята в теб. Дори установих, че е съвсем безопасно да си позволиш лукса да изпиташ състрадание, докато гледаш как сладко започват да се умилкват около твоя милост. Истина е – да събираш енергия от стихиите и да я даваш на партньора си наистина е повече от всичко, което той може да направи за теб. Така че всеки диамант, който някога някоя жена е получавала, е само малък жест спрямо нейната великолепна природа. И всяко подценяване на този женски дар е напълно неуместно. Любовта ли? Тя пък е най-лесна за „акумулиране”, когато душата ти е пълна с усещането за разкош. И никога вече не боли.
Затова и създадох проектът „Обречени на разкош” – да събираме стихиите в себе си и да си получаваме диамантите – и като отношение към нас, и като любов, и разбира се, инкрустирани в бижута. Как иначе да вържем дух в материя? Просто няма как.
0 Коментара