„Не се опитвайте“
Чарлз Буковски е бил алкохолик, женкар, неизлечим комарджия, грубиян, дребнав задник, пълен безделник и в най-лошите си дни – поет. Той най-вероятно е последният човек на земята, когото бихте потърсили за житейски съвет или пък очаквате да откриете в книга за самопомощ.
Поради което може прекрасно да послужи за начало.
Буковски иска да бъде писател. Обаче десетки години наред нито едно списание, вестник, литературна агенция или издателство не проявяват интерес към ръкописите му. Работите му, казват те, били ужасни. Груби. Отвратителни. Извратени. И докато писмата с откази се трупат, тежестта на провалите му го кара да се потопи все по-надолу в алкохолната депресия, която го съпътства през по-голямата част от живота му.
Денем Буковски работи като сортировач на писма в една пощенска станция. Получава мизерна заплата и харчи по-голямата част от нея за пиячка. Останалото пропилява на конни надбягвания. През нощта пие сам и понякога натраква по някое и друго стихотворение на очуканата си пишеща машина. Често сутрин се събужда на пода, без да има спомен как се е озовал там.
Така минават трийсет години, като по-голямата част от тях потъват в безсмислена мъгла от алкохол, наркотици, хазарт и проститутки. Докато един ден, когато Буковски вече е на петдесет години и е прекарал цял живот в провали и самообвинения, редакторът на малко, независимо издателство неочаквано проявява интерес към него. Въпросният редактор не може да предложи на Буковски кой знае какви пари, нито пък особени надежди за продажби. Затова пък изпитва някакви странни симпатии към пропадналия пияница и решава да рискува с него. Това е първият реален шанс, който Буковски получава и както сам си дава сметка, вероятно единственият, който някога ще получи. Той пише на редактора: „Имам две възможности – да остана в пощата и да откача… или да се правя на писател и да гладувам. Реших да гладувам“.
След подписването на договора за три седмици Буковски написва първия си роман. Нарича се просто „Поща“. В посвещението написва: „Не се посвещава на никого“.
Буковски успява като писател и поет. Той публикува шест романа и стотици стихотворения, както и продава над два милиона книги. Популярността му надминава очакванията на всички, а най-вече – неговите.
Истории като тази на Буковски са ежедневие в нашата култура. Животът му е въплъщение на американската мечта – човекът се бори за целите си, никога не се предава и накрая постига и най-невероятните си мечти. Това просто плаче за перото на някой сценарист. Слушаме истории като тази на Буковски и си казваме: „Виждаш ли? Той не се предава. Не спира да се опитва. Вярва в силите си. Продължава напред, противно на всички очаквания, и най-накрая успява да стане някой!“.
В такъв случай епитафията на надгробната плоча на Буковски звучи повече от странно: „Не се опитвайте“.
Разбирате ли, въпреки продажбите и славата, Буковски е неудачник. Осъзнава го. Успехът му идва не от някаква си решимост да бъде победител, а от факта, че той знае, че е неудачник, приема го и после откровено пише за това. Никога не се опитва да бъде друг, освен такъв, какъвто е. Гениалността в книгите на Буковски не е, че преодолява невероятни пречки или се изявява като бляскав литературен герой. Точно обратното. Той притежава простата способност да е напълно и непоколебимо честен със себе си – особено с най-лошото в себе си – и да споделя неудачите си без колебание или съмнение.
Ето това е истинската причина за успеха на Буковски –неговото умение спокойно да приема, че е неудачник. Пет пари не дава за успеха. Дори и след като става известен, често пъти се явява на поетически четения пиян и се обръща с обидни думи към някои хора от публиката. Продължава да се излага на обществени места и се опитва да си легне с всяка жена, която му падне. Славата и успехът му не го правят по-добър човек. И нямаше да бъде известен и успешен, ако бе станал добър човек.
Често пъти самоусъвършенстването и успехът вървят ръка за ръка. Но това не означава непременно, че са едно и също нещо.
Нашата съвременна култура набляга най-вече на нереалистично положителни очаквания – бъди по-щастлив, по-здрав, по-добър и от най-добрите. Бъди no-умен, по-бърз, по-богат, no-секси, по-продуктивен, по-известен. Нека ти завиждат още повече, нека ти се възхищават. Бъди съвършен и невероятен, изсирай дванайсеткаратови златни бучки всяка сутрин преди закуска, докато целуваш нагласената си жена и двете си и половина деца[1] за довиждане. След това се качи на хеликоптера си и отиди нa прекрасната си и вдъхновяваща работа, където прекарваш целия ден в невероятно важни занимания, които някога ще спасят планетата.
Но ако се спрете и наистина се замислите, ще ви стане ясно, че всички разумни съвети за живота – целият този сладникав позитивизъм и радостни врели-некипели за самопомощ, наблягат най-вече на това, което ви липсва. Насочват вниманието ви върху това как вие самите възприемате личните си недостатъци и неудачи, а после ви го натриват в носа. Научавате най-добрите начини да изкарате пари, защото вие самите имате усещането, че парите, с които разполагате, не са достатъчно. Заставате пред огледалото и непрекъснато си повтаряте, че сте красиви, защото имате усещането, че не сте красиви такива, каквито сте. Прилагате глупави мисловни материализации, че сте преуспели, защото имате усещането, че успехът ви досега не е достатъчен.
По ирония на съдбата тази фиксация върху позитивното –върху това кое е по-добро, кое е най-добро – служи само да ни напомня непрекъснато за това какво не сме, какво ни липсва, какви е трябвало да бъдем, но не сме успели. В края на краищата нито един истински щастлив човек не изпитва нужда да застава пред огледалото и да си повтаря, че е щастлив. Той просто знае, че е.
В Тексас използват следния израз: „Колкото по-малко е кучето, толкова по-силно лае“. Увереният в себе си мъж не изпитва нужда да доказва, че е уверен в себе си. Богатата жена не изпитва нужда да убеждава другите, че е богата. Или сте, или не сте. И ако непрекъснато си мечтаете за нещо, това означава отново и отново да подсилвате подсъзнателно убедеността, че реално не сте това нещо.
Хората и телевизионните реклами ви внушават, че ключът към добър живот е по-добра работа, по-внушителна кола, no-красива жена или джакузи с надуваем басейн за децата. Светът постоянно ви набива в съзнанието, че пътят към по-хубавия живот е повече, повече и още повече – купувайте повече, изкарвайте повече пари, чукайте повече, бъдете нещо повече. Непрекъснато ви бомбардират с призиви да ви пука за какво ли не. Да ви пука дали ще имате нов телевизор. Да ви пука за това да си прекарате по-добре ваканцията от колегите си. Да ви пука дали да си купите нова украса за предния двор. Да ви пука дали да се сдобиете с нов селфи стик.
Защо? Според мен, защото да ви пука за повече неща, е полезно за бизнеса.
И докато в добрия бизнес няма нищо лошо, проблемът се състои в това, че да ви пука за твърде много неща, е лошо за доброто ви психическо състояние. Защото се пристрастявате към безсъдържателното и фалшивото, принуждавате се да посвещавате живота си на преследването на някакъв мираж за щастие и доволство. Ключът към добрия живот е да не ви пука за това да трупате още и още, а да ви пука за това да имате по-малко, да ви пука само за истинските, належащите и важните неща.
[1] Според статистиката в САЩ едно средностатистическо американско семейство има 2,5 деца. – Б. пр.
0 Коментара