Живеем във време на промени. Те напират в нас, в живота ни, виждаме ги, усещаме ги, иска ни се да имаме смелостта да се включим в този енергиен вихър и да открием своето място в него, най-удачното, блажено и правилно място. В което се чувстваме себе си, в което изразяваме себе си, свободни сме и се наслаждаваме на даровете на живота. Нали? Но как да стигнем до там? Откъде всъщност започва промяната?
Познавам три вида хора:
- Такива, които живеят във вечна мъгла, недоволни са от всяка секунда, всеки миг, случка, човек, действие, намерение и избор… чужд избор в живота си.
Винаги има някой друг виновен за тяхното нещастие, несполука и не-щастие. Но пък си кютат в мъглата, теглят си хомота, дето сами са си нахлузили и си казват “Еми това е живота. Суров е, вечна битка и страдание, ама така е прeдопределено, това е съдбата”
- Такива, които опитват.
Те са стъпили на пътя на осъзнаването, усещат, че нещо не е съвсем както трябва, че биха могли да направят промяна, но… И тук изникват десетки, стотици “НО”: “Но аз съм вече твърде стар/а, тези неща не се отнасят за мен, няма да проработят за мен, не съм достатъчно добър, не съм достатъчно опитен, тя мойта вече е свършила, аз опитах, ама при мен не сработва..” и т.н. и т.н. Тези хора опитват. Те обещават, че пак ще опитат. Ще опитат да дадат най-доброто от себе си. И си остават там – при опита.
- Третият вид просто го правят.
Не опитват. Просто го правят. Осъзнават нуждата от промяна, възнамеряват я, ако трябва намират кой да ги подкрепи в първите стъпки и просто пристъпват към действие. Ще кажете “да, бе да, така на думи е просто…” Просто е. И на думи, и на дела.
Единственото, което трябва да преодолеете са собствените ви страхове. Страхове от неприемане, страхове от провал, страхове от липса на любов, страхове, че няма да се впишете в общоприетите рамки. Страхове, че близките ви няма да ви разберат, ще бъдете отритнати.
Страх да разчупите рамките на шаблона и да излезете навън, на свобода.
Чела съм не един и два случая на затворници, прекарали дълги години зад решетките, които се страхуват да излезнат навън, в “свободния” свят. Защото са толкова свикнали с илюзорния комфорт и сигурност на клетките си, че предпочитат да се върнат там – да са ограничени, да живеят пораженчески, свитичко.. но пък да нямат отговорност за себе си. Може да е затвор, ама пък си е техния затвор.
Та и ние по същия начин… Самозатворили сме се в тъжните си клетчици, чувстваме се ограничени, чувстваме, че животът би трябвало да е нещо повече от това, но ни е страх да отворим вратата и да излезем. Защото там, в свободния свят вече ще трябва да решавате сами. Да носите отговорност за себе си, за всичко, което ви се случва, за всичко, което сте. Защото вие решавате. Избора е във вашите ръце. Решетките сте ги поставили сами. И сами трябва да съберете смелост да прекрачите навън.
Знаете ли притчата за окования слон от Хорхе Букай?
“Когато бях малък, бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно. А и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си.
Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига. А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга. Тук явно има някаква загадка.
Какво го спира тогава? Защо не бяга?
Когато бях на шест–седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран. Тогава зададох съвсем ясно въпроса:
Щом е дресиран, защо го оковават?
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнех други хора, които си бяха задавали този въпрос. А преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък!
Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото
онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.
Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може. Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги. Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен. Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си…”
А вие опитахте ли изобщо?
Показали са ви “удобната” клетка, в която трябва да се впишете още като деца. Дори да сте се опитвали да погледнете извън нея, изискванията и тежестта на обществото пак са ви връщали обратно в нея. В изминалите години едва ли дори сте се осмелявали да помислите за промяна, да скъсате веригите, да излезете от решетките… Но сега, о, сега вече не само можете – сега е наложително да го направите!
През целия си досегашен живот сте живели за другите –
за децата, внуците, приятелите, родителите, обществото! Вие и само и единствено вие сте центъра и смисъла на целия ви живот! Спрете да играете ролята на жертва, спрете да живеете чуждите животи. Не търсете признание, разбиране и приемане на всяка цена. По-важното е вие да сте в мир, приемане и хармония със самите себе си. Искате ли да вкусите от радостта на Живота? Искате ли наистина? Ами хайде де! Трябва само да направите избор! Да направите първата крачка! Да се осмелите! Единственото място, от където започва промяната сте вие! Промяната започва от вътре… от вас! Направете избор и действайте!
0 Коментара