Как агресията стана табу

Превръща ли се изобилието от емоции, които психологията назовава „агресия“, в поредното табу? И опасна ли е агресията? И на двата въпроса ще отговоря с твърдо „да“.

Преди петнадесетина години имах честта да обучавам персонала на едно заведение за т. нар. „деца с възпитателни трудности“. Докато разисквахме поотделно всеки един от случаите, с които се сблъскваха служителите при общуването си с тези деца, част от малчуганите ми биваха представяни по следния начин: „Това е Йохан, който има проблеми с агресията“.  На третия път запитах изненадан: „А какъв точно му е проблемът?“, понеже мъглявата диагноза, която се поставяше на тези деца, не ми звучеше познато. Педагозите повтаряха думите си дословно, а когато се опитвах да изкопча повече, губеха търпение и отсичаха: „Просто е агресивен“. На въпроса ми: „И за кого е проблем това?“ те вдигаха безпомощно ръце. Онова, което на тях им се струваше ясно като бял ден, за мен беше новост.

Следващия път, в който се натъкнах на тази „диагноза“, аз побързах да се осведомя: „Някой от вас питал ли е момчето (понеже в 95% от случаите ставаше дума за момчета)

на кого и защо е ядосано?

Всички ме зяпнаха учудени, после забиха носове в листовете си и заклатиха глави невярващо. Никой никога не беше задавал на тези педагози най-логичния въпрос на света. 

Щом опознах по-отблизо историите на споменатите момчета и момичета, ми се стори истинско чудо, дето досега не са убили човек. Броят на насилниците сред биологичните и доведените родители, бабите, дядовците и учителите, с които се бяха сблъсквали тези младежи през краткия си живот дотук, беше шокиращо, потресаващо висок. Въпреки това тези малки жертви бяха сочени с пръст и изпращани за лечение. 

Децата и младежите, за които ви разказвам, не бяха агресивни в традиционния смисъл на думата: те не бяха нападали възпитател или учител с тояга, нож или юмруци. Най-често те бяха ступвали с някой връстник или бяха побутвали другиго. Като цяло проявяваха известен самоконтрол, който впрочем беше доста по-голям от самоконтрола, който демонстрират възрастните, когато са притиснати в ъгъла. Въпреки това те

бяха заставяни да лекуват агресията си

Все едно да третираш човек, който кара тежка бронхопневмония, не с антибиотици, а със сироп за кашлица. Или да подложиш някого на терапия заради съвсем легитимни чувства: защото е влюбен, щастлив, недоволен или тъгува по близък. Агресивното поведение говори за недостиг на грижи и за други липси, които тези малчугани и юноши, даващи воля на гнева и фрустрацията си, са преживели в ранното си детство. 

В много страни достигнахме „висоти“, при които пренебрегването на тези деца и младежи от страна на педагозите стана по-сериозно дори и от неглижирането в семейството. Обществото обаче преиначава този факт и предпочита да повтаря как все повече и повече деца и юноши имат „специални потребности“ или проявяват „поведенчески проблеми“, как им „липсват социални умения“. Едно е сигурно: тъкмо хората, които работят с тези деца и младежи и носят пряка вина за неглижирането им, замазват очите на обществото със статистики за растящия брой поведенчески аномалии.

Длъжни сме да намерим конструктивен начин
за справяне с феномена „агресия“, иначе ще сеем все
по-големи и по-големи вреди. 

Днес агресията е доведена до състояние на табу. Не беше отдавна времето, когато на същото бе подложена и човешката сексуалност. Споменавахме я, единствено когато раздавахме морални присъди. Професионалното или хуманно отношение към сексуалността беше нещо нечувано. Новото табу – онова, което тегне над агресията – би могло да има по-тежки последствия дори от осъждането на сексуалността, въпреки че и последното нанесе немалко вреди, като вгорчи желанието на хората за близост и радостта им от нея. Новото табу 

поставя на карта психичното здраве на децата,

тяхната самооценка и доверието им в самите себе си. 

Ще направя опит да прокарам ясна граница между деструктивната и конструктивната агресия, тъй като няма съмнение, че и двата вида агресия съществуват, но първата, за разлика от втората, не обогатява ничий живот и не носи ползи за цивилизованото общество. Ако деветгодишен ученик отправи вербални или физически нападки към преподавател или родител, то тогава няма съмнение, че и двете страни се нуждаят от помощ. На момчето трябва да се помогне да определи какво точно поражда фрустрацията му и да се научи да я изразява по по-малко разрушителен (който винаги е и саморазрушителен) начин. Възрастният пък има нужда от помощ, за да очертае личните си граници и да ги защити, като демонстрира личен авторитет и самоуважение.

Тъкмо това е точката, в която се срещат семейната терапия, системната теория и невробиологията: агресията е социална реакция, която извира от мозъка ни. Тя в никакъв случай не е генетично предопределена. Да дешифрираш агресивното поведение на един индивид, независимо от възрастта му, означава да погледнеш отвъд морала и самосъзнанието.

Напоследък не само на агресията сред децата и младежите се поставя етикет „проблемна“. В домовете и центровете за дневни грижи се наблюдава тенденцията като неприемливи да се заклеймяват всички основни емоции с изключение на щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази тенденция, кара родителите да се отричат от човешката си същност и да се превръщат в актьори. Това схващане не е почерпено от мъдростта на настоящето или миналото, нито от някакви новопридобити познания за онова, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то формира представите ни за „добрия“ и „успешен“ човек. Реших да нарека този феномен

„ботокс за душата“

Конструктивната агресия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети заедно, са причината да ни има; те обогатяват отношенията ни с другите, позволяват ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем споменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем свобода на действие на онези деца и младежи, които разчитат на нас и на емпатичната ни подкрепа.

Откъс от книгата на датския семеен терапевт и педагог Йеспер Юл „Агресията“ на издателска къща „Жанет 45“. През последните две десетилетия Юл формулира нова парадигма за отглеждането на децата и насърчаване на личното им и социално развитие. Основната му цел е да вдъхновява, подкрепя и помага на родители и специалисти в името на социалното и умствено здраве на новото поколение, като предлага алтернативи на неправилните начини, по които сме гледали, и за жалост продължаваме да гледаме, децата си.
–