На площадката пред блока ми в „Изток” играехме на народна топка и пиян морков. Не знам дали днешните хлапетии от махалата подозират изобщо за съществуването на тия игри, но и да искат, не могат да ги играят – същото това пространство отдавна е завладяно от коли, паркирани гъсто почти една връз друга.

С приятелките ми се състезавахме на дама, на ластик и ръбче, на кама (пак игра с топка), докато момчетата играеха на стъклени топчета или се обстрелваха с фунийки. Ох, фунийките… Навити от страниците на „Жената днес” (тя излизаше на най-хубавата хартия: тънка, гланцирана, финландска), те бяха традиционно и доста болезнено средство за ухажване в ония дни. Цяло лято мрежата срещу комари на прозореца в стаята ми осъмваше обсипана с фунийки. Мразех ги. Както мразех махленските гамени, когато се изхитряваха да пъхат карфички във фунийките си и да ни целят с тях. Болеше до сълзи.

Със съседските деца си правехме „къщи” по клоните на кестените отсреща. Тайно изнасяхме обяда си, оставен от родителите ни, и си организирахме пикници „на високо ниво”. Я, днеска Ирина има пиле с ориз, на мен баща ми ми е изпържил кюфтета, а пък Таня има само филия с лютеница, горката…

Помня едни епични баталии между площадките: ние от Белия блок – срещу тия от Зеления блок… И откъде-накъде онези от горните Звезди (пак имена на блокове) ще ни ползват катерушката – я да си ходят на тяхната, к’во като е счупена…

Организирахме набези из околните дворове за бране на джанки и череши. Не веднъж и дваж на косъм отървавахме пердаха. През лятото тайфата ни набъбваше до двайсет-трийсет деца само от карето блокове около нашата площадка. А какви велики игри на криеница и стражари и апаши се получаваха… И колко отдавна не съм чувала под прозорците си добре познатото „Заплюх се!”…

Всички въздишахме по Маляка (Димитър Ганев) – махленска звезда от национално значение. Играеше главни роли във всички култови филми за деца от нашето време, като се почне от „Войната на таралежите” и „Изпити по никое време” и се стигне до „Рицарят на бялата дама”. Учеше в кварталното 119-о училище и според мълвата Ани от отсрещния блок – хубавица, 2-3 години по-голяма – била ходила с него за кратко (в смисъл, че се натискали на задната седалка на автобуса по време на една училищна екскурзия). Каква черна завист ни глождеше само…

И друго помня – ексхибиционистите в парка. С подробностите от мъжката анатомия бяхме наясно от малки – имахме възможност да я видим съвсем на живо. Толкова ексхибиционисти срещахме в горичката до площадката ни, че накрая им свикнахме. И изобщо не им обръщахме внимание.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара