И обичта, и подкрепата, и грижите, и усмивките, и сълзите, и онези решения, след които все се питаш дали не си счупил част от крилете на желанието. Помогнал ли си за изгасването на искра? Ослепял ли си точно за таланта? На собственото си дете.
Като изключим всички онези неща, които не зависят от нас, родителите, май най-страшното е усещането, че може да си убиец на мечти. Не на твоите. С тях е лесно.
Може да звучи смешно, но аз често се питам – убих ли един футболист? Какъвто искаше да стане моето момиче. Да, момиче!
Тя обича футбола. И я бива. Даже много. Но не я подкрепих. Отказах й да рита топка – професионално, сега го прави само за удоволствие. Оправдавам се, че постъпих така, за да я предпазя от разочарованията. Защото у нас на момичетата се казва още в детската градина, че това е мъжка игра, че там за момичета място няма. Тогава се намесих и тя все пак осъществи мъничко мечтата си. Беше част от отбор. Но после стана сложно. У нас с футбола е сложно…
Казвам си, че го направих, за да я предпазя от битки с предразсъдъци, които отдавна трябваше да са спечелени, но не са.
Но трябваше ли да й спестявам битките?
Мисля си, че точно тази – да. Щях да стоя на първия ред на всеки неин мач и моят глас щеше да се чува най-силно, ако у нас имаше нормални условия за развитие на този професионален спорт. Но няма. И аз не прегърнах мечтата й. От страх, че след време ще се разочарова.
Често й казвам, че трябва да е смела да преследва това, което иска, но я спрях за тази конкретна смелост. Затова, когато преди време ми сподели уж на шега: „Ако ме награждаваха със Златната топка, щях да кажа: „Благодаря ви, мамо и татко, че никога не ме подкрепихте за футбола“, се натъжих и уплаших. Заради мен, майката.
Сега летя с моята малка дъщеря във всяко нейно следващо желание. Може би го правя и за да изкупя някаква
своя вина за убития футболист.
А може би просто нямам друг вариант за отстъпление, защото тя е добра във всичко. Най-вече като дъщеря и сестра. Затова съм сигурна, че София може да стане, каквато си поиска, независимо дали ще е свързано с пиано, карате, математика, скейтборд, писане… или каквото друго пожелае. Упорито овне е. И е дар за всеки учител, родител, брат.
Мои приятелки с по-големи момичета твърдят, че не им е лесно с дъщерите. Да, не е лесно. Но е и най-чудесно. Всички те понякога са наши продължения. Но за радост, по-често са свои собствени творения. И не, не е вярно, че искам да е първа, както си мисли, след поредното състезание, в което участва.
Не искам да е първа. Искам да е щастлива.
И да не й се налага често да отваря онова чекмедже, което си измисли, когато беше шестгодишна. Там си събира спомени за щастието и любовта. За да може, когато й стане тъжно, да си го отвори, да се усмихне и стопли.
Ако зависи от мен, никога няма да й е студено. Май това е всичко, което мечтая за дъщеря ми.
0 Коментара