“Жената днес” навърши 75 години – да, в България медиите не са от вчера, още по-малко пък жените са вчерашни.
“Жената днес” е най-старото българско списание, излизало без прекъсване от октомври 1945 г. до ден днешен. То, наред с вестник с вестник “Труд”, е и най-дълголетната печатна медия в България.
В своя пик през 60-те, 70-те и 80-те години “Жената днес” се печата в смайващия за днешната ни действителност 500 000 тираж на български и още 150 000 на руски. Списанието спокойно е можело да излиза в 1 милион бройки, ако тиражът му не е бил съзнателно ограничаван – заради лимита на хартия, която по онова време се е определяла централно. Печалбите от продажбите му са били повече от солидни – с тях по това време се издържа не само редакцията на “Жената днес”, но се покриват и всички (немалки) разходи на организираното женско движение в България.
Надвишавайки 500 000 броя месечно, списанието става
втората печатна медия в държавата по тираж и влияние
след вестник “Работническо дело” (който печата 800–900 хиляди бройки всеки ден). За разлика от абонамента на “Дело” обаче, който е бил задължителен за партийните ядки, да се абонираш за “Жената днес” е било много сложно – за това са се искали комбинация от връзки и късмет. По време на абонаментните кампании редакцията на женското издание става свидетел на почти истерични сцени – сръдни, сълзи, ходатайства…
Чудомир посвещава на списанието за жената един от най-хубавите си разкази – “Жената днес”, още когато тя набира скорост през 50-те години. Родено година след идването на власт на Отечествения фронт, изданието е трябвало да се казва “Отечественофрон-товка”, но в последния момент го прекръстват на “Жената днес”. Издава го Българският народен женски съюз (по-късно Комитет на българските жени) с идеята да възпитава читателките в идеите на социализма. Големият художник Борис Ангелушев рисува умилителна корица на първия брой – работничка и селянка, поели смело към светлото бъдеще. Още тогава то обявява своята “основна задача”: “…да помогне на
българската жена да бъде свободен и щастлив човек”
Труженичката – на полето, в завода и на идеологическия фронт, е главна героиня в този начален, наивистичен период от ерата “Жената днес”. Първата главна редакторка се казва Дарина Бояджиева. А най-дългогодишният главен редактор през първите две десетилетия след основаването на “Жената днес” е Рада Тодорова.
Тя е сред основателите на Работническата партия, след 9 септември 1944 г. е министър на труда и социалните грижи, председател на Комитета на българските жени, почетен председател на Международната демократична федерация на жените.
Списанието започва да излиза от схематизма и идеологическата рамка през 1965 г. благодарение на новия си главен редактор Соня Бакиш, съпруга на висшия партиен функционер Станко Тодоров. 15-те години, през които тя заема ръководна функция в “Жената днес”, са белязани с
рязка промяна в посланията
на списанието. Първата й мисия е да покаже реалното и неблагодарно положение на жената работничка. Със серия репортажи списанието разкрива, че тя има болезнени проблеми, свързани не само с тежкия труд, но и с моралния тормоз и липсата на нормални удобства.
До средата на 70-те години нито едно всекидневно или периодично печатно издание, нито една медия от типа на радиото и телевизията не си позволяват така системно и последователно, «на своя глава» да правят реалистични анализи на социалната действителност и да хвърлят упреци към социалното управление, както го прави “Жената днес”.
Под ръководството на Соня Бакиш “Жената днес” се превръща в най-добрата приятелка на милиони българки. Вглежда се във всяка от тях – продавачка и математичка, говори за чувствата и проблемите им, те се осмеляват да споделят откровено с редакцията болките си: самота, изневяра, лъжовен съпруг, грижи за децата, кавги в работата, неразбирателство със свекървата, “отношението към извънбрачно бременните”… Читателските писма – сълзливи, възторжени или критични, преливат във всеки брой и придават чаровен колорит на списанието.
Много силни пера участват като автори по това време. Соня Бакиш привлича внушителни имена в литературата за каузата на “Жената днес” –
Николай Хайтов пише репортажи от “Кремиковци”
Блага Димитрова взема интервю от Дора Габе, в което великата поетеса говори за първата си любов, за страховете си, за старостта и смъртта, Стефан Продев се връща със серия кореспонденции от Сибир, където е специален пратеник на “Жената днес”, Станка Пенчева (член на редколегията на списанието) публикува наред с други големи поети на своето време нови стихове, при огромен интерес върви рубриката “Разговори с Марко Семов”… Списанието гостува на големи чужди поети като Пабло Неруда и Белла Ахмадулина, препечатва стихове на Марина Цветаева и интервюта с велики интелектуалци (например един забележителен съкровен разговор с двойката Жан-Пол Сартър и Симон дьо Бовоар).
Четивата са толкова важни в “Жената днес”, колкото и илюстрацията. Картини на Иван Ненов, Златю Бояджиев, Иван Кирков, Александър Поплилов, Вера Недкова, Светлин Русев, Найден Петков, Магда Абазова се срещат във всеки брой, често са дори корици. Оформлението на изданието включва илюстрации и карикатури от Илия Бешков, Борис Димовски, Доньо Донев, Генчо Симеонов, Румен Скорчев, Антон Петков, Иван Гонгалов.
И тогава, както и днес фотографията е на почит в “Жената днес”. В рубриката “Снимка на броя” участват редовно Мария Станкова, Йордан Йорданов, Живко Арабов, Румяна Бояджиева, Лоте Михайлова, Иво Хаджимишев, Деяна Стаматова, Шаварш Артин, Иван Донов, Петър Божков – десетки големи наши фотографи.
Тъкмо в този период списанието започва да печели огромна популярност. Хората го обичат и именно тогава пред някой РЕП се ражда крилатата реплика: “Искам да си купя “Жената днес”.
А не искате ли “Мъжът нощес”?
Дори момчетата се вълнуват силно от излизането на всеки нов брой – десетки поколения български мъже са отраснали, играейки на фунийки, направени именно от хартията на това списание – тънка и лъскава, внос от Финландия. (За ужас на майките си, които събират дебели колекции от любимото списание.)
Редовните читателки пазят и до днес кройки, рецепти и изрезки с полезни съвети от “Жената днес”. Но списанието е обичано най-вече защото реабилитира женствеността, признава правото на социалистическата труженичка да проявява слабост, да се чувства уморена, да иска да бъде красива и привлекателна.
Именно заради “нетрадиционните” си възгледи по случай 25-годишнината си
вместо обичайните поздравления
редакцията получава писмо от Тодор Живков – прочита го негов представител пред присъстващите на юбилейното тържество. В него присъстват обидни квалификации – списанието е обявено за “дребнобуржоазно” и “еснафско”, обвинено е в “отсъствие на класова позиция” и че не възпитава правилно българските жени. Ударът е голям, очаква се – каквато е неписаната, но общоприета норма – въпросното писмо от първия държавен ръководител да се публикува на страниците на “Жената днес”. Ала на унизителните квалификации и очевидното предизвикателство главната редакторка Соня Бакиш отговаря също с предизвикателство. Тя отказва да пусне “разгромяващото” писмо. Въпреки големия натиск от страна на кабинета на Живков посланието му вижда бял свят едва години по-късно – през 80-те, при следващата главна редакторка.
По онова време редакторките на “Жената днес” са наричани “проводнички на буржоазна диверсия”, “жълти журналистки”, които се опитват да правят ефектни, но евтини сензации. Обявяват ги още за феминистки – а феминизмът е особено позоряща дума в словесната система на тоталитарното общество.
Истината обаче е, че периодът на Соня Бакиш – особено в края на 60-те и началото на 70-те години – е
време на “буря и натиск” върху властта
за същинско решаване на т.нар. женски въпрос. По онова време българските жени са в световния авангард – що се отнася до тяхното образование, професионална квалификация и реализация, обществена активност и положение в семейството. Но за тази своя еманципация и очевидни постижения те плащат огромна социална цена.
Така от списание “Жената днес” започва формирането на виждания за радикални реформи. На най-горните етажи на властта е предложена една концепция за социална и културна политика по отношение на жените, която е удивително прогресивна за времето си. Под натиска на списанието и с помощта на експерти от редакцията
започват революционни законодателни промени
от 1973 г. нататък – действащият Кодекс на труда е променен, отпускът по майчинство е удължен скокообразно. Разрешен е тригодишен отпуск след раждане, който се смята за трудов стаж, а през това време работното място на майката се запазва. За трудов стаж се зачитат също 3-те години майчинство и на неработещите жени, регламентират се права и улеснения за майките студентки и аспирантки. Особена закрила получават майките на извънбрачни деца. Рязко се увеличават бюджетните средства за издръжка на децата в детските градини и яслите – и така до края на 80-те в тях растат 80% от българските деца. Ето как, парадоксално, в условията на тоталитарно общество – под натиска на журналисти, учени и граждани – се извършва една голяма реформа. Едно женско списание – “Жената днес” – отбелязва крупно завоевание във влиянието си върху държавната социална политика и прави пробив, труднопостижим и сега.
Соня Бакиш, се пенсионира през 1980 г. През 1988-а тя се включва в създаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе – едно от първите неформални антитоталитарни движения от 80-те години. Въпреки натиска тя не се отказва от участието си в комитета – затова е изключена от БКП. В знак на протест съпругът й Станко Тодоров си подава оставката като член на Политбюро и председател на Народното събрание. Това става, след като Живков му казва, че всичко ще се размине, ако Соня Бакиш декларира публично, че се оттегля от комитета и го осъжда. В отговор пред пленум на ЦК на БКП Станко Тодоров заявява, че няма да постъпи като членовете на Политбюро на съветската компартия Калинин и Молотов, които се отказват от съпругите си, изпратени от Сталин в сибирски лагери.
Що се отнася до “Жената днес”, през 80-те години при главната редакторка Елеонора Турлакова острият, критичен тон на публикациите е притъпен, но списанието не губи популярността си. Доказателство е огромният му, половинмилионен тираж.
Дори през 90-те години – в периода на бедност и инфлация, “Жената днес” не престава да излиза, печата се известно време като таблоид. За да изгрее отново в пълния си блясък през 1996 г., когато марката става собственост на частни издатели. И днес, 75 години по-късно, «Жената днес» си остава едно от най-високорейтинговите издания на родния медиен пазар, най-популярното автентично българско женско списание – с модерна визия, с респектиращо силен авторски кръг и с предана читателска аудитория.
0 Коментара