Яница Райкова за (не)възможното приятелство между деца и родители

Яница Райкова е психолог, педагог и обучаващ се в психодрама терапевт. Тя е част от инициативата „Семейна академия“ на Местната комисия за борба срещу противообществени прояви на малолетни и непълнолетни към Район „Надежда“ в Столична община. Целта на комисията е да бъде близо до родителите по пътя на възпитанието на техните деца. Когато родителите се съмняват в подхода си или не са сигурни дали се държат правилно с децата си, комисията предлага консултации, подкрепа и превенция.

Вече втора година в „Семейна академия“ се разглеждат предизвикателства и теми, свързани с родителството – чрез срещи с психолози от комисията, в позитивен и утвърждаващ тон. Местната комисия за борба срещу противообществени прояви на малолетни и непълнолетни е силен съюзник във вълнуващото пътуване на родителството.

Яница, как да го започнем този разговор?

Темата за приятелството между родители и деца винаги е стояла на границата между желанието за близост и нуждата от структура, тъй че е оттам. Въпросът е актуален и значим във всеки един момент. В практиката си често срещам родители, които се колебаят между ролята на авторитет и ролята на „приятел“, а децата – между нуждата от сигурност и стремежа към автономия. Дилемата дали можем, или по-скоро

дали е редно да сме приятели с децата си,

отваря всъщност по-дълбока тема и тя е за здравата форма на близост между възрастен и дете. Джеспър Юл, един от видните съвременни автори в областта на семейната динамика, подчертава, че „родителството не е приятелство, а връзка, основана на отговорност“. Той говори също така за равностойност във взаимоотношенията. Забележете: не равнопоставеност, а равностойност. „Равностойност“ означава уважение към  личността на детето. Докато под „равнопоставеност“ разбираме равни права в рамката на взаимодействие с някого. В този контекст при отношенията между родител и дете трябва да има равностойност, но равнопоставеност – не.

Около мен почти всеки родител вярва, че е голяма ценност да е приятел с децата си. Винаги интуитивно съм вярвал, че нещо не наред с тази концепция…

Интуицията се появява тогава, когато нещо звучи добре на повърхността, но крие риск от объркване на роли. В последните години идеята за „приятелски стил на родителство“ стана много популярна, но тя често се интерпретира буквално. А буквалното приятелство между родител и дете всъщност може да създаде повече трудности, отколкото близост. В психологията отдавна говорим, че детето има нужда не от приятел, а от възрастен, който да е емоционално достъпен, но и стабилен.

Друг признат експерт – Доналд Уиникът, го формулира много ясно: “Детето се развива в пространството, което родителят държи за него“. Това пространство включва топлина, разбиране, игра, споделяне, но и граници, които приятелите помежду си НЕ поставят. В отношенията между деца и родители границите, поставени от родителите, са основен компонент, подпомагащ здравословното развитие на детето. Отново искам да отбележа, че равностойност не е равнозначно на равнопоставеност.

Във връзката „родител-дете“ следва да има равностойност,

което ще рече „аз съм важен и ти си важен“. Равнопоставеността има място в приятелството, което предполага равни права и равни отговорности, еднакво ниво на зрялост и еднаква способност за вземане на решения от участниците в една връзка, а това е невъзможно, когато става дума за отношенията „родител-дете“. Родителят следва да уважава детето като личност, но остава водещият, по-зрелият и отговорният.

Защо и къде бъркат родителите ?

Много родители бъркат не защото са „лоши“ или незаинтересовани, а защото живеем в култура, която постоянно изпраща противоречиви послания. От една страна, родителят трябва да е близък, емоционално достъпен „приятел“ с децата си. От друга – да поставя граници, да възпитава, да води. И в опита си да съчетае несъчетаемото, родителят губи своята автентична роля.

Ще цитирам и Гордън Нюфелд, един от значимите съвременни изследователи на привързаността, който твърди, че децата не се нуждаят от приятели: „Те се нуждаят от родители, към които да се привържат“. И тук идва ред да засегнем една дълбока тема – привързаността. Тя е основният „биологичен език“ на детето – начинът, по който то се свързва със света и изгражда вътрешното си усещане за сигурност. Това означава, че преди дисциплината и възпитанието, преди всяка родителска стратегия, стои връзката. Когато в живота на детето присъства сигурната привързаност, неговата нервна система се успокоява, а това отваря пространство за учене, емпатия, саморегулация.

В моята практика съм забелязала, че когато привързаността е здрава, дори трудните поведения намаляват. Тя е основата, върху която се изгражда всичко останало: самочувствие, автономия, граници, социални умения и прочие. Като важна вметка към значимостта на привързаността, ще отбележа, че нейната липса най-отчетливо се вижда при деца и младежи с девиантно поведение. Такива, които употребяват различни никотинови и наркотични изделия или са склонни към агресивно и престъпно поведение.

Може би пък като родители си мислим, че да си приятел с някого е най-висшата форма на близост…

Разбирам защо много родители прегръщат тази идея. В нашата култура приятелството се възприема като символ на доверие, свобода и равнопоставеност. Но когато говорим за отношения между родител и дете, „най-висшата форма на близост“ изглежда по друг начин.

Какви трябва да са отношенията между децата и техните родители? Каква е алтернативата?

Алтернатива на „приятелството“ е зрялата, отговорна близост. Връзка, в която родителят е емоционално достъпен, но и стабилен; приемащ, но и водещ; близък, но и поемащ отговорност.

Равнопоставеността и това, че няма как да има такава между нас ли е единствената причина да не работи тази концепция?

Това е една малка част, разбира се. В практиката си виждам още две ключови причини, поради които идеята за „приятелство между родител и дете“ не работи. Първата е, че приятелството не носи отговорност. Приятелите могат да се оттеглят, да се разсърдят, да се дистанцират. Родителят няма право на това. Той носи отговорност за връзката с детето си винаги.

Втората е: приятелството не съдържа граници. А детето се развива и пораства именно при срещата с границите. За съжаление, широко разпространено схващане е, че „граница“ е равнозначно на „наказание“. Че „не“ е равно на „санкция“. Отказът сам по себе си се възприема драматично – като нещо много, много лошо, което предизвиква страдание у другия. Всъщност здравословните граници, приложени по уважителен начин, са форма на любов и сигурност. Липсата на равнопоставеност е само върхът на айсберга. По-дълбоката причина е, че детето има нужда от възрастен, а не от връстник в лицето на своя родител.

Каква е дефиницията за приятелство с децата според вашия опит като терапевт? Какво влагат в това понятие родителите?

Родителите наричат „приятелство“ онова, което всъщност е емоционална достъпност – способността да слушат, да приемат, да не наказват чувствата на детето. В лицето на родителя децата имат нужда от спокоен възрастен, който ги вижда и чува – в проблемите, мислите и тревогите им. И това им е напълно достатъчно, за да намерят себе си.

Винаги интуитивно съм вярвал, че няма как децата да ми бъдат душеприказчици, защото това означава да проявя слабост пред тях. Греша ли? Смятам дори, че родителите, особено бащите, трябва да демонстрират хиперболизирана, ако се наложи, увереност – за да вдъхват сигурност в децата си. Прав ли съм?

Разбирам това подсъзнателно желание, особено у бащите, да изглеждат като „скала“, която никога не се пропуква. Но в терапевтичната си практика съм установила, че истината е по-различна. Децата не се нуждаят от родител, който никога не се разклаща. Необходим им е такъв, който умее да се разклаща, но и да се връща към стабилност. Това, което плаши детето, не са нашите емоции, а нашата липса на присъствие. Тоест, не слабостта е проблем, а това, че възрастният психически и емоционално не е наличен.

Хиперболизираната сигурност понякога работи краткосрочно, а в дългосрочен план може да създаде дистанция заради усещането за недостижимост. Истинската близост се ражда, когато родителят е автентичен в емоциите си, но не и разклатен до степен да търси опора в детето. Това се нарича „зряла уязвимост“. Иначе сте прав, че детето не бива да е душеприказчик вкъщи. Това би обърнало ролите. Но и не е нужно родителят да играе ролята на непоклатим.

Къде е най-големият проблем в „приятелството“ между деца и родители?

В разместената конфигурация родител-дете, която води до объркване на ролите. Както вече споменах, ако приемем, че приятелството е хоризонтална връзка: между равни, споделящи хора. Родителството е вертикална: възрастният води, детето следва. Когато родителят се опита да „слезе“ на нивото на детето, за да му бъде „приятел“, детето инстинктивно се опитва да се „качи“ на нивото на възрастния. И това го натоварва излишно. То започва да поема отговорности, които не са негови: да утешава родителя, да го „пази“, да го изслушва в проблемите му, да търси решения, да го „спасява“, да се държи по-зряло, отколкото може. Това води до тревожност, гняв, регрес или преждевременно порастване.

Има ли разлика, дали става дума за бащата или за майката?

Да, има разлика, но тя не се състои в това кой „може“ или кой „не може“ да е приятел, а в начина, по който децата преживяват майчината и бащината фигури. Детето се нуждае от две различни форми на присъствие: едната – по-мека и съдържаща, другата – по-структурираща. И двете са важни. И двете не могат да се заменят с „приятелство“.

Бащата често носи  функцията на „граница“ – не като строгост, а като стабилност, която показва на детето как да се движи в света. Майката по-често носи функция на „съдържание“ – пространство, в което детето може да изразява своята емоционалност. По тази причина малкият човек има нужда да бъде подкрепян по различен начин от всекиго от тях. Наблюдавала съм неведнъж майки, които се опитват да бъдат „приятелки“ на децата си, но губят способността си да поставят граници, без да се чувстват виновни. А когато бащата се опитва да е „приятел“, често губи способността си да е стабилна опора (авторитет). И в двата случая детето е губещо. Това показва, че майката и бащата трябва да са възрастни, а не връстници. Близостта е важна, но тя се изгражда през зрялост, а не през приятелство.

Как изглеждат най-устойчивите и здравословни отношения „родители- деца“?

Най-устойчиви и здравословни са отношенията на сигурна привързаност, при които има едновременно приемане и структура. Това значи родителят да е емоционално достъпен, да чува и приема чувствата на детето, но и да си остава възрастният, който води тези отношения и задава рамката.

Яница, а как да завършим този разговор?

Нека го завършим с едно успокояващо послание към родителите: не е нужно да бъдем перфектни, нито да играем роли, които не са наши. Децата не очакват от нас да сме техни приятели, нито супергерои без слабости. Те очакват да сме зрели, достъпни и истински. Да можем да ги водим, но и да ги чуваме. Да им поставяме граници, но и да ги обичаме безусловно. Не се стремете да бъдете приятели на децата си – те ще срещат много такива през годините, но други родители – няма да имат. Никой не може да замести тази важна роля в техния живот. Единствено през ролята на възрастен, родителят може да обича, да учи и възпитава детето си правилно. Това е най-голямата форма на любов и грижа!