Първият признак на цивилизацията

Пролетен ден. Началото на двехилядните. Малко китно градче в Западна Европа. Градско кино. Наближава времето на прожекцията. На малкия площад пред киното започват да се стичат поточета хора. Сред тях тук-таме старци, водени под ръка от по-младите, инвалидни колички, бутани от по-здравите…

– Виж ги само! – чувам гласа на един от сънародниците ми. – Това е нацията на инвалидите!

Думите му ми се забиват в главата като пирони. Опитвам се да ги свържа с реалността – другата реалност. Да, наистина, у нас тази гледка не би била типична. На нито едно обществено място няма да видим нищо подобно. Никога толкова слаби и немощни,
накуп и наред с млади и здрави, на едно място в центъра на града, още повече на място, предназначено за отдих, култура и развлечения…

Сега съм тук, в малкото китно градче в Западна Европа. Началото на двехилядните.

След киното има постановка с циркови артисти и пантомима, после хубава вечеря с танци и музика.

Киното приключва. Тече вечерята със забавления. Хората се веселят. В един момент пред сградата се появява „Бърза помощ“. Минути по-късно млади мускулести санитари вкарват в нея носилка с много възрастна жена с наранена глава.

Мисля си, какво ѝ е на жената, дали ще оцелее в това състояние?

Разбирам, че жената пийнала вино, после танцувала и паднала; главата ѝ пострадала силно.

И да, възможно е да не оцелее, и тази вечер да е била последна за нея.

Ще си отиде…

Но ще е изживяла последните си съзнателни (доколкото е възможно) мигове, танцувайки с чаша вино в ръка. Не забутана и забравена в някой дом или скрита между четирите стени на своето жилище, заобиколена от стари пожълтели снимки и с хапчета в трепереща ръка, нестъпила навън и невидяла слънчевата светлина от години, защото в блока не работи асансьора, а и навън по принцип няма място за такива като нея – болни, трудно подвижни, с едни или други увреждания, такива, дето са „неприятна гледка“ за околните.

Онези околни, които, подобно на сънародника, си мислят, че тези тук са „нацията на инвалидите“.

Нацията, която е извела тези хора навън, дала им пълноценно място в обществото, приела слабостта, старостта и уврежданията като част от живота.

Нацията, която не живее в инфантилната фантазия за вечни младост и здраве.

Възможно е и в тази държава хората да си плюят в пазвата и се надяват да не извадят късата клечка било с генетично или друго увреждане, било с лекарска грешка, било с продължаващ живот, след като е свършило здравето, заради старостта или някоя злополука.

Но все пак не замитат под килима слабото и болното.
Когато го правим с физическата/психическата инвалидност, отричаме я, крием я, изолираме я, като че ли тя няма право или изобщо не съществува, ние извеждаме навън и възвеждаме в норма моралната инвалидност.

Уви…

А тя е в пъти по-страшна, със сигурност и по-грозна.

Вероятно ви е позната историята, в която една студентка попитала антроположката Маргарет Мийд „кой е първият признак на цивилизацията?“ и ѝ е било отговорено: „това е счупената бедрена кост, която е заздравяла“, „тя е доказателство, че някой е отделил време да остане с този, който е паднал…“, „да се помогне на някой друг да премине през трудности е мястото, където започва цивилизацията“.

И да, тя – цивилизацията е някъде там, при „нацията на инвалидите“, водещи достоен живот.

Да се надяваме, скоро и у нас.

Казано не без сарказъм, но и с тъга, 20 години по-късно…