Йоана Хубинова е психолог, магистър от Brunel University London, специализираща когнитивно-поведенческа терапия към Българската асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия, и член на British Psychological Society. Завършила е и курс по китайска философия за щастлив живот към Harvard University. Тя е основател на psychological.bg и автор на родителската програма „Поколение Основа“. Професионалните ѝ интереси и изследвания са в областта на телесния образ, самооценката и позитивната психология.
На деветнадесет години ми поставиха диагноза хронично автоимунно заболяване. Оттогава тялото ми рядко е оправдавало очакванията, които имах от него – включително да поддържа теглото, което желаех. Но едва след като родих и усетих, че съм изгубила напълно контрола над килограмите си, разбрах нещо, което после намерих и в данните от собственото си научно изследване: мирът с тялото не идва от това, че го обичаш. Идва от това, да спреш войната с него.
Години наред се борих с килограми, с изтощение, с тяло, което не се подчиняваше на нито едно от правилата, които му налагах. След раждането се отчаях, че изобщо ще се доближа до предишната версия на себе си. И тогава, от изтощение или от мъдрост – и до ден днешен не съм сигурна кое е, – спрях да се боря. Започнах да слушам. Да вървя с тялото, а не срещу него. Без самонаказания, без крайности, без постоянна оценка. И тялото, бавно, започна да отговаря. Не защото го победих. А защото престанах да го третирам като противник.
Точно това преживяване ме доведе до темата на изследователската ми работа като психолог в Brunel University London. Исках да разбера дали това, което се случи с мен, има научна основа. Дали убежденията за тялото – начинът, по който го гледаме – наистина предсказват психологическото ни благополучие. И исках да го изследвам не като абстракция, а чрез реални хора.
В практиката ми се срещам с жени, преминали през всичко. Диети, афирмации, книги за приемане на себе си, Instagram акаунти с вдъхновяващи снимки. Жени, на които е казвано – от близки, от приятелки, от интернет – че трябва да обичат тялото си. И те са се опитвали. Искрено. После ми споделят виновно: „Значи нещо не е наред с мен, нали? Защото просто не мога да го почувствам.“ Отговорът ми винаги е един и същ: Проблемът не е в теб, а в самото изискване – „обичай тялото си“ е просто поредният стандарт, който трябва да изпълниш. И ако не успееш, пак се чувстваш недостатъчна.
Движението за ,,телесна позитивност’’ направи нещо важно – разшири представата ни за красота и даде видимост на тела, дълго игнорирани от модната индустрия. Но в психологически план то остави непокътнато едно старо убеждение: че тялото е обект, който трябва да бъде оценен. Само скалата се смени – от „красиво ли е?“ към „достатъчно ли го харесвам?“ Самооценката остана обвързана с огледалото. А когато самооценката зависи от огледалото, тя е нестабилна по дефиниция.
Войната с тялото не свършва с победа. Свършва с примирие.
Какво е телесна неутралност – и защо е различна
Телесната неутралност не е терапевтична техника и не е ново движение в социалните мрежи. Тя е по-скоро различна изходна точка за отношението към собственото тяло. Не „тялото ти е красиво“, не „трябва да го харесваш“ – а нещо по-тихо и по-устойчиво: тялото не е длъжно да бъде обект на постоянна оценка. Можеш да не го обичаш всеки ден. Можеш да имаш трудни дни с него. Важното е да спреш войната вътре в себе си.
Изследванията в тази посока описват телесната неутралност чрез три нива: гъвкавост – способността да имаш различни чувства към тялото в различни дни, без да е нужна постоянна любов като отправна точка; функционалност – оценяване на тялото за това, което прави, а не само за това как изглежда; и може би най-значимото – откъсване на самооценката от физическия вид. Когато самооценката ти вече не зависи от огледалото, тя спира да бъде нестабилна.
Мъдростта, която Изтокът знае отдавна
Любопитното е, че тази идея не е нова. По времето, когато провеждах научното си изследване в Лондон, паралелно следвах курс по китайска философия в Harvard University. В Даоизма има концепция, която се казва у-уей — недеяние. Не пасивност. Не отказ. А действие без принуда. Без борба срещу естествения поток.
Лао Дзъ го описва така: водата не се бори с камъните в реката. Тя тече около тях. И именно затова – в края на краищата – стига до морето.
Помислете за това в контекста на тялото.
Ние сме научени да се борим с тялото си. Да го дисциплинираме. Да го наказваме. Да го принуждаваме да бъде нещо различно от това, което е. Но борбата изтощава. А изтощението не води до промяна – то води до повече борба.
Какво показа изследването
В изследователската си работа в Brunel University изследвах именно тези конструкти при 85 възрастни участника. Измервах доколко самооценката им зависи от външния вид, доколко ценят тялото за функциите му и доколко са психологически гъвкави към телесните си преживявания.
Хипотезата ми беше, че намалената загриженост за външния вид ще предсказва по-добър телесен образ и по-висока самооценка. Резултатите ме изненадаха. Нито намалената загриженост за облика, нито психологическата гъвкавост показаха статистически значима връзка с позитивния телесен образ. Единственият значим предиктор беше функционалната признателност – степента, в която хората ценят тялото за това, което може да прави.
Участниците с по-висока функционална признателност показваха значително по-позитивен телесен образ, независимо от възрастта и пола. Не защото обичаха тялото си повече. А защото го гледаха по различен начин – като инструмент на живота, а не като витрина пред света.
Единственото, което наистина предсказва по-добър телесен образ, е способността да ценим тялото за това, което може – не за това как изглежда.
Тялото, което те е подвело
Най-трудният момент не е пред огледалото сутрин. Най-трудният момент е когато тялото спре да работи така, както си свикнала. Изтощение, което не изчезва след сън. Тяло след бременност или операция, което изглежда и се усеща различно от преди. Или просто – годините, които минават и оставят следи, независимо колко се грижиш за себе си.
Точно в тези моменти телесната позитивност се проваля най-видимо. Защото „обичай тялото си“, казано на жена, която не приема тялото си, не е подкрепа – то е ново изискване, което тя не може да изпълни. И ако вярва, че правилното отношение е да го харесва, тя се оказва виновна не само за болката, но и за неуспеха да я приеме правилно.
За тях въпросът „харесваш ли тялото си?“ е почти жесток в своята наивност. Но съвсем различен въпрос е: „Можеш ли да му се довериш отново? Можеш ли да намериш в него нещо, което все още работи за теб?“ Там, в тази пролука, телесната неутралност има реална терапевтична стойност.
Науката потвърждава интуицията от практиката: функционалната признателност е особено защитна именно при хора, чийто телесен образ е бил сериозно разколебан. Защото предлага различна точка на опора – тялото като нещо, което продължава да работи за теб, дори когато не изглежда така, както би искала.
Как изглежда това на практика
Функционалната признателност не изисква да се почувстваш красива. Изисква само да забележиш – понякога в малки моменти – какво тялото ти е направило днес за теб:
- Изкачи стълбите.
- Прие прегръдката на детето.
- Издържа дългия работен ден.
- Не беше съвършено… Но беше там.
В работата си с клиентки използвам прости въпроси, които ги отместват от оценката към функцията: „Ако можеше тялото ти да говори, какво би искало да чуеш?“ или „Какво тялото ти е направило тази седмица, което взе за даденост?“ Толкова сме свикнали да го наблюдаваме като зрители – да го оценяваме, сравняваме, коригираме – че сме забравили какво е да го обитаваме.
Това не е терапия в пет минути. Но е различна посока. И понякога различната посока е всичко – особено когато старата те е завела в задънена улица. Защото войната с тялото не свършва с победа. Свършва с примирие – и то не идва от убеждението, че е красиво, а от решението да спреш да го съдиш.
Тялото ти не е проект за усъвършенстване. То е домът, в който живееш цял живот. Може би е крайно време да спрем да го реновираме – и просто да се нанесем.
0 Коментара