Тревожността е емоционално състояние на несигурност, което ни блокира и ограничава да получаваме любов, подкрепа и внимание. Тя често е резултат от неотработени чувства от детството, когато родителите ни не са проявявали достатъчно разбиране към нас. Това е разклащало психиката ни като подрастващи и сме си задавали въпросите: „Защо не ме искат? Какво не ми е наред? Аз лошо дете ли съм? Защо не ме гушкат, целуват, прегръщат?“ Резултатът е, че дете, живяло в такава ситуация, може да получи изкривяване на представата за собствената си идентичност.
Когато родителят системно отбягва детето, поради лични психо-емоционални грижи, преумора, неудовлетвореност или преживяване на лична криза, това може да създаде усещане в малкия човек, че трябва да потиска потребността и желанието си да получава внимание, ласки и грижи, за да не досажда на майка си и баща си.
Като резултат на продължителното и циклично отлагане да получава внимание, детето губи достъп до истинските си потребности. Приема, че е отхвърлено и за да не си причинява перманентна болка, слага маска на удобство и подчинение, за да притъпи болката от игнорирането на родителите си. Създава си механизъм за справяне.
И така често се натъкваме на личности в зряла възраст, които са неспокойни и неуверени. Стоят свити и неразбрани, трудно установяват контакт с други хора, поради страх от отхвърляне и нежелание да преживяват болка от подобно усещане.
Тези хора, за да работят по оздравяването на своята емоционалност и психика, е необходимо в един момент от живота си да осъзнаят нуждата да се самоизграждат и да се дисоциират от ефекта на миналото.
Първата стъпка по пътя е да създадат здравословни отношения със самите себе си. Като започнат да изясняват за себе си: „Кой съм аз?“ „От какво имам нужда?“ „До къде искам да стигна?“. Да спрат да търсят обич и признание отвън, а да се свържат с вътрешните си потребности и да започнат
сами да се грижат за своето същество.
Важно е да осъзнаят като начало, че всичко е в техните ръце, че сами за себе си те са ценни. Вече не е нужно да търсят одобрение от родителите си. Да разберат, че оцеляването им зависи единствено и само от тях. Собственият им саботаж автоматично ги вкарва в ролята на жертва. Такова поведение е дисфункционално и е в тяхна собствена вреда.
В случая опитен психолог или треньор по личностно развитие могат да помогнат на тревожните хора да изградят собствени критерии за качество в живота си, лични граници, мерки за лично достойнство и самоуважение. Да се научат да обичат самите себе си. Да спрат да се молят и самоунижават, за да получат внимание отвън. Да спрат да се самонараняват, когато не получат разбиране, съпричастност и подкрепа. Да приемат, че този, с когото не съумяват правилно да взаимодействат, не е в хармония с тях, не ги разбира и не ги приема. Това емоционално ги руши, но не бива да се приема за драма. За да запазят емоционалната и психическата си стабилност,
е добре да се разделят с този човек.
Всеки човек има равно право на живот, радост и успехи. Всеки от нас заслужава достъп до блага и изобилие. Когато осъзнаем това, сме в състояние да изградим собствен план за благополучие във всяка сфера на живота си. Да поемем лична отговорност за собствената си реализация. Чрез самонаблюдение и самоуправление можем да установим на какво реагираме, как функционираме, какво ни прави щастливи и осъществени.
Смисълът е съществуването в сфера от несигурност, да се трансформира в живот в неуязвимост и стабилност. Тревожните хора е добре да осъзнаят, че постоянното емоционално напрежение изхабява нервната система. А противодействието е изграждане на доверие към самия себе си, чрез самоанализ, с цел по-лесно преодоляване на външна критика и осъждане. Когато един човек е свързан със самия себе си, няма много неща, които могат да му влияят негативно, той се чувства комфортно в собствената си кожа. Умението да изградим в себе си вътрешна опора, е умение да дадем на себе си сигурност и вътрешна защита.
Защо сме тревожни?
- Когато не разбираме себе си – не знаем как функционира нашето тяло, колко важни са храната, съня и двигателната активност, не познаваме силните и слабите си страни от характера, когато не правим неща които ни харесват, а се съобразяваме с желанията на други хора. Тогава самоуправлението и самоконтрола не са в наши ръце.
- Когато не разбираме потребностите на другите хора – не ги наблюдаваме достатъчно, как реагират на болка и на радост, не ги слушаме достатъчно какво харесват и какво не харесват. Най-общо казано, когато не познаваме хората, не можем да комуникираме правилно с тях. Не знаем как да им донесем повече радост. Не ги слушаме внимателно, за да разберем от какви теми се вълнуват. Караме на автопилот и в тези отношения.
- Нямаме достатъчно знания и опит – нямаме висше образование, не се записваме на курсове за квалификация и преквалификация, както и на курсове по самопознание, на специализирани тренинги по финансова грамотност, не четем книги, списания. Накратко казано, не влагаме стремеж и усилия да се ограмотяваме, развиваме и подобряваме.
- Не сме способни да поемем отговорност за живота си – очакваме някой отвън да ни преведе по пътя, да ни научи, да ни спаси. Истината е, че когато един човек е разбрал какво иска, кой е като личностни качества, той не се колебае да взима решения и да ги довежда до резултат.
- Не сме способни да овладяваме емоциите си – често такива хора реагират първично, наивно и палят от раз. Много лесни са за манипулиране. Много бързо се поддават на външни внушения и подстрекателство. Овладяването на емоциите е едно от най-важните умения, които трябва да възпитаме в себе си. Следващото важно качество е да се научим на самокритичност, да се научим да усещаме нюансите на живота и да се научим да си задаваме въпроса: „Това за мен ли се отнася? Това нужно ли ми е?“ и да се разграничаваме от мнението на други хора. Да търсим разумни и обективни решения на ситуации, а не да се влияем.
- Идеализиране на хора и ситуации – ние изграждаме в себе си представи за различни неща от живота, като деца чрез филмите, книгите, по подобие на нашите родители, по подобие на нашите приятели, от клишета наложени в обществото. Търсим идеалния образ за любов, добро, успех и др. на база на твърде нереалистични критерии. Вместо да търсим идеалния случай е хубаво да се научим да си задаваме въпроса: „Какво ново ще ми донесе това? На какво ще ме научи? Това полезно ли е за мен?“ Понякога е много трудно да надмогнем собствените си страхове и вътрешни ограничения, но едва когато преминем отвъд тях ще успеем да израснем, като личност. Когато се постараем да изучим технологията на случване на нещата, издигнем се и направим именно това, което най-много ни затруднява.
Едва когато развием и придобием достатъчно опит, научим се свободно да използваме аргументи в наша полза чрез документи, действия и поведение, в резултат на множество проиграни житейски ситуации, ще преборим тревожността. Ще се убедим, че всичко е в наши ръце. Ще виждаме ясно предизвикателствата, с които ни предстои да се преборим. Ще можем да си поставяме ясни цели, ще имаме достатъчно мотиви, ще проявяваме задълбочен интерес, ще сме наясно със собствените си потребности. Ще осъзнаем какво е нашето предназначение и ще правим действия в посока на собственото си израстване, без да имаме нужда от чуждо одобрение.
0 Коментара