Мария Донева е автор на над 15 книги със стихотворения и кратки разкази. Превежда детски книги от английски език. Освен стихове, пише пиеси и текстове на песни. Стихотворенията й са печелили много награди. Живее в Стара Загора.
Снимка: Марина Чамуркова.
***
Лежи лениво светлината.
Аз пъпля, със латекс в косата,
и всичко боядисвам в бяло.
Удобно времето е спряло.
Стената с плоската муцуна,
просторът, опнат като струна,
прането между двата свята –
на парата и на водата,
домът ми, бял, чак захаросан,
приветлив, мил и нескопосан,
аз – бояджийче-аджамийче
търкалям топчето-сирийче
на стъкленото градско лято,
и всичко е така познато,
повтарящо се и спокойно,
чак ми харесва да е знойно,
преструвам се, че си играя,
и не приемам да призная,
че лятото е прашно, потно
и по-самотно от животно,
и примирено, уморено,
солено и ожесточено…
Аз боядисвам, цапам, капя,
жужа с муха, комари хапя,
и съм съвсем като големите,
с боя замазвам си проблемите,
и правя точно като баба си,
сама си казвам: Хапвай, слаба си!,
каква съм всъщност – някой знае ли,
който узнае – ще ме трае ли,
добре съм си така, събирам се,
подреждам се и ремонтирам се,
под фойерверка на мушкатото
аз боядисвам в бяло лятото.
Малка нощна приказка
Как си знае правата
милото ми дете:
всяка вечер в кревата
някой да му чете.
И добре е известно –
този „някой” съм аз.
– Ти четеш интересно!
Имаш най-хубав глас!
Ти си много добричка! –
мърка моят мъник.
Аз не знаех, че има
у дома политик!
– Хайде! Приказка! Моля!
Вече съм по пижама.
Има цел, има воля,
а отказване – няма.
И прегърнати сладко
си избираме книга.
– Не, не! Много е кратка.
Тази книга не стига.
– Няма ли да се кротнеш?
И не скачай. Ще спим.
– Искам нещо с животни.
– Андерсен? Братя Грим?
– Искам трите прасета!
– Направи ми местенце.
Литва като ракета,
розов като прасенце.
Настанен във леглото,
със очакване гледа.
– Тихо вече, защото
ще събудим съседа.
”Имало едно време…” –
аз започвам приспивно.
Няма шанс да задреме.
Той ме слуша активно!
Аз чета, той разказва.
Прави се на уплашен.
После зъби показва,
кръвожаден и страшен.
Аз над книжката клюмам,
той по-бодър изглежда.
И пропусна ли дума,
възмутено нарежда:
– Повтори! Тук прескочи!
По-различно е тука!
– Ами аз не съм плоча… –
гузно, сгазила лука,
допрочитам до края
и съм майка-юнак.
Но очаква ме, зная:
– Прочети ми я пак!
Аз прочитам, обаче
мрънка моят младеж
и се готви да плаче:
– Още ще ми четеш.
Моят собствен наследник
хич не ще да спи нощем.
– Искам пак! Предпоследно?
Само три пъти още?
А че аз нямам сили…
Пред очите ми – мрак…
– Мамо, много си мила.
Прочети ми я пак.
Всяка нощ. Вече свикнах.
Все пак ми е дете…
Но един път надникнах:
на баща си чете!
Значи можело!!! Значи…
Ах, измамена аз!!!
Той се смее обаче:
– Ти си с по-хубав глас.
И така ме прегръща,
че омеквам съвсем.
Тъй че – вечер съм вкъщи.
Чакат ме да четем!
Безкрайната любов
Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.
Съкровище
Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:
дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…
Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.
От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,
шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.
***
Всеки си гледа болката,
с нея си другарува.
Всеки си знае колко
му струва да се преструва.
Колко напразно чака.
Колко излишно тича.
Всеки си има някой,
който не го обича.
0 Коментара