Ирен Филипова е родена в Перник. Завършила е Националната художествена гимназия  „Илия Петров“ и Художествената академия „Жул Паскин“, София. Живее и работи във Виена, където рисува и пише тези изящни стихове.

какво се прави от болка

правят се вази картини синджири
може да се сготви мусака
може да се яде
може да се задави

угоява се

държи се в буркани в саксии
полива се докато пусне бодли
или дълга синя брада

загнила става за мушмули

в любовта е искряща крещи се и се гали
от болката са направени билките
ставите магиите фонтаните

тя не умира

в мълчаната болка
набъбва онзи звук
първи вик
и първи дъх
в игривите шепи
на бог

……

есен прекрасно място
за раздели
шумът е хладък
тепихът под шумата

кафявата рокля е гладка
като кестен
прясно обелен

……

листата не падат
морето не помътнява
септември небрежно излегнат
в овошката мами със стих

тъга за посетители нямаме!
яжте ябълки!

вечерта е леко хладна
дебела бежова котка
топли стаята

….

пробуждане

бях старица
бях огнена топка с която
детенце играеше йо йо
бях проста ограда на храм
която спира кози
блеех преживях
чух молитва
утихнах

пих вода
пих кафе

и се огънах като лъжица
пред погледа си

…..

петите ми са слонове
гръбнакът баобаб
в кръвта ми турмалини
устата езерен бряг
диаманти сълзят в паметта ми
тупти във корема гора
издишам лъвове
с очи от топази
реват във косите
лапат пладнешки слънца
ловуват лунни камъни

ръцете маймуни
с рубинени пръсти
пощят тези думи
от сребърна мъгла
от сребърна мъгла

смъртта обримчва
в огнен кръг саваната
която съм която бях

проклета иманярка

……

топла е тъгата на лятото
ароматът на бор
ни разрошва
като майки катерици

……

всички колони бяха златни
богати и бляскави
после станаха люлки
и заскрибуцаха
заскрибуцаха силно

медът се сивна
изпусна го бог от ръката си
пчелите не жилят
и лягат възнак

на любовта отнехме
блестящите мечове
и тя самурай изгубил честта си
не ще допусне да я спасяваме

….

Една тънка чертица

Утро час
минута
отсечка.
Мижа послушно върху ескалатора.
Три
две
секунда
крачка.
Отварям вратата.

Говоря възпитано
на четири чужди езика.
Моят не говори никой.
Разправям стари истории..
Дезинфекцирано – средно, без политика.
Час, два, девет, минута..
Крачка,
назад
и затварям вратата.

Вечерта,
виждам двойки преяли с очаквания.
Поръчват десерти под сребърни свещници.
Подават си лъскави прибори.
Думите изгасват в пепелника.

Свещта превръща сенките им в хищници.

По късно, в домовете си крещят.

Замлъкват. Преглъщат на сухо.
Тя плаче, а той е объркан бездруго…
Любят се.
Заспиват. Сънуват цунамита.
Събуждат се.
Заспиват. Събуждат се…

Един ден се поглеждат в очите.
Насочват показалци и стрелят!
Оцелелите
посещават Венеция.
Гондолиерът им пее „Ааамоооре..“
и те се завръщат усмихнати.
Прегръщат се. Пускат се. Прегръщат се…
Така за тях Времето спира.
Времето е наше дете.
Aз и ти – Земята и Небето.
Ние и нашата невъзможна история…
Слепени с една тънка чертица.
Далеч в Хоризонта.
Завинаги.

…..

тя крие сълзите си във ваната
на кръгчето в средата ги подрежда
потъват като оникси
после пише с кичурче коса върху водата
дълго писмо
до всички жени

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара