Емилия Найденова обича думите и затова пише откакто се помни, а днес ги използва най-вече в дигиталния маркетинг. В природата открива онова, което делникът в града не може да й даде и често там отново се среща с поезията. Автор е на две стихосбирки – “Небе за птици” (изд. “Българска книжица”, 2012 г.) и “Разговор с водата” (изд. “Знаци”, 2014 г.), и носител на множество литературни награди. Вдъхновява се от срещите с талантливи хора, които носят светлина, и вярва, че всеки е малка вселена. Пътуването е онова, което я гъделичка и винаги мечтае да посети някое ново място. Предстоят й нови поетични вдъхновения и игра на думи с радостите на живота.

Най-голямата й гордост е независимата медия за култура “Под моста”, която създава със свои състуденти. Води свой блог вече 6 години – Полети и думи.

***

Не съм блато,

река съм,

променям се,

има камъчета,

има и риби,

има хора, които се давят

и други,

които живеят в очите ми…

има живот,

растения всякакви,

вълнения всякакви,

водопади…

пускам се по течението

и се раждам –

нова река

и нова жажда…

 

Нямам

Нямам големи думи. Нито деца.

Не знам нищо особено за живота.

Спят в очите ми един океанен свят,

едно момиче и няколко сови.

Имам братя, но не са единайсет.

Плета им ризи, но не от коприва,

а от смях и от няколко разговора

между сълзите, между ракията.

По пътя земен и по пътя небесен

винаги има някой, който си тръгва.

Аз го изпращам. Завивам тъгата.

Нощем питам дали ще се върне.

Сега есента ме посреща такава –

стъпила здраво върху земята.

Или аз я посрещам, но още не зная,

че е само тихото име на вятъра.

Тя шуми и бучи, и минава край мен,

а аз нямам думи да я опиша.

Затова с тишината на стиха прероден

ви прегръщам. И прошепвам “обичам”.

 

***

 

Все по-често
сънувам
стихотворения.
Падат в съня
като бели перца.
Протягам ръце,
но изчезват-

били са видения…

…никога няма
да ги прочета.

 

***
сляпото
влюбено момче
познава устните й
от целувките
формата им
плътността
в с и ч к о

представя си ги като мак
който никога не е виждал

сляпото
влюбено момиче
познава очите му
по миглите-
боцкат като иглички
бузите й
когато се сгушват

познавам ги
между две метро-станции
непознати тела
задух
разхвърляни мисли

знам че
само
животът може да ни научи как се обича.

 

Не е трудно

Гледайки ви през една сълза,
заседнала в дясното ми око,

си мисля:
никога няма да изпитате
нещо истинско-
от лъжовната ви светлина
тялото ми потръпва
и иска бързо да напусне
стаята на лицемерието.

Колко дълго можете
да живеете така
преди устните ви
да откажат да изричат
тези изкуствени думи?
Колко дълго сърцето ви
може да тупти
в този измислен ритъм?

Гледайки ви през една сълза,
заседнала в дясното ми око,
знам, че никога
няма да я видите-
тези зелени кладенци
отразяват само собственото ви его-
по-голямо от всяка любов,
по-голямо от всяко приятелство.

Гледайки ви през една сълза,
заседнала в дясното ми око,
си мисля:
болката в гърдите е остра,
но тиха.
И никой от вас не знае това.
Но все пак
издигайки стена след стена,
затваряйки врата след врата,
не е трудно
да си отидеш.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара