Тя има шест поетични книги на български, една на арабски и една на словашки. Нейни стихове са публикувани на три континента. Книгата й „Небе за изгубване“ спечели най-престижната награда на Франция за поезия „Аполинер 2014“.
Дами и господа, Аксиния Михайлова, която покори френските сърца!
& & &
Град, където винаги е ноември.
Тук хората трудно летят
сред високите стъклени сгради,
надупчили небето,
затова не сънуват.
И понеже не съм ни жена, ни сестра,
а обичам не е достатъчно основание
за достъп до реанимационната зала,
стоя нелепо в болничния коридор
като коледна елха,
завърнала се през юли.
От случайно разтворената книга
се посипват елхови иглички
и не знам на коя страница е
Светото семейство,
на коя съм закъсняла сянка,
приютена от чуждо дърво.
Мастилена перушина
Откакто намери очилата си,
този мъж все-по често се губи
из улиците на града
и не може да си спомни кой е.
Не забелязва
как стените в стаята
се олюляват привечер,
ранени птици – книгите
политат от стелажите
и мастилена перушина застила
масата и креслата,
размива очертанията на предметите
и отложените целувки.
Въздухът не достига,
затова не разчита в очите ми
умората и премълчаното,
че не е вече крепост
моят дом.
В корема си този мъж крие
ненаситна гъба,
която изпива цялата ми радост.
Откакто намери очилата си,
не вижда разлепени из къщата
бележките с “поливай цветята”,
затова те бавно увяхват
като желанията ми
и заслушана в чуждите гласове отвън,
все по-трудно разпознавам
собствения си.
Невинен убиец
Разсъблякох всички грижи.
Разкопчах всички любови преди теб
и ги оставих на гардероб.
Ето ме – гол и невинен.
Повярвах, че сме на прага
към безкрайно пътуване след дългото чакане,
когато едно от безбройните чекмеджета
в паметта му внезапно се отвори
и името на друга жена потъна в гърба ми
като зле нанесен удар с нож.
Но аз оставам жива,
защото живея на улица,
която не пресича всекидневието му.
Прекрачвам от другата страна
на видимите неща
и се преструвам, че не съм чула.
& & &
Често се случва при мъжете
да обърнат гръб на дивото цвете,
избуяло сред сухите треви в кръвта им,
под претекст, че очите им парят
или че са забравили името му.
Тогава нахлупват върху главата си
шапка от извинения
и отиват да полеят повехналия магданоз
в добре подредената им градина
или предприемат дълго пътешествие отвъд морето
и засядат на първата страница в някоя книга.
И само привечер, понякога,
свалят ръкавиците си на убийци
и гледат скришом своите китки,
за да видят дали цветето още диша
зад стените на калциралите им вени.
Но всички ветрове са се умълчали
и мъжете са изгубили посоката,
защото розата и супата
невинаги вървят заедно.
Когато съм обзета от съмнения
Каквото и да напишеш
няма да изговориш смисъла,
защото в началото не бе словото,
а радостта от телата.
После дойде сезонът на нежния глад.
Хоризонтът побеля и птиците нападнаха житата.
Зверчетата на думите, които си подхвърляхме,
хапеха все по-настървено общото ни бъдеще
и разбрах,
че единствено сетивата ми могат да изрекат
всички нюанси на сбогуването,
с които е пропит твоят език.
Тогава те изгубих
в края на едно стихотворение.
Сега, с тишина в сърцето,
гледам как гладкия корем
на августовската луна потрепва
в порцелановата чаша,
но ти не можеш да влезеш в този пейзаж,
защото от раменете нагоре си зима.
Оставам в своята реалност:
връщам ти думите,
искам си радостта.
Човешка милост
Сега, когато всички прегради
в нас
са сринати до земята
и с няколко стени по-малко
в душите
видяхме как приближава
небето,
сега, когато заковахме
и последната счупена дъска
върху стълбата,
която бяхме пренесли
от друг един живот
и вече нищо не ни отделя
от градините на Бога,
с грациозно движение
той улавя бялата пеперуда,
която лети между нас
и я смачква бавно
с пръсти.
Дробовете ми са стари,
за да поберат всичкото това небе,
което тя носи в крилата си.
Защо плачеш,
казва,
вече си неуязвима.
Човек не може да убие два пъти
една и съща пеперуда.
0 Коментара