Ангелина Александрова е преводач и редактор. Обръща на думите повече внимание, отколкото е здравословно, пише по-добре, отколкото говори, и пътува повече, отколкото спи. Майка на двама сина – единият наследил любовта – към пътешествията, другият – към рисуването. Снима къщи и носи камъни от всички места, на които е била. Мисли глупости, преди да заспи.
Малко
на К.
Ще поседна пред къщи, ще запаля цигара,
ще се питам защо, как до тук я докарах,
ще мълча под листата, ще поглеждам през нокти,
след това ще си сложа усмивка – намордник.
Нищо няма да спре, нищо няма да свърши,
само малко небе във сълза ще избърша.
Аз съм малко човече с огромна умора
и измитам, измитам листата от двора.
Мойте птици са млъкнали своята песен.
Ще поседна отвън. И отвън ще е есен.
Хиромантия
Ако се вгледам във ръцете ти ще видя
прокарани от мравките пътечки,
които водят към сърцето ми.
Ще видя натрупани зрънца,
ще видя лятото,
ще видя кехлибара на пчелите,
в които запечатваш мойте стъпки.
Ако в дланта ти взра се, ще се спъна .
Зад хълмчето на Марс се крие купчинка
накъсани лютичета.
За мене.
Когато се огледам във ръцете ти
не виждам пясъка разсипан под часовника,
Пътеките ми свършват между пръстите ти.
За сянката
Такава бясна тъмнина,
такова
средновековие любовно, скъпи!
Така се блъска любовта в прозореца,
(изгонена през вратата),
търсеща пролука към спасение,
подплашена от трясъка на съчките
събирани за клада зад оградата,
от съсъка на огъня, изнасян от нарочни домове…
Такава мъка,
плясък на хоругви,
подвикване на черноризци и цитати,
измъкнато от мъдростта на книгите
и безвъзрватно смачкани до глупост.
Такава стръв да вкарат в пранги
Светлината ,
да се покая, да завърша според книгата ,
да ме залъжат , преобърнат..
Такива мрачни времена, любими!
Такава стръв за правилност,
без милост…
Мълча и зная.
Неподходяща
Мъжът подрежда бавно между листите
небесно синьо, къщи и завои,
завързани за вчера колелета,
забравени играчки под звездите.
На сън гравира после имената им
в меандровите сънища на скитници,
в заключните къщи зад прозорците,
в черупката на разговор за нищото.
Подрежда спомените между листите-
хербарии от миналите пролети
и палци стиснал, моли да останат,
докато има цветове и приливи,
и има вино – вписано във гроздето.
Подрежда самота и заключва я.
Няма
Аз нямам как
да ти докажа,
че ме няма.
Под стъпките ти се разпукват
в охра
спомени.
След сянката ти се провлачват
шепоти.
Петнайсет дявола
се блъскат
с петнайсет ангела
на върха на пръста ти,
когато ми посочваш изхода.
Ти няма как
да си докажеш,
че ме няма.
Докато съм се лутала
Докато се обърна и е мръкнало.
Кайсията във дъното на двора е изронила цветовете си.
Разцъфнали са маковете и са побелели глухарчетата.
Докато съм се мъчила
и страдала
и бляла
и пътувала
светът е изтанцувал джига
и се е преместил леко в дясно
(мое ляво?)
Звездите са окапали.
Луната се е белнала.
Момчетата от младостта ми побеляват,
момичетата стават все по-хубави…
Докато се огледам –
и е светнало.
Сега ме няма
Лицето ти присъства в чужди спомени.
По чужди страници те срещам.
В чужди книги.
Сърцето ми се свива от преплитане
на чуждите пътеки с моите стъпки.
Очите ти са сини и без моите.
0 Коментара