Тя е обичлива, прозорлива, драматична и мистична приятелка на котките. Тя е психолог, писач и художник. Тя е сред най-любимите ни автори. Анна Димова – в непознато амплоа.
Очакване
С дъх на гора
пръст и листа,
въздух и огън
земя и вода
с много любов
и малко тъга
тръгваш нагоре –
небе и луна
криеш в дланта си
с дъх на роса.
Еленови стъпки,
очи на сърна,
вълчи бърлоги
и цвят на липа
търсиш нагоре.
Лятна умора
с дъх на гора,
вятър бездомен,
крило на пчела
намираш сред клоните.
сънища пролетни
есенни спомени
с дъх на жена…
Лятото бърза –
тръгваш нагоре
с много любов
и малко тъга,
въздух и огън,
земя и вода
криеш в душата си
с дъх на гора…
* * *
Това не е приятелство –
просто се доверявам на ума си.
Ела да потанцуваме
докато още не е мръкнало.
Това не е любов –
просто се доверявам на душата си.
Искам да се любим,
докато още не е съмнало.
Това не е разврат –
просто се доверявам на сетивата си.
Порадвай се на младото ми тяло,
докато още не съм си тръгнала.
Това не е раздяла –
просто времето ни изтече.
Потъгувай мъничко за мен
преди да съм се върнала.
ЕРОТИКА
Като разтворена мида
трескаво поглъщам
всеки морски тласък,
обляна
от влажна страст
и сини водорасли,
потънала
в неистова наслада
и вслушана
в учестеното дишане
на вятъра
нахлул в плътта ми
сподавям вика си,
за да мога
да прошепна
името му…
Скитница
На мен
В мъжки обятия
с дъх на тютюн,
в нощни завивки
с аромат на парфюм,
в есенни вечери
с вкус на вино,
летни любови
като на кино.
В прашен прозорец
уморена луна,
в нежност окъпана
с дъх на жена.
Котешки дири
в моите сънища,
мъжки желания
и бели пътища.
Задъхана ласка
по моето тяло
твойте спомени
нажежава до бяло.
Перлени облаци,
премръзнало лято,
мургаво рамо
с име на вятър.
Сини безсъния
утрото носи,
в празните чаши
твоите въпроси.
В мъжки обятия
тихо тъгувам –
вече е време
да се сбогувам.
На тръгване
Не ми се разделя
с тази стая –
с мечока, който спи в раклата,
със сънищата под възглавницата,
с чудовището, дебнещо в ъгъла,
с прозореца, светещ до късно,
с будилника, отмерващ сезоните,
с белите стихове, крили тревогите,
с протритото яке, излязло от мода,
с разлятото вино по пода,
с цигарата, примигнала в мрака,
с майчин копнеж, умеещ да чака,
с уморения куфар с пясъчно дъно,
с паяжините изплетени в тъмното,
със синята лампа, бдяла над думите,
с китарата, която е винаги влюбена,
със старите четки, рисували вятъра,
с пъстрите дрехи, попили смеха ми…
…Не ми се разделя
с тази стая…
* * *
Понякога забравям
как се живее,
а още не знам
как се умира,
помня само
как се обича
и когато се уморя
да сънувам,
отварям прозореца
и поливам цветята…
В тъмното
Тези спомени
нахално подръпват
завесата
на моето
зимно спокойствие,
а там
страхът ми
нервно пали цигара
и дори още
не знае,
че са го видели.
Любов ІІ
Много е тихо тук –
като в храм..
Отвън луната
се оглежда
в снощните локви
и хвърля сребърни мрежи
да лови звезди.
Дори котката
вече заспа,
а аз мълчаливо
като Сизиф
търкалям август
нагоре по покрива
и с парчета отронени тухли
от моята сигурност
замерям
нощните скитници.
БАЛАДА ЗА ЛЮБОВНИКА
Толкова си съвършен,
та чак думите ми се свършват !
И толкова женен…
Е, аз не съм претенциозна,
какво толкова – нали има за всички!
Свикнала съм
да си деля имането
с безименни съпруги
в неведение,
даже им съчувствам,
ей така, по женски…
На тебе не – не заслужаваш!
Я се виж само
как лакомо пируваш
из райската градина,
а после като крадец на ябълки
се гушиш сред нощните облаци
и шофираш виновно
на път към страха си…
И все пак си съвършен –
чак думите ми се свършват!
И толкова женен…
Докато те чакам,
поливам градината
и клюкарствам със змията,
ей така, по женски…
Само дето
не разбирам
защо се правиш,
че не знаеш,
че ме обичаш…
* * *
За себе си нищо не знам.
За тебе – всичко…
С тази набола брада
приличаш на морски разбойник,
дошъл
да открадне
душата ми,
а после да прави с нея
каквото му скимне…
Да се завива нощем
като с одеало,
докато сънува
как му готвя топла супа,
да я окачи като трофей
на стената,
докато се чуди
дали е бил
достатъчно обичан,
и да остри с нея
камата си,
когато в тъмното
срещне сянката си…
0 Коментара