Александър Урумов някога може би ще издаде стихосбирка. Или никога няма да издаде. Това не е важно. По-важното е, че прави поетични паузи в прозаичния делник. Като например тази:

Жертва на общия пример

да правим, което не можем

прописах смело в рими.

Прости ми, мили Боже!

Александър е по прозата. Но твърди, че стиховете са нещо друго: особено безпокойство, неограниченост на духа, мятащ се непримиримо в ограничеността на формата. А ние сме съгласни.

Франкфурт

На най-скъпоценните ми

Когато съм далеч от вас –

по важна работа, разбира се –

и твърде важно празнотата

наднича в моите ириси…

И точно моята хотелска стая

е на тъгата абонат.

И аз съм вътре, най-накрая

на този уж безкраен свят.

Не, няма драма, всичко е наред,

не съм забравил и си спомням –

два кратки часа в самолет…

Но разстоянията в мене са огромни.

И вътре бавно се просмуква влага,

тук е навсякъде и никого не дразни.

Защо да се опитвам да избягам –

заспя ли, сънищата ще са празни.

Но утре идва, всичко е наред,

а погледът ми изток сочи.

И все пак – има ли във интернет

сайт за сънища, да мога да източа?

Ще ви сънувам и целувам до захлас,

неуязвимо за компютърните вируси.

И ще сме заедно…

…когато съм далеч от вас…

По важна работа, разбира се.

Невидимите хора

Невидимите хора се разхождат в шест.

Вървят край недоспали блокове,

край сънени детски площадки,

край будни болници вървят.

В онези сутрешни минути –

невидими и кратки,

и нечути,

те плахо и безшумно стъпват

по ръба невидим

между утрото и здрача.

Ала така и не прекрачват

във деня.

Остават тихи полусенки

в нощна пазва,

отиващи си сънища

в сумрака –

пределно недостъпни за очите.

Тях никой никога не ги намразва

и никой никога не ги обича.

И ето ги – невидими вървят,

дори и помежду си чужди.

Невидимите хора знаят, че

мъката и болката не спят,

а щастието трудно се пробужда.

Те крачат с невидими крачки,

и водят на невидими каишки

невидими домашни кучета.

Ако се взрете в уморените треви,

в росата, паднала нощес,

ще видите кристални нишки,

изплетени сякаш от есенен паяк.

Това са стъпки на невидимите хора,

които знаят –

слънцето след миг ще заличи

следите им и няма да личи

къде са били вчера и къде са днес.

И затова така невидимо-спокойно,

невидимите хора се разхождат в шест.

В подножието на есента

Защо обикнах есента?

Едва ли

в миг на утринни кристали,

сякаш в края на света,

докато мигна,

съм захвърлил паметта

за лятото и ято яребици

я е изкълвало и

е литнало към спомена на юг.

Едва ли…

Докато майка ми плете терлици

на небето,

в рая…

Ще се срещнем с нея, зная.

Краката ми са топли

и ще стопят снега на всички зими.

Ще върна яребиците от юг.

И затова оставам тук –

навсякъде в полето,

разпилян във вятъра,

разнесен като дребнотемие

край есенни огньове

в махалите.

Небесно-земен,

спя под одеалото на

късно окосената трева.

Излишно ми е тялото,

излишно ми е лятото.

И затова обикнах есента…

Набързо през Родопите

На Нели, която си отиде замалко

Набързо през Родопите,

през бързеи, през закъснели

снопи от трева горчива.

Не ни личи,

че сме щастливи.

Не знаем, че сме заедно

и затова така…набързо…

Набързо през кафявото,

през жълтото,

през рижавото на листата.

И няма спор – тук, в планината,

всеки бук и всеки бор

е със корона и е трон,

поставен в храма на балкана.

Набързо преминаваме –

небесни поданици сме.

И корените, и короните

ни чакат на небето.

Където няма глад, тъга…

Но мисля, че точно сега –

макар и да съм още млад –

сега говоря с теб – приятелко,

отишла си замалко…

Нали ще е безкрайно жалко,

да ти говоря, като остарея,

защото ти – останала си млада –

ще се смееш на

ненужната ти мъдрост.

Ще махнеш с ръка и ще тичаш

напред устремено…

На младостта единствено прилича,

на нея само е простено

да мине ей така…набързо през Родопите…

Не се завръщам

Защо са слепи къщите

и пусти като след потоп?

На всеки десет се е скрил

-като циклоп,

като войник на Самуил –

предсмъртен дом с едно око.

Загребвам с пълни шепи

пепел в изгорелите

в душите степи

и ръся спомена насъщен.

И нищо, че е късно –

аз съм същият.

Не се завръщам.

Не, не се завръщам.

Защо са тъмни хората?

И птиците във тях са неми?

Ще им изпея сто поеми,

ще нарисувам сто картини,

и всеки грях ще ми простят ,

освен един – че съм невинен.

Че съм същият.

Не се завръщам.

Не, не се завръщам.

Защото знам – ще рухна като Самуил,

без дъх останал и без звук,

в денят, във който съм открил,

че всъщност съм останал тук.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара