Силвия Великова е дългогодишен журналист в програма „Хоризонт” на Българското национално радио. От няколко години е съдебен репортер и водещ на „Преди всички“. Започва работа в радиото през 1993 г., след като завършва българска филология. Майка на четири деца.
Живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?
Нещо като страх, че фразата „нищо вече няма да е същото“ не е клише. Аз съм човек, който обича да планира дългосрочно, което очевидно няма да мога да правя в близките година-две, а може би никога. От това „никога“ най-много ме е страх. Страх ме е, че физическата дистанция, с която ще живеем неясно още колко, ще промени общуването ми с близки и приятели.
Физически сме затворници с маски, но те не пазят душата. Къде търсиш спасение, какво ти дава утеха и кураж?
Това, че в тези месеци на изолация имах възможност почти да запазя обичайния си работен ритъм, донякъде направи затворничество ми „полу“ или „донякъде“. Но другата половина претърпя пълна метаморфоза – без разходки, срещи, кино. Приех го като време, през което да свърша неща, които все отлагах. Време за повече „заедно“ с най-близките. Време за непрофесионално четене. Утехата и куражът ми го даваха децата, които с типичния си оптимизъм ме успокояваха, че просто трябва да потърпим още малко.
Какво най-вече отнема от теб тази социална и физическа изолация? А какво ти дава?
Отне ми физическите контакти и пътуването. Поне две от планираните ми екскурзии няма да се състоят. Не съм се срещала с най-близките си роднини, с приятелките ми и с децата им. В същото време изолацията ми даде повече „вкъщи“. Научих доста за дистанционното репортерстване и достанционното образование.
Има ли урок, който научи – лично за себе си и за света, в който живеем?
Че вече не ние определяме правилата. И това се отнася и до отделния човек, и до всички нас като общества.
Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…
Тя вече я преподреди. Стотици хиляди хора дариха от малките си заплати и пенсии за болниците и за лекарите. Всички аплодирахме медиците, които пък след години хулене, бяха разпознати като достойните сред нас. Неглижирането на заразата и философията „ имало е и по-страшни и опасни неща от този вирус“ справедливо възмутиха мнозинството, което спазваше изолацията, дори и когато се съмняваше в адекватността и последователността на мерките.
А ще ценим ли повече свободата и свободите си?
Ще я ценят тези, които и преди са я ценили. Да се надяваме обаче, че онези, които са смятали за даденост права като свободно придвижване, свободно изразяване и свободно събиране, са разбрали, че това изобщо не е така. Показа го един малък вирус, който затвори границите и карантинира социума, който само за няколко месеца отне живота на стотици хиляди в цял свят и за който учените все още знаят твърде малко.
Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?
По-замислен, по-ценящ мига, по-предпазлив и може би по-затворен.
Ако трябва да нарисуваш, напишеш или изпееш утрешния ден – коя картина, песен, книга щеше да е?
„По- полека“ на Стефан Вълдобрев и „Обичайните заподозрени“.
0 Коментара