Вярвахте ли, че ще настъпи ден, в който ще се събудите и ще се чувствате странно? Изведнъж ежедневието ви не е същото. Не нагласяте досадната аларма за работа, няма значение в колко часа ще станете, а кучето ви лежи и ви гледа тъжно, неразбиращо защо днес не може да отиде в парка! А вие чакате да стане 10:40, защото вече сте изхвърлили боклука, дори този на съседите, за да се разходите малко и сега остава да направите това уникално пътешествие до магазина. Или аптеката? Но вече сте купили възможно всичко противогрипно още вчера. Нека стане 10:40.
Да, отново засягаме темата за коронавируса, но в малко по-личен план. Как всъщност се отрази това на самите нас?
Извън новините, извън статистиките за болни, извън така познатия ни генерал, който придружаваше всяко кафе сутрин. И защо? Защото настъпи време, в което потънахме в несигурност, страх какво ще ни донесе утрешния ден, а всичко стана много бързо и объркващо.
Заляха ни с всякакви теории, кое истина, кое не…
Училища и театри опустяха, нощните клубове заглъхнаха, хората се парализираха.
Разбирате ли, хора, които живееха ден за ден, изведнъж започнаха да изкупуват фабрични количества тоалетна хартия и брашно!
В ежедневието ни скоростно навлезнаха думи като “вирусът”, ”смърт”, ”заразени”, ”забранено”.
Сложихме намордниците, така наречените предпазни маски, и всеки за себе си. Разминавахме се с недоверчиви погледи, спазвахме дистанция, страхът ни взе позиция.
Обзалагам се, че в Агенция по заетостта не са имали толкова работа никога.
Какво стана с нас след това? След цялата паника,
след 2 месеца престой вкъщи, след връщането ни към ”нормален живот”?
Аз лично не бих могла да кажа, че нещо е същото. Че отново ще бъде “нормално”.
Последните два месеца толкова се изгубих, колкото и намерих.
Първите седмици от епидемията и аз като всички бях уплашена. Нормално. Не знаех какво следва. Как ще се справим без доходи? Колко дълго ще е това…
На втория месец толкова бях свикала, че започнах да оценявам и малкото, което имам. Спрях да броя дните от 13 март насам (да, онзи петък 13!) и започнах да се опитвам да придам малко смисъл на идните дни.
И сякаш Слънцето по онова време бе на наша страна, усещаше колко сме станали студени и отчуждени и се появи, за да ни
стопли, дали телата, дали измръзналите души…
И ето – надеждата скочи в кошницата и аз я грабнах.
Лежах с кучето си на килима и си мислех как всичко може да ни се случи, колко не сме вечни и колко сме притеснени…
Искаше ми се да излезна на улицата и да извикам: “Ей, хора, сега е времето да оцените всичко, което имате! Оценете близките си, не заради вируса, а заради времето, което ни дава и отнема, времето, което никога не е достатъчно, което минава прекалено бързо… точно сега е времето, в което
НЕ трябва да се страхуваме, а напротив!
Да сме смели, да бъдем истински и да се подкрепяме. Времето, в което сме заедно, макар и разделени. Защото понякога, всичко, което имаме или нямаме, е време.”
Вярвам, че каквото и да ни се случва, е едно изпитание, а дълъг път ни чака. Вярвам, че трябва да вярваме в себе си.
Защото от нас зависи, нали?
Този тежък период ни промени малко или много. Какво щастие е сега да отидеш до парка само! Да видиш близките си здрави и да изживееш деня, знаейки, че нищо не е сигурно и този ден е наистина важен. И макар все още да сме с маски, се усмихваме с очите, а тази усмивка идва от сърцето.
Време е да бъдем сърдечни, защото времето не се връща. Обичайте се!
0 Коментара