Текст и снимки Емил Данаилов

Стои моят съученик пред картата на света и на всеки въпрос на учителката ни по география отговаря единствено с обезоръжаваща усмивка. „Хайде, покажи ми поне къде е Мексико!” Погледът му блуждае по шарените контури на държавите, аха да открие пустото му Мексико, но посоката, вижда се, е съвсем произволна. „А Мадагаскар?” Още един умилително безпомощен оглед на картата и усмивката вече се появява и на устата на учителката. „Добре де, къде е поне България?” Ама как да намериш нашата малка страна сред тоя голям и неразгадаем пъзел?! Вече не си спомням какъв беше изходът от този забавен двубой, но надали евентуалната двойка е помрачила безметежното настроение на изпитвания. Липсваше му на това иначе добро момче и най-елементарна географска култура, сигурно му липсва и сега. Но пък нима е била толкова голяма разликата между него и тези от нас, които можеха да посочат всяка държава на картата? В повечето случаи зад привидно познатото име човек трудно открива в главата си нещо повече от някаква най-обща и мъглява представа за страната, и то базирана на няколко хаотични и често случайно задържали се в паметта му факти. Ако зад общата географска подготовка не стоят и добри познания за историята и културата на мястото, умението да намериш държавата на картата няма кой знае каква стойност. Защото, увеличавайки мащаба на изображението, подобно на гмуркане надолу към земята с Google Maps, много бързо достигаме границата на нашето невежество – колкото и да се взираме, детайлите липсват, просто не знаем нищо за тях.

Такава беше и моята история със Северен Лаос години по-късно, когато разбрах, че ми се удава възможност да пътувам натам. „О, Лаос, да, знам го много добре, ето го къде е – в полуостров Индокитай, на края на Азия. А Северен Лаос, разбира се, е в северната част на Лаос!” Но когато на място „зуумнах” картинката и от шарената схематична карта внезапно изплуваха истински хора от плът и кръв, а тропическата гора скри от хоризонта и последните остатъци от добре познатия ми свят, разбрах, че съм не много по-подготвен от моя безгрижен съученик. И толкова по-добре!

Извадих голямата лъжица и започнах да греба лакомоот непознатото и неочаквано вкусно блюдо, наречено Лаос.

Цялата статия в новия брой на „Жената днес”

0 Коментара