Ципуро, аргонавти и кентаври. Волос и Пелион

За чужденеца узото е напитката, която най-силно символизира гръцкия бит и душевност. Едва ли има по-типична картина от малката дървена масичка край морето, където близки и приятели сядат по залез-слънце с чаша от анасоновия аперитив. Това ултимативно изображение на лятно безгрижие обаче е колкото истина, толкова и маркетингов мит.

В някои гръцки региони узото не е предпочитано питие. Особено във Волос и околната област Тесалия. Там се пие ципуро – близко до нашата ракия, в идеалния вариант дестилат от гроздови джибри, получени след винената ферментация. За сравнение – узо се прави от етилов спирт с добавено етерично масло от анасон. Не че в местните ципурадики не можеш да поръчаш анасоновата напитка – пак ще ти я донесат в малка бутилчица, с внимание и задължителното мезе, но ще се чудят. И за да е още по-сложно, ципурото също може да бъде с дъх на анасон (гликанисо) или без (хорис гликанисо).

Ципурадиките са уникален формат на обществено хранене и социализация, с който Волос е прочут дори отвъд границите на страната. Както подсказва името, това са заведения, фокусирани около ципурото. В много от тях може да си поръчаш и храна по меню дори написано на английски – в Гърция

няма място, където да не е помислено за туристите

и техните нужди, – но истината е друга. Сядаш. Поръчваш ципуро ме мезе. И чакаш. Идва по една 50-милилитрова бутилчица на калпак, всяка придружена от две малки чинийки с разядки. Може да са маринована рибка, калмар, октопод, чушки със сирене, маслини, миди с ориз, пълнен картоф, запечена фета… може да е всичко, което е родило въображението на готвача този следобед спрямо продуктите, които е имало на пазара.

Колкото повече пиеш, толкова повече и по-разнообразни чинийки ще получиш. Не всички заведения по дългата крайбрежна алея във Волос са ципурадико – някои са си обикновени ресторанти, но може би най-известното е „Лепи“, точно срещу пристанището. Истинските авантюристи навлизат навътре в уличките на града, където са скрити местни диаманти като „Бокос“, „Кавурас“ и „То филараки“. Там пушенето никога не е било забранявано от ЕС, а чуждестранна реч се чува рядко.

Сто и петдесет хилядният Волос

е шестият по големина гръцки град, родно място на музиканта Вангелис и художника Джорджо де Кирико, както и на един от великите епоси в гръцката митология – плаването на Язон и аргонавтите до Колхида на Черно море (в дн. Грузия) с цел да върнат Златното руно. Преди няколко години корабът „Арго“ бе пресъздаден с древни материали и техники – изцяло от дърво, без нито един метален болт или сглобка – и краси волоското пристанище.

Паркирането в слънчевия и жизнен Волос

е истински кошмар, затова малцина спират за дълго в него. Градът най-често се ползва като аванпост към полуостров Пелион (кръстен на чичото на Язон Пелей, баща на братовчеда Ахил) и начален порт за островите Скиатос, Скопелос и Алонисос.

На Пелион също пият ципуро. В туристическите справочници планинският полуостров, където според легендата са разпускали боговете на Олимп, е рекламиран като „най-красивото място в Гърция“. Това не е довело до туристически бум – преобладаващото мнозинство почиващи са гърци, които го навестяват основно през пиковия сезон – късния юли и август. Вероятно причината за отсъствието на интернационални тълпи са сложният релеф и серпантинните пътища.

Но заради достъпността си,

диво-зеления пейзаж, близкото историческо минало

и архитектура в последните години полуостровът е все по-популярен и сред българските отпускари.

През септември 2023 г. Волос и Пелион бяха буквално опустошени от наводненията, които се стовариха върху северната част на Гърция. Хиляди следяха с трепет репортажите от бедстващите райони, сред заклещените без ток, вода и инфраструктура по селцата имаше и немалко българи. Но всичко свърши добре. Благодарение на високия дух на местните и помощта на държавата Пелион се възстановява с бързи стъпки и изглежда готов да посреща гости и през предстоящото лято.

Най-важното, което има да се знае за тесния дълъг полуостров, наричан „страната на кентаврите“ е, че той е планина. Първенецът ѝ е висок 1624 м и това означава, че всеки път, когато искаш да изминеш привидно краткото разстояние между плажовете на западния и тези на източния бряг, изкачваш и слизаш Троян–Кърнаре. Завоите обаче са още повече, отколкото на Беклемето. Добре асфалтираните пътища висят на ръба на пропасти директно над морската шир и често дори няма мантинела, която да успокои пулса на шофьора и спътниците му. Само който преодолее това изпитание, ще се наслади на красотите пелионски.

На запад има по-малко завои. Там

курортните градчета Кала Нера, Афисос, Лефокастро и Милина

са с чакълести брегове, но водата е топла и спокойна като езеро. През лятото е горещо и има пълчища комари, защото в затворения Пагасетийски залив рядко подухва. На изток живописните плажове Милопотамос, Потистика, Агии Саранда и Плака са предимно пясъчни, но дали в този ден ще стават за плуване, е въпрос за 5000 лева: може във вторник морето да е гладко като тава, а в сряда да бушуват няколкометрови вълни, защото външният бряг е изложен безпрепятствено на морските стихии.

Но пък горещите

летни дни в тази част са по-прохладни.

Най-хубавата част на Пелион е слабо познатият и почти ненаселен юг. Кастри, Кукулейка и Микро са микроскопични селца с плажове (Платания е малко по-голямо), а Агия Кириаки, Котес и Героплина в края на пътя дори това си нямат – само миниатюрен кей с рибарски лодки, няколко цветно боядисани къщи и синьо безвремие. Повече оживление цари на неголемия пясъчен плаж Катийоргис, където лете ежедневно акостират лодки с дневни екскурзианти от далеч по-туристическия Скиатос. Храни ги една от най-добрите таверни за мезета на Пелион – „Арети“.

Като плажна дестинация Пелион е слаба ракия в сравнение с островите.

Истинските му съкровища се крият в планината –

в села като Макриница, Портаря, Кисос, Визица, Цангарада и Милиес. В повечето случаи те отстоят на 10 – 15 минути стръмен път със завои от крайбрежните градчета, а се случва температурната разлика да е 10 – 15 градуса. В тях туристите се посрещат с табиет, в разкошни архондики с възрожденска архитектура, а от балконите се откриват опияняващи гледки към стръмните брегове. Най-популярна е Макриница, наричана основателно „балкона на Пелион“. Селото, построено от бежанци от Константинопол през XIII в., впечатлява с напълно запазена старинна архитектура, калдъръмени улици и чешми на всяка крачка. Колите се оставят на паркинг в подстъпите му – то е напълно пешеходно – и се връщаш назад във времето,

посядайки с чаша ципуро или джезве кафе

под вековния чинар на площада. (Изкорубеното, но живо дърво е достатъчно голямо в него да влязат удобно двама-трима души.)

Този в Цангарада е още по-голям – с обиколка на дънера около 14 м. На същия принцип са организирани всички планински селища на полуострова – пъпът на всяко е каменен площад, в чийто център шуми платан, или източен чинар. Неизменно под сянката му има кръчма, често шуртят чучурите на зидана чешма, винаги наблизо е и църквата, а в по-ново време – и общината. Архитектурата на каменните архондики е от XVIII или XIX в., но дърветата са по-стари. Невинаги са платанови – в Лафкос например първенецът на традиционния площад е вековен кипарис. Афисос е единственото крайморско село, което спазва този устройствен план. Защото легендата казва (или поне това пробутват на туристите), че от извора му са пили Язон и аргонавтите, преди да отплават за Колхида.

Село Лафкос е забележително и със семейната си пекарна,

чиято фурна на дърва не загасва от 1911 г. – вече четири поколения продължават да пекат ръчно омесени хляб и закуски всеки ден без неделя. Не са за пропускане и таверните на площада в Лафкос и Промири, „Лиостаси“ и „Алони“ край Милиес. За кулинарен туризъм в другия край на полуострова – близо до североизточните плажове, посетете „Синантиси“ („среща“) в Кисос, а в голямото и близко до Волос село Портаря популярен център на гастрономията е „Крица“. Домашната наденица от едро смляно месо луканико се произвежда и сервира в цяла Гърция, но най-вкусна е тук, в месарницата на общинския център Аргаласти. Тя е фундаментът на традиционното за полуострова ястие спедзофай – богат на цветове и аромати кебап с наденица, чушки и домати.

Не само пътната инфраструктура, но и

атмосферата на Пелион изисква

да отхвърлиш всякаква припряност. Тук няма особени забележителности – за античното минало напомнят само един паметник на кентавър край шосето и т.нар. пещера на Хирон (кентавъра учител на Язон) близо до с. Милина, която е просто дупка в храсталака. Теснолинейното влакче от Ано Лехония до Милиес няма транспортна функция – то пътува като атракцион в събота, неделя и празнични дни. И толкова. Другото е да се наслаждаваш на бавното живеене, на недокоснатата природа, на малките скрити плажове без чадъри и шезлонги, да наемеш лодка до островите Трикери или Алатас, да похапнеш вкусно. Пелион със сигурност не е най-красивото място в Гърция, но е едно от местата, където хотелските мастодонти, пакетният туризъм и джетовете ще достигнат най-късно и най-трудно.

Текстът е част от най-обичания „не съвсем пътеводител“ към южната ни съседка – „Гръцко синьо“ от журналистката и пътешественик Анита Димитрова. Превърнал се в незаменима отправна точка за хиляди любители на „по гръцки“ бавния живот, златните плажове и портокаловите залези, „Гръцко синьо: Пътеводител в близкото и непознатото“ ни води както до близки дестинации, подходящи за бързо бягство от реалността като остров Тасос и Халкидики, така и до по-малко познатите и недостигнати от туристическия рояк южни острови като Цикладите и Китира. Освен безценни съвети за локации, подходящи за пътуване с деца, традиционни храни и напитки, които да опитате в отделните региони на Гърция, практична информация и предложения за разнообразни активности, „Гръцко синьо: Пътеводител в близкото и непознатото“ се гмурка и в историята и философията на живота в Гърция. Поемайки по стъпките на Омир и Казандзакис, Джералд Даръл и Ленард Коен. Анита Димитрова ни кани да пием ципуро в компанията на разкази за аргонавти и кентаври, вендети, тюлени, политически убийства, вулкани и земетресения, любовни истории, пирати и корабокрушения.