Слизаме от самолета и жегата ни удря като с чук – по лазурното небе няма и едно облаче, въздухът е влажен, слънцето напича здраво. Дааа, точно така съм си представяла Сибир! Сибир не знае мяра – когато е студено, е много студено; но пък рече ли да е топло, е много топло.
Иркутск! Името полепва по небцето ми като вкуса на екзотичен чай. Градът е разположен на двата бряга на Ангара и се намира на около 60 км от езерото Байкал.
– Помните ли, че сме учили за река Ангара? – ентусиазира се Дани, една от двете ми спътнички. – Легендата разказва, че била девойка и се влюбила в момъка Енисей.
Аз обаче помня от училище само Енисей – който е далеч, още на север, прорязва хребетите на планината Саян. Него, живот и здраве, ще видим по време на друго пътуване. А сега имаме три дни за Иркутск. Три са и най-важните дати в историята на града: основан е през 1661 г. като крепост, но бързо се превръща във важен етап по пътя на керваните от Китай. През 1879 г. огромен пожар изпепелява историческия център и три четвърти от сградите. И накрая, през 1898 г. дотам достига Транссибирската железница.
Първото, което ме очарова, са прословутите дървени къщи – някои добре поддържани, други направо разпадащи се, но всички до една нагиздени с дърворезби и разноцветни шарки. Вратите и капаците на прозорците им са истински произведения на изкуството. Обикновено са двуетажни, а прозорците им често започват директно от равнището на земята – подозирам, че това означава вкопан първи етаж, измислен за целите на борбата против студовете. Част от улиците не са асфалтирани, асфалтират една от тях в момента – ставаме свидетели как трамваите гордо се провират между два валяка, а наоколо като ентусиазирани мравки тичат пешеходци и внимават да не си оставят подметките в пресния димящ асфалт.
– Това прилича на военно положение – отбелязва Деси, втората ми спътничка, и с подозрение гледа как правя петнайсетхилядната си снимка на дървена къща. Започва да осъзнава, че съдбата я е събрала с опасен фотоманиак.
Трите главни улици в града се казват „Ленин“, „Маркс“ и „Енгелс“.
По-второстепенните са кръстени на декабристите, на красноармейците и на комсомолците. Тъдява май още не е достигнала вестта за разпадането на СССР.
Водите на Ангара са тъмносини и благосклонно посрещат корабчето, на което сме се качили за речна разходка. Иркутск впечатлява с невероятното си разнообразие, там има всичко – не само любимите ми дървени къщи, но също и сгради във възрожденски стил и социалистически блокове с впечатляващи размери. Православните църкви и манастири са прекрасни, а освен тях градът си има еврейска, будистка и мюсюлманска общност и, разбира се, не на последно място – привърженици на древния, запазил се до днес шаманизъм. Светът дължи думата „шаман“ именно на един от сибирските езици – тунгуския.
Кулинарното разнообразие също не е за пренебрегване – като се започне от непретенциозната „столовая“, в която човек може да хапне вкусен борш и да пийне клюквен сок за жълти стотинки, мине се през всички етноресторанти –
бурятски, японски, корейски, индийски,
неизбежните МакДоналдс и KFC – и се приключи с луксозните заведения на шикозния Квартал 130, в които изобилства от петолъчки, сърпове и чукове, комунистически лозунги и снимки на пионерчета за привличане на такива туристи, които не са имали съмнителното щастие да преживеят тези неща лично. На един от големите площади се мъдри гигантски Ленин, изобразен в крачка – ръкомахащ, с развети пешове. Не знам накъде е тръгнал. Заобикалям го предпазливо.
Питам се как ли изглежда пазарът в Иркутск през зимата – във всеки случай през лятото е прекрасен, изобилства от всякакви плодове и зеленчуци, пресни и сушени; домашни наденици, различни видове риба и хляб, цветя и чай. Слънцето продължава сериозно да напича и Сибир определено ни изглежда като райско кътче.
Поне през първите два дни.
На третата сутрин лятното настроение е приключило внезапно – навън се стеле гъста мъгла, духа ледовит вятър и температурите са паднали с двайсетина градуса. За беда точно това е денят, който сме си заплюли за запознанство с Байкал. Още по зори потегляме към село Листвянка.
Местните жители считат Байкал за свещено езеро, нещо повече – за живо същество. Както ни казаха: „Добре е, когато го видите за пръв път,
да хвърлите във водите му монета
и да помолите свещения му дух да ви закриля“. Часът е осем, когато пристигаме на брега – но мъглата и там е толкова гъста, че се надявам монетата ми наистина да е улучила водите на Байкал. От сивотата едва изплува силуетът на корабчето, на чийто борд ще плаваме.
Към вътрешността на езерото мъглата милостиво се поразрежда. Бреговете на Байкал са скалисти хълмове, на места покрити с иглолистна растителност. Да, върху част от брега са построени курортни селища, хората ходят там на плаж; но тази част представлява малък процент. Останалото изглежда диво, девствено, непристъпно. А бурятският бряг е дори още по-слабо опитомен. Знам, че има поклонници, които обикалят около свещеното езеро – това трябва да е трудна и дълга задача, защото често път просто липсва.
Целта ни е Олхон – сърцето на Байкал и третият по големина остров в света, намиращ се в езеро (730 km² площ). Населен е основно с буряти. Легендите разказват, че първият заселник на Ойхон арал (бурятското име на острова) е бил изпратеният от боговете
Хан Хото Баабай, който имал облика на белоглав орел.
Синът му Хан Хубуу Нойон пък се счита за първия шаман – получил дара си от самия бог Тангра. На Олхон се намира ритуалната скала Шаманка – най-свещеното за шаманите място. Но как ще я видим в тая мъгла?
„Не се тревожете, на остров Олхон има микроклимат!“ – успокоява ни екскурзоводката, русо и засмяно девойче на видима възраст още да учи в училище, но с много професионално поведение. Оказва се права – със стъпването ни на острова мъглата се разсейва сякаш с магическа пръчка, облаците се вдигат и откриват късчета синьо небе. Натоварваме се на джипове – Олхон не е асфалтиран, друсането е сериозно. Ако някой има камъни в бъбреците, този преход набързо би го отървал от тях.
1682-мата жители на Олхон, основно рибари и овчари, обитават няколко селища, от които най-голямото е Хужир. Канализация няма, а прокарването на електричеството през 2006 г. с подводни тръби е било истинско предизвикателство при взети специални мерки, за да няма вреди върху природата.
Преди Хужир спираме да извършим специален ритуал – вещата ни екскурзоводка се е запасила с чашки, в които изсипва по малко мляко и ни ги раздава. Трябва да изпратим пръски мляко към небето – за боговете, към земята – за предците, и в четирите посоки за духовете на природата. За онези по-палави духове, които не си падат по мляко,
се оставят водка, цигари и монети.
Шаманка е наистина необикновена скала – дори като оставим настрана естествената й природна красота, двувърхите й остри, изсечени като от божествен скулптор форми, дивния син цвят на околните планини, който се слива с тези на езерото и небето. Тук просто се усеща особена енергия. Наблизо са издигнати 13 дървени стълба – по един за всеки от божествените синове на Тангра – върху които посетителите връзват яркоцветни молитвени парцалчета. Вярва се, че само шамани имат право да се изкачват на скалата – за останалите това ще донесе нещастие.
За обяд ни сервират най-известното бурятско ястие, буузи – кълцано овнешко месо, покрито в тесто, оформено като миниатюрни юрти. Денят минава като сън – посещаваме още важни за шаманите места, а накрая получаваме възможност да се изкъпем във водите на Байкал.
Цели десет градуса!
Само един джигит от групата се осмелява да поплува; останалите се задоволяваме с измиване на лицето и краката.
Десет вечерта минава, когато се завръщаме в Листвянка и се разделяме с групата. Изгладнели като вълци, веднага се впускаме да търсим омул – рибата, която наричат „хляба на Байкал“, и която може да бъде намерена само в това езеро. Уви, не само не намираме ресторант, който да сервира тази риба, ами и никакъв друг отворен ресторант няма – вече е тъмно, селцето е малко, хората спят. Една-единствена кръчма милостиво е събрала в лоното си местните пияндета като квачка – пиленца; и ние се намърдваме сред тях и се спасяваме от гладна смърт с помощта на парче хляб и най-обикновена наденица. И квартирата ни не е по-луксозна – обща баня и тоалетна, датиращи отпреди Христа; но пък стаичката ни си има балкон с гледка към езерото, от което ни дели само асфалтов път! Гъстата мъгла вече пълзи навсякъде като злонамерен персонаж на Стивън Кинг. На другата сутрин езерото отново го няма.
В девет сутринта стоим чинно пред спретната дървена гаричка, на която пише „Байкаль“. Този ден ще пътуваме с влак. И то не какъв да е влак, а истински парен локомотив от първите времена на Транссибирската железница! Пристигането му е на висотата на вълнението, което изпитваме –
първо чуваме мощната му свирка отдалеч;
после до нас достига ритмично „пуф-паф“, сред мъглата изригва облак бял дим – като фонтан от гърба на кит – и накрая от сивотата изплува славният черен локомотив с червени колелета и петолъчка на челото. Всички пътници се качват и поемаме по Кругобайкалката – това название, използвано при строежа на железницата (1899 – 1905 г.), днес се дава на участъка между Листвянка и Слюдянка по брега на Байкал. Това е най-живописната отсечка; в наши дни бързите влакове вече минават по друг път. А най-първите мостове и тунели, построени сред скалите в храбра борба със суровата природа, вече са запазени само за нас, пасажерите на Кругобайкалката.
Пътешествието трае цял ден – спираме край дървени църквички, китни селца, обсипани с диви цветя езерни плажове. Имаме си нова веща екскурзоводка, на екрани във влака тече филм с интересни факти за Транссибирската железница, а във вагон-ресторанта онези като нас, които са пропуснали да опитат пресен омул, могат да си купят поне пушен. Освен това на всеки пътник раздават по един истински стакан с посребрен обков, досущ като автентичен експонат от музей, в който да пие чай – топла вода има безплатно, тече от самия влак, стига само да отвъртите съответното вградено в стената кранче.
Придобили вече опит със старата Кругобайкалка, на следващия ден се качваме на модерната й версия, за да отпътуваме към Улан Уде, столицата на Бурятия. Преди години в Индия, в манастира на Далай Лама се бях запознала с бурятски монах на име Баир – от него знам, че
Бурятия и Тува са двете будистки републики към Руската федерация.
Взели сме си билет за общ вагон – той е чист и модерен и по време на осемчасовото пътуване някои спят, други четат, а аз, между две глътки чай от скъпоценния влаков стакан, си представям как слизам в Улан Уде и попадам случайно на стария ми познайник Баир. (Това, разбира се, е мисия невъзможна – не на последно място и защото „Баир“ просто се оказа най-разпространеното за бурятец име).
Бурятия също ни посреща със слънце. Бурятските език и култура са плод на смесицата между местното шаманистко население и монголските номадски племена, с принос от тибетския будизъм, въведен там през XVIII век. По същото време започва и масово преселение на руснаци – които понастоящем са почти три пъти по-многобройни от местното бурятско население. Постепенно руският език измества бурятския, а кирилицата заменя бурятската писменост, която се основава на монголската и се изписва вертикално. Октомврийската революция ражда Бурят-монголската автономна област, а впоследствие Сталин откъсва от нея два региона, Уст Орда и Ага, които присъединява към Русия.
Връзките на бурятската столица с комунизма личат на пръв поглед по името („улан“ означава „червен“ и се е прилепило към името на река Уда по сталиново време) и по
най-голямата в света глава на Ленин,
която се извисява на централния столичен площад на близо осем метра и тежи 42 тона. Като се изключи това, Улан Уде е мил и някак затрогващ град, с широк централен булевард, ограден от плетеница малки улички, хубав православен храм със златисти кубета и още легион прекрасни дървени къщи за моята фотоколекция. Река Селенга ни предоставя величествен залез; по пейките младежи свирят на китара и пеят, майки разхождат бебета в колички, а бездомните кучета ентусиазирано гонят гълъби.
А вечерта ни очаква велик купон! Mоя приятелка от София ми е дала телефона на Марина, нейна бурятска близка, която е учила в България и е била омъжена за българин. Разкошна бурятка с благородна осанка и развята шарена рокля, Марина идва да ни вземе с колата си на входа на етнографския музей на открито, който сме отишли да разгледаме. За беля насред музея върху нас се изсипва невероятен сибирски дъжд, който, макар да трае само четвърт час, има такава впечатляваща измокрителна способност, че въпреки дъждобраните подгизваме от главата до петите. Когато Марина идва да ни вземе с колата си, от нас се отцеждат реки, широки колкото Ангара, Енисей и Селенга накуп, и, както би казал Удхаус, приличаме на нещо, изпълзяло от гнил дънер. Но тя все пак не се поколебава да ни откара в дома си.
Сядаме в двора, където насред борова горичка има дървена беседка с камина и пиано, в компанията на един от синовете й и на двете й внучета с български имена. Марина ни изнася три броя нейни шлифери, които да облечем, докато дрехите ни се сушат на огъня. Синът й пече вкусни наденички, а ние седим около масата, сериозни в бежовите си шлифери като някакви Шерлок-Холмсове, и
опитваме три вида бурятски алкохол,
както се полага за гости по северните ширини. Краят на вечерта малко ми се губи, но помня как свиря на раздрънканото пиано посред боровата горичка на светлината на огъня „Коробочка“, „Подмосковние вечери“, „Хубава си, моя горо“, „Когато бях овчарче“ и „Имала майка едно ми чедо“ (по специално искане на Марина) – и всички пеят, весели и подпийнали. Разкошна вечер!
В следващите дни ни предстои да открием два прекрасни будистки манастира (автоматичният коректор на няколко пъти се пробва да преправи „будистки“ на „нудистки“, но аз не му се давам!), в единия от които от почти столетие седи между живота и смъртта велик учител, както и град Тарбагатай, където ще гостуваме на легендарните староверци-разколници и ще ядем едни от най-приказните домашни манджи, които ни е дадено да опитаме. А после отново ще се качим на Транссибирската железница и ще продължим… към Монголия!
Но това – в продължението…
0 Коментара