Всеки регион има своя чар, но рядко територия оставя толкова незаличимо впечатление, както арктическият архипелаг Свалбард – с неповторимите си скални форми, с екстремния си климат, с любопитната си история, със суровата си красота.
Наричат Свалбард „последната твърда земя преди Северния полюс“ – и наистина това е най-близкото до полюса място, на което може да стигне човек, който не е полярен изследовател и не участва в специална експедиция.
От люка на самолета се открива безкраен низ от назъбени планини, покрити с най-белия сняг. Ясно защо холандският полярен изследовател Вилем Баренц е нарекъл тази земя Шпицберген – „остри върхове“. Впрочем, именно тук той е намерил смъртта си, а в негова чест част от Северноледовития океан е кръстена „Баренцово море“.
Дълго време имената „Свалбард“ – на архипелага, и „Шпицберген“ – на най-големия му остров, са били използвани като синоними. Разположена между 76° и 81° северна ширина, тази земя всъщност щеше да се намира във вечна ледена прегръдка, ако не беше смекчаващото влияние на Гълфстрийм, което единствено я прави годна за живот (е, относително). Но дори и с Гълфстрийм
над 60 % от архипелага е покрит с ледници.
Самолетът си пробива път през гъстите облаци и каца на летището в Лонгирбюен, столицата. Тук е най-северната точка на света, обслужвана от редовен полет – веднъж на ден, от/до Осло с междинно кацане в Тромсьо. Свалбард отстои на горе-долу еднакво разстояние и от континента, и от Северния полюс – на около 1000 км.
Слизам от самолета без шапка и с разкопчано яке, много горда от себе си – е, какво пък, не е чак такъв студ, поносимо е! Но само след пет минути усещането, че ще ми паднат ушите става нетърпимо и аз с бягство се спасявам в сградата. Летището е съвсем малко – една зала за пристигащи и една за заминаващи; но пък в средата на единствената лента за багаж гордо стои бял мечок! Е, вярно, препариран е, но дори и така, е красив и достолепен.
Свалбард, заедно с Гренландия, Сибир, Аляска и Канада, е единственото обиталище за този най-голям сухоземен хищник на света, застрашен от изчезване. Свалбардци буквално
делят дома си с белите мечки –
тъй като последните са доста любопитни, човек няма интерес да забравя вратите на къщата или на колата отворени, защото като нищо може при завръщането си да намери удобно настанен мечок. Всъщност не е препоръчително невъоръжени хора да се разхождат извън центъра на града – жителите носят карабини, за да стрелят за сплашване при среща с мечка.
Историята показва обаче, че това невинаги помага – в музея в Лонгирбюен има препариран огромен мъжки екземпляр, който продължил да приближава към група хора, въпреки предупредителните изстрели – накрая те се принудили да го застрелят, преди да ги е изял. Но това, за щастие, е краен случай – мечките са защитен вид. Неотдавна в северния град Пирамида мечок се вмъкнал в общежитие и когато никакви изстрели не успели да го мотивират да излезе, хората повикали хеликоптер, та шумът му да стресне мечока. Още се шегуват, че това е най-скъпо струващият метод за сплашване на мечки – 2000 евро на час.
На Свалбард се намират трите най-северни
постоянно населени места на планетата.
Не че храбрите му жители са многобройни – в столицата Лонгирбюен живеят към 2300 души, във втория по големина град Баренцбург жителите са под 500, а постоянните жители на най-северното селище Ню Олесун са под 30 души, все учени и полярни изследователи.
Столицата държи доста от „най-северните“ рекорди: там са най-северните детска градина, училище и университет в света, най-северните кино и цирк, най-северната художествена галерия, най-северната пивоварна. Църквата също доскоро е била най-северната на планетата, а в нея все още се намира най-северният църковен орган. В Лонгирбюен се провеждат най-северните джаз- и рокфестивали.
Странното название „Лонгирбюен“, което в началото ми изглежда неподлежащо на запомняне, идва от името на американеца Джон Мънро Лонгиър, който през 1906 г. основал там мина. Всъщност всички свалбардски градове са започнали кариерата си именно като миньорски селища.
Много се чудих кой е най-подходящият сезон за пътуване до Свалбард. През лятото може да се отиде с кораб от столицата до два други града, нещо, което става невъзможно от средата на есента. Но пък през зимата може да се наблюдава северното сияние! Като компромисен вариант избрах средата на октомври – ако имаме късмет, хем ще хванем един от последните за годината корабни курсове, хем ще видим едно от
първите за годината северни сияния!
Летищният автобус обикаля поред всеки хотел в градчето (но не оставайте с впечатлението, че са толкова много на брой!). Нашият е първи на влизане в града – и вероятно най-оригиналният! Бил е сборище от дървени миньорски бараки до 1999 г., когато дейната и енергична Мари-Ан Дале го купува и го превръща в едно от най-уютните местенца, които човек може да си представи! Вярно, стаите не са големи – повече приличат на корабни каюти и вътре се побират само две легла, стол и масичка, но са чисти и топли. А пък общите помещения – баните, огромният хол и вълшебната зимна градина, са просто приказни! Зимната градина, която служи и за ресторант, е „най-зеленото кътче в Свалбард“. Покривът и стените й са стъклени и през всеки прозорец се вижда по една назъбена заледена планина. Масите са разположени сред огромните саксии с растения. Сервират „арктическа храна“ – лос, кит, тюлен, сьомга.
Навличаме препоръчителните четири ката дрехи и се приготвяме за разходка. Тук човек се облича като зелка – най-отдолу термоклин и термотениска; след това вълнен пуловер и панталон; отгоре по-тънко яке и накрая грейка (горнище и долнище). Досадното е, че при всяко влизане в заведение или в магазин се започва едно 15-минутно събличане, последвано на излизане от 15-минутно обличане. Но престанах да се оплаквам, когато видях майка с две дечица, която по много пъти на ден трябваше да върши този ритуал не само за себе си, ами и за тях.
Часът е около пет следобед, скоро дневната светлина ще се стопи. Ако през лятото слънцето изобщо не залязва, то през четирите зимни месеца – от ноември до февруари –
Свалбард е в плен на полярната нощ,
потопен в мрак – всъщност не в непрогледен мрак, а в синкав сумрак. Слънце няма наистина, но пък може да се наблюдава невероятно пълнолуние – огромната жълта луна сякаш е увиснала на една ръка разстояние, по-близо от навсякъде другаде, а освен това в тамошното небе често свети и един от най-фееричните природни феномени на света – северното сияние.
Правим първа обиколка из града, разположен като в корито между впечатляващите снежни планини с причудливи форми. Отпред, откъм главния път, е фиордът, водите му все още не са изцяло замръзнали. Пред дървените къщички са паркирани сноумобили – най-разпространеният превоз наред със ските. На отсрещния хълм е кацнала дървена църква, отворена за всеки по всяко време на денонощието. Заварваме я празна; обзавеждането й е нещо средно между библиотека и британски клуб, с нощни лампи, кожени фотьойли и много книги. Има и пиано, и орган. На органа не посмявам да се пробвам, но пък си посвирвам малко на пианото, понеже сме единствените посетители и понеже местенцето е безкрайно вълшебно и уютно.
Навън вече е тъмно. В светлините на това градче, изгубено сред безкрайна ледена шир, има нещо трогателно и вълшебно,
едновременно красиво и страховито.
На другия ден ставаме рано – ще се возим на кучешки впряг! Понеже почвата все още е заледена само на места, през октомври това се прави на колела, вместо с шейна. Возилото представлява железно скеле на четири гуми, с прикрепени две седалки, а водачът стъпва прав отзад и държи кормилото, с което направлява кучетата – в нашия случай седем умни хъскита с бистросини очи.
По едно време водачът ми предлага управлението и аз приемам – какво пък, най-много да се обърнем с целия впряг в ледените води на фиорда! Но всичко е наред, кучетата си знаят работата, а аз успявам да удържа кормилото въпреки неравния терен – ще си поискам свидетелство за кучеуправление!
Следобедът опознаваме покрайнините на Лонгирбюен. Сред забележителностите са седем мини, от които днес функционира само една. Разположена е на особено ветровит хълм, от който като на длан се открива прекрасна, макар и сурова гледка. Смята се, че в подножието на този хълм Баренц и неговите моряци са разположили лагера си в далечната 1596 г., когато ледената захапка на Шпицберген ги е хванала в капан и ги е принудила да изкарат една зима в
най-суровия климат на света,
сами сред ледовете. Принудени да разфасоват част от кораба си, за да построят убежище, половината от тях не оцелели на това изпитание; но тези, които се завърнали в родината си, заслужено били посрещнати като герои.
В покрайнините на Люнгирбюен се намира и Световното семехранилище, наричано още „Ноев ковчег за земеделски култури“ – банка, в която се пазят екземпляри от всички растителни култури на Земята. Това не е единствената такава банка в света, но е най-голямата – с капацитет за 4,5 милиона образци, т.е. около 2 милиарда зърна. Семехранилището функционира от 2008 г. и е устойчиво на бомбен взрив, вулкан и земетресение; семената могат да се съхраняват в продължение на 10 хиляди години и да се засеят отново след евентуален катаклизъм.
Строителството на хранилището е изцяло субсидирано от норвежкото правителство като начинание „в служба на човечеството“ – според ООН това е един от най-иновативните и паметни проекти в историята. Една държава вече е поискала помощ, за да си възстанови растения, които в противен случай биха били изгубени завинаги заради военния конфликт, върлуващ там вече от години – Сирия.
На следващия ден достигаме с кораб до
най-северната точка от пътуването ни –
бившия съветски миньорски град Пирамида, 78° северна ширина. Разположен е в подножието на причудливи планини – във формата на пирамиди, разбира се – в близост до прекрасния син глетчер Тунабрийн, който ни изпълва с благоговение.
Ако се питате защо на норвежка територия има руски град, знайте, че това се дължи на специалния статут на Свалбард. Също като Северния полюс, дълго време и Свалбард е бил terra nullius, „ничие владение“. През 1920 г. става норвежка територия, когато 38 държави (сред тях и България!), към които по-късно се присъединява и СССР, подписват т.нар. Договор за Шпицберген. Свалбард е обявен за демилитаризирана зона и всяка от подписалите държави има право да осъществява там стопанска и изследователска дейност. Така са възникнали двата съветски
въгледобивни града Пирамида и Баренцбург,
шведското селище Свеа, полската изследователска станция Хорнсунд.
Ако Баренцбург е обитаван и до днес, то Пирамида е бил изоставен през 1998 г. Наред с Чернобил и севернокорейския Пропаганда Сити, той е един от градовете-фантоми на планетата. Всички сгради изглеждат зарязани набързо с цялото им обзавеждане – с идеята явно един ден жителите да се завърнат – и са необитавани, освен една-единствена, която служи за хотел, бар, ресторант и поща. Осем руснаци поддържат сградата и предлагат на редките посетители руска кухня и напитки – и забележителната си храброст да поживеят макар и за малко на това неописуемо място извън времето и пространството.
Един от тези осем временни жители е младият руснак екскурзовод, който ни посреща на пристанището с карабина на рамо. Разхожда ни из града, разказва ни историята му: „Тук е било общежитието за мъже, а там – за жени. Злите езици разправят, че между тях има прокопан тунел, но, разбира се, това не е вярно. Тук е бившата столова – да влезем! Знаете ли, че навремето всички работещи тук са се хранили безплатно?“
Първоначалната идея била жителите на Пирамида да бъдат самодостатъчни и да отглеждат животни и зеленчуци. Но се оказало, че превозът на фуража за животните излиза по-скъпо, отколкото да се докарва храна за хората. Посред широкия заледен „централен площад“ се
извисява паметник на Ленин,
около него има лехи с рехава жълта трева – „не стъпвайте на нея, че ни е изпратена чак от континента, утре няма да ни пратят нова!“. Има и киносалон – „още функционира, гледаме си филми тук, адски е студено да се седи два часа неподвижно, но все пак идваме, нали ни е връзка със света!“
Колко странно е усещането да се разхождаш из град-фантом! От края на октомври Пирамида ще бъде дори още по-откъснат от света, защото и малкото отиващи дотам кораби спират курсовете си. Остава единствено хеликоптер – когато атмосферните условия позволяват.
Към нас свалбардският климат се показва безкрайно благосклонен – няма вятър и небето е синьо, а слънцето, макар да не успява да докосне улиците и къщите на града, все пак обагря в златисто околните планини. Едната нощ има
впечатляващо пълнолуние,
а на следващата виждаме северното сияние! То е толкова интензивно, че го наблюдаваме дори в самия град – въпреки пълнолунието и уличното осветление. В небето започват да танцуват причудливи зелени форми, които ту изчезват, ту се появяват, сякаш пламъците на вълшебен зелен огън играят на криеница в небето.
Още няколко любопитни факта за Свалбард – алкохол се купува само от специален държавен магазин, като позволената месечна дажба на човек е 2 литра твърд алкохол и определено количество бира и не може да се надвишава. Освен това на архипелага не се умира – забрана на губернатора. Ако някой прояви лошия вкус да се спомине в Свалбард, ще го пратят на континента и ще напишат в документите, че е умрял в най-близкия норвежки град. Тук и да го погребат, някой ден току-виж се появил пак поради
движенията на ледената покривка –
местните разказват, че вече им се е случвало да им изплуват мъртъвци от почвата.
Казват ни и още нещо – летните температури тук обикновено са 3-4°C, понякога достигат до 10°C, но не повече… А това лято са измерени 18°C! Абсолютен рекорд, остава да се разбере дали това е добра новина за друг, освен за туристите…
Но да завършим с нещо по-оптимистично – макар в столицата да съжителстват толкова много националности (над 50!), престъпност (почти) няма. Доказателство, че все пак хората могат да живеят заедно в мир, дори да са различни! Едно от малкото – и от легендарните! – престъпления било на руснак, който грабнал карабината си и тръгнал да ограбва банката. Заловили го за четвърт час.
Идва време да се сбогуваме със Свалбард – прекрасният дом на белите мечки, северните лисици и най-храбрите хора. Винаги ще ми е достатъчно просто да затворя очи, за да се върна мислено при разноцветните дървени къщички, сгушени сред величествените силуети на тамошните несравними планини. Някои гледки никога не се забравят – превръщат се в част от самите нас.
0 Коментара