Филип Лхамсурен живее, за да пътува. В биографията си на изследовател записва три големи експедиции, отвеждащи го в най-дивите територии на планетата.

Първото му голямо пътуване е на изток към монголските му корени, след него прекосява десет хиляди километра до Памир, а през 2015 година се отправя към необятната Амазония.

Преживял детските си години в бежански лагер и интернат, обучавал се в редиците на Френския чуждестранен легион, така неговият живот е белязан да странства сам и далеч от утъпканите пътища на света и да разказва за тях в книгите си „Душата на човека“ и „Забравените пътища“. Стилът му е жив, див, проницателен, а любовта към природата го води до прозрения, които съвременният човек има огромна нужда да осъзнае.

„Животът не изисква да бъдеш последователен, търпелив, стремителен; животът изисква да осъзнаваш последствията на всеки свой избор.“

„Амазонската джунгла буквално ме погълна. Стъпките, които оставях след себе си, изчезваха за секунди в гъстата растителност. В безбройните потоци откривах пределите на собствената си устойчивост. Под вечната сянка на дърветатa изпитвах неудържим страх и дълбока тъга, детско любопитство и опияняващо възхищение, срещах и лице в лице унищожаването на нашия свят.

Тази експедиция ми отне пет години, няколко пъти щях да загина в джунглата. Нараних любимите си хора, открих приятелства, опитаха се да ме убият, изживях всичко сам, но не бях самотен. В основата на всяко мое действие стоеше връзката с Природата. Връзка, която днес е в огромна опасност, защото човечеството не изпитва отговорност към земните си корени.”

Представянето на книгата и документалния филм „Прегръдката на Амазония“ от Филип Лхамсурен са на 29 юни (понеделник) 2020 г. – от 18,30 ч. – кино „Люмиер“ (пл. Българиа 1). Филмът е с продължителност час и половина. Книгата „Прегръдката на Амазония“ ще бъде продавана на място. Входът ще е с безплатни пропуски, които ще се раздават преди влизане за прожекцията.  Хора без маски няма да бъдат допускани в киното. Местата в залата ще бъдат запълвани до изчерпване на капацитета от 50%.

Откъс:

Табатинга, Амазония

юли 2015 г.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Всичко приключва тук. На тази граница дълбоко в джунглата на Амазония, където река Амазонка напуска Перу и продължава да тече през територията на Бразилия под името Солимойнс. Наоколо са хиляди километри дъждовна гора, дотук не водят земни пътища. Може да се добереш само по въздух и вода. Половината от градчето, в което пристигнах току-що, се намира в Колумбия, но никой не си прави труда да сложи печат в паспорта ми. Подобни формалности не важат в този отдалечен район, по-известен под името Тres Fronteras, скрит между три държавни граници, които са се превърнали в основен приемно-предавателен пункт в международния трафик на дрога и производство на кокаин. Наркотици, оръжие и насилие – това е наследството, оставено от империята на картелите. Няколко десетилетия гнездото им е било тук.

В радиус от петстотин километра са открити около двайсет тайни летища. Повече от десет хиляди бойци, оборудвани с най-модерна техника, са контролирали района. Колумбийската армия дълго време е водила война, за да ги изтласка от джунглата. Успява едва в началото на 2001 година. Въпреки това генерално нищо не се е променило.

Металносивите военни катери враждебно плискат калните води на река Амазонка. Пиян индианец с липсващи фаланги на дясната ръка се катери по грубите дъски, издигнати над нивото на водата. Сред хаотично застроените бараки се носят канута с двутактови извънбордови двигатели, натоварени с багаж и хора. Седя върху стара продънена пирога и гледам реката пред мен. Пуша първата си цигара от много време насам, защото просто нямам идея какво друго мога да правя тук. Чакам, без да зная точно какво, задавам си въпроси, идващи от дълбините на сърцето ми. Отговорите отлежават някъде сред милионите квадратни километри дъждовна гора.

Пътешествието ми приключи почти по средата, далече от планирания край… но усещам, че този край няма да бъде окончателен.

През изминалите дни главоломно изгубих шансовете си за какъвто и да е успех в тази експедиция. Голяма част от екипировката ми потъна в реката, беше унищожена от ежедневните дъждове или просто окрадена от местните общности.

Единствената ми връзка със света – сателитният телефон, също се развали от влагата. В продължение на три седмици се борих с бързото течение. Няколко пъти почти не се удавих, за малко не ме премаза падащо дърво, но това не беше най-страшното, което преживях.

Някои неща просто е трябвало да се случат, сега осъзнавам, че не бях достатъчно подготвен да се справя с тях. Всичките ми опити да се сближа с хората по реката не доведоха до нищо добро. Бях гонен от земите им и рекетиран, нямах какво друго да правя освен да избягвам всяка следваща среща. Отдалече изглежда лесно, но в действителност всяко мое движение се следеше. Слухът, че сам чужденец се спуска по течението върху индианско кану, беше плъзнал из цялата джунгла. Получавах ясни предупреждения от минаващите лодки, че ще бъда убит. Безизразни лица и красноречив жест с показалец, минаващ през гърлото. От ухо до ухо. Два дни по-късно някой изстреля по мен три куршума. Светкавично загребах към основното течение на реката, където водата бързо ме отнесе надалече от опасния бряг. Предполагах, че нападателите имат лодка с двигател и скоро ще ме настигнат. През следващите дни и нощи гребях в страх. Обръщах се постоянно, в ушите ми отекваше шумът от двигател, който ме преследва. Никой нормален човек не би издържал на свистящите край него куршуми.

Съумях да се спася, за да открия една сутрин, че кануто ми е изчезнало. Не знаех как да се справя, бях загубил всичко, бях сам насред нищото, гневен и уплашен. Поставените цели потънаха в един смъртоносен кошмар. В този миг единствено инстинктът ме мобилизира, за да оцелея. Скочих с малка надуваема лодка, която нося винаги в раницата си специално за извънредни ситуации. Реката беше придошла от обилните дъждове, носейки много отломки от дървета, бодливи храсталаци и остри клони, които трудно можех да забележа в мътната вода. По чудо лодката ми, направена от тънък найлон, не се спука. Борих се в продължение на четири дни, за да се добера до границата с Бразилия. На този етап постигането на желаната цел за мен бе невъзможно. На собствен гръб разбрах, че в Амазония важи законът на по-силния. Няма как да победя двигателя с гребло и пушката – с мачете. Не ми беше лесно да го приема, но бях психически изморен да бъда постоянна мишена. Чувствах се като отломка, която търси бряг не обратно към дома, а тук, по бреговете на реката, защото от опит знаех, че противоотровата се прави само от отрова. Така че не бързах да напускам Амазония, пък и имах само няколко цента в джоба си и една раница.

Междувременно ситуацията ми е достигнала до ушите на основния ми спонсор „Виваком“, който не остава безразличен, нещата се задействат на най-високо ниво. След двайсет и четири часа получавам светкавична транзакция от България, парите са преведени, за да си купя самолетен билет към Европа. В последния момент решавам рязко да променя плана, като тръгна на изток още хиляда и петстотин километра по течението на Солимойнс.

След два дни вече пътувам на борда на моторна лодка, която ще ме отведе в Манауш – град в сърцето на бразилската джунгла, там ще се срещна с един специален човек. За да разбера, че съдбата въобще не ме е изоставила. И приключението продължава. Още по-стремглаво.

Глава 1 / Първи опит

Планът

Ако знаех през какво ще премина, предизвикателството нямаше да бъде същото и със сигурност в такъв случай нямаше да тръгна въобще. Защото мен не ме привличат достъпните маршрути, лесните решения и пресметливата сигурност. Моята страст е да превръщам обикновеното пътуване в изпитание. Да достигам до диви места, където малко хора искат да стъпят сами, е в кръвта ми. Да си взаимодействам с Природата, живеейки от нея, е привилегия, която разширява кръгозора на живота ми. Така усещам по-дълбоко връзката си със заобикалящия ме свят, защото му позволявам да ме променя духовно. В моите очи това е единствената дефиниция за натурално приключение.

През последните години натрупах опита на няколко десетки пътувания по суша – през пустини, планини и тундри, но нищо сериозно по вода. Сега се нуждая от нови земи, красиви, диви и с много въпросителни. Място, където последната дума все още е на Природата. Време е да навляза отново в непознатото, където новите уроци са ежедневни изпити за оцеляването ми. В това приключение няма да имам право на грешки, защото в селвата една грешка може да се превърне в последна. Някак логично е да се спра на амазонската джунгла и нейните реки, това е най-живата на флора и фауна територия на нашата планета. Амазония е с площ от седем милиона квадратни километра и в тази уникална екосистема се простират най-голямата дъждовна гора и най-огромната речна система на Земята, което я прави идеално място за експедиция. За разлика от Африка, която въпреки богатия си животински свят е твърде населена, Амазония е дом на по-малко хора, отколкото са жителите на град Сао Пауло.

Около четиристотин индиански племена са разпръснати из тази необятна територия, с част от тях никога не е осъществяван контакт. Избирам да прекося Южна Америка от океан до океан именно през тази ѝ най-дива част, където човешките пътища са далеч и единственият ефективен начин да се движиш е по теченията на реките. Изчислявам, че изразено в километри разстоянието е по-малко от пет хиляди. Маршрутът ми ще включва: старт от бреговете на Тихия океан, няколко градуса под нулевата ширина, прекосяване на Андите и спускане до някой от притоците на река Амазонка. Дотук за целта ще използвам само колело. Следва интересната част, тази по вода – близо четири хиляди километра самотно гребане върху дървено кану до изтичането на Амазонка в Атлантика.

Решавам да следвам този „класически маршрут“, наложен вече от експедиции преди моята. Единствената разлика е, че не възнамерявам да тръгна точно от извора на Амазонка, който се намира в подножието на връх Невадо Мисми в перуанските Анди. Просто ще си спестя тази „отбивка“ от хиляда и петстотин километра на юг сред снежните планини и бушуващите води на врязалите се дълбоко в релефа каньони. Това автоматично ме вади от групата на експедициите,

класифицирани от типа „от извора до устието“. Но зад това мое решение стои една много проста и практична причина: за да „уважа“ тази географска точка, ще ми е необходимо едно малко състояние, а бюджетът ми в този момент прилича повече на сирене „ементал“. Дупка до дупка. Дотук съм покрил само подготовката на експедицията, накратко, имам един сак със стара военна екипировка, пари за самолетен билет и прословутия ми монголски инат. Така че идеята да прекося континента в най-широката му част, е най-близо до възможностите ми.

Това, което знам от официалната статистика, е, че през последните четиресет години петнайсет експедиции са завършили успешно прекосяването на басейна на Амазония. Четири от тях са класифицирани като самостоятелни и без използването на двигател, въпреки че по време на скоростното си спускане с каяк през 2012 година Уест Хенсен е съпроводен от охрана и водачи. Същото важи и за водещия на телевизия „Дискавъри“ Ед Стафърд – той прекосява джунглата пеша няколко години по-рано с помощта на водачи. За разлика от тях Алан Холман я преминава абсолютно самостоятелно с каяк през далечната 1979 година, същото прави и Майкъл Хорн осемнайсет години по-късно, плавайки върху хидроспийд в комбинация с кану в последния участък по реката.

Но не се знае колко точно са неуспешните и трагични опити. В този списък са отбелязани имената на трийсет и девет души, но липсват още дузина други експедиции, които са избрали алтернативни маршрути, обхващащи частично река Амазонка. Накратко, рекордите и постиженията все още не са така точно фиксирани в Амазония, както е например при височинния алпинизъм в Хималаите или в надпреварата за най-бързо достигане до Южния полюс. Всъщност за мен никога не е било от особено значение да се класирам в тези списъци, защото състезателният елемент и рекордите просто не ме привличат. Вълнува ме самото прекосяване на амазонската джунгла. Все пак, ако успея в това начинание, ще бъда един от онези двама-трима души, които са съумели да го направят сами със собствени сили и без помощта на водачи.

Често хората ми задават въпроса: защо трябва да рискувам, като пътешествам сам? Отговарям: така се чувствам по-сигурно. Самотният риск ме прави много по-взискателен към самия мен, а това води до много повече отговорности. Първо трябва да оцелея, после да бъда дисциплиниран, трето трябва да следвам своя план. Обаче, когато съм с някого другиго, ставам слаб. Защото, разчитайки на него в определени моменти, се отпускам, а това е опасно. Никой не може да гарантира сигурността на другия. Самотата дава много предимства. Ставаш по-наблюдателен, по-бърз, по-организиран, по-възприемчив.

Дава ти възможност да развиеш уменията, нужни за оцеляването. Никой не може да те научи на естествени науки по-добре от самата Природа. Самотата ми помага да бъда в безопасност, защото съм изложен на страха постоянно. Ако нямам страх, не бих оживял. Имам нужда от този елемент, за това го каня в живота си.

СЪМНЕНИЯ И ПОДГОТОВКА

Започвам подготовката си за Зеления безкрай буквално два месеца, след като се прибрах от петмесечната ми обиколка с колело из Централна Азия в края на 2013 година.

Събирам информация, гледам карти с участъците по реката и започвам да тренирам. Междувременно се опитвам да събера късчетата от разпокъсания ми личен живот. Изгубил съм връзката с града и семейството си. Уча се отново да бъда част от колектива. Истината е, че не се справям добре.

Отношенията ми с Мария са обтегнати. В крайна сметка дистанцията между нас е неделима част от живота ни. И двамата преживяхме тежки моменти, но оцелява най-същественото. Уважението ни един към друг. Тази крачка встрани ме отдалечава като баща от дъщеря ми Баяна. Поемам риска да не се отказвам от нищо и да намеря най-правилното решение. Да продължа да се боря за мечтите си и да запазя пълноценна връзката си със скъпите за мен същества.

Междувременно имам договор за нова книга, която трябва да напиша през следващите четири-пет месеца. Нямам никакво време за губене, така че веднага се захващам за работа. На следващата година в началото на пролетта изпращам готовия пътепис на издателството, с което работя. Чувствам се лек като перце, че съм приключил с този ангажимент. Седенето на едно място в града, писането на книга, публичните събития – всичко това ме отегчава. Този начин на живот винаги ме е задушавал.

От дете все пътувам нанякъде. Просто не съм светски човек, свободата постоянно ме зове. И сякаш за да провери моята свободолюбивост, съдбата ме подлага на тест. Една сутрин откривам, че са ограбили апартамента, в който живея под наем, липсват съществени неща – електроника и екипировка. Най-главното: компютърът, на който са записани всички мои изследвания, маршрути, контакти, снимки и спомени от армията, цялата информация от различни пътувания по света. Изчезнало е и всичко, което съм подготвил за предстоящата мисия в Амазония. За миг цялата ми работа дотук, животът ми, спомените ми са се изпарили.

Имам късмет, че поне изпратих ръкописа на предстоящата книга за печат. Всъщност сега всичко, което знам, остава единствено в главата ми. Освободих се от останалото. И колкото и да е странно, не съжалявам. Не се ядосвам на крадеца.

Защото просто не се чувствам ограбен. Чувствам се освободен от собствените си малки котви, от отминали постижения, от изразходени чувства… Сега целият свят е пред мен и мога да се фокусирам върху новото си приключение, като черпя само от опита си и слушам интуицията. Така че веднага се заемам с липсващите звена от подготовката. За тази мисия ми трябва истинска тренировка, която да подложи на тест не само физиката, но най-вече психиката, издръжливостта, екипировката, както и уменията ми на рибар и каякар. Въпреки че не плувам добре, не изпитвам никакви колебания относно откритите води. Накратко, трябва ми дълга и голяма река, където да греба с дни и да прекарвам нощите си по бреговете ѝ. Приятелят ми Христо Николов от много време мечтае да се спусне по най-голямата река в България – Дунав, така че не ми е много трудно да го убедя. Идеята е да бъдем само двамата. Намираме два каяка от приятели, макар и да нямаме никакъв опит с каяци и двойни гребла, но и двамата обичаме да поемаме предизвикателства. В натурата ни е тази първична нужда да посрещаме под открито небе изпитанията, които ни предлага Природата. По-добър партньор от Ичо едва ли бих имал в това начинание. За осем-девет дни преминаваме близо петстотинте километра по реката. За това време получавам всичко, което мога да си пожелая – обилни дъждове, силен насрещен вятър, бури, вълни, водовъртежи и прекрасни бваци по диви острови. Извличам максимална полза от този „стаж“ в условия, доближаващи се горе-долу наполовина до тези, които ме очакват в джунглата.

Месец април тъкмо е приключил и след десетина дни с Христо отново се връщаме към Дунав. Този път качени върху колелата си, с нас водим група от около четиресет души, с които ще въртим заедно педалите по цялото протежение на реката до вливането ѝ в Черно море. Ролята ми в този тур е да бъда част от екипа на Bikearea (организацията, в която работя) просто като гид – нищо специално. Но тази работа ми дава допълнителна възможност да бъда близо до голямата река – да я слушам, да я гледам и да попивам хидрологията ѝ. Животът ми се променя буквално с всеки изминал ден, усещам как съм привлечен от място, от което няма завръщане. Случва се и нещо друго. Самотното ми реене към несигурното бъдеще приключва, приземявайки се в настоящето и това ми стига, за да ме сполети чудо. Ударен съм в сърцето от любовта. Този изненадващ сблъсък ми дава по-силни криле да отлетя и по-здрава котва, за да се върна обратно.

Междувременно търпеливо възстановявам по спомен най-съществената част от логистиката, като записвам всичко с молив в една непромокаема тетрадка, с която не се разделям.

Липсата на компютър по никакъв начин не забавя работата ми. Проучвам маршрута от една чудесна географска карта на Амазония, купена преди години от Франция, докато се обучавах в пехотния полк на легиона. Съставям списък, включващ оценка на риска по най-проблемните места. Спецификата на тропическата гора е известна с големия брой опасности, но основните правила за безопасност, които важат по време на мисия, са валидни и там. С малко основни познания за джунглата човек може да се справи. Време е да приложа това, което съм научил от курса за оцеляване в армията, преди да е изчезнало напълно от ума ми. Рискът, който повече ме притеснява, е спускането по река Амазонка. Целият живот е съсредоточен по бреговете и притоците ѝ, а това увеличава шансовете да си имам проблеми с местните общности, в които грабежите и убийствата са често срещани. Като че ли това е най-голямата опасност. Също така нямам илюзията, че е възможна външна евакуация при някакво здравословно усложнение или друг животозастрашаващ инцидент. Никоя стандартна застраховка не покрива такъв свръхзавишен риск, не съм атлет от световна класа, за да мога да си го позволя, така че се ограничавам с минимално покритие при спешно лечение.

Споделям идеите си пред някои експерти на амазонската джунгла, с които поддържам връзка от години, и не съм особено изненадан от реакциите им, които разбиват на пух и прах грандиозния ми план, но имах нужда да го чуя лично, tête-à-tête. Френските легионери и бразилските им колеги ми казват, чe имам минимални шансове за успех, ако тръгна сам. Като войник много добре разбирам логиката им. В армията ни учеха, че успехът на всяка мисия се дължи единствено на отборната ни работа: никой не печели битката сам. Караха ни да повярваме, че легионът е нашето истинско семейство. Но може би не съм служил достатъчно дълго в редиците им, за да повярвам, че задачата ми е непреодолима? Или точно обратното? Именно те са ме тренирали никога да не се отказвам. Да тичам срещу куршумите, да продължавам напред недоспал, гладен, болен и изтощен. Тази тактика ме направи още по-издръжлив, но знам също, че срещу джунглата грубата сила единствено може да ме убие.

Още като дете монголската пустош ме научи да наблюдавам с часове релефа, да улавям най-малките изменения на вятъра. Да слушам какви шумове довява и откъде. Да усещам с интуицията си какво предвещава небето. Така осъзнах веднъж завинаги, че в Природата човек е малък и уязвим. Без това разбиране животът ми няма как да бъде дълъг. За да оживее номадът, първо трябва да преодолее себе си, своите емоции. Само така той може да направи връзка със земята, като се приспособи към нея, а не като се опитва да я опитоми. Ролята на номада в този кръговрат е да почита земята и небето, майката и бащата на всички човеци.

Живата Природа. Ние, монголите, вярваме, че сме произлезли от една на пръв поглед невъзможна любов между вълка и сърната. Това е нашата легенда. Уважението към Природата е моята Библия. Изпитвам дълбока нужда да прекосявам и изследвам в състояние на краен предел и неимоверни трудности прекрасната планета Земя. И колкото по-голямо е възхищението ми от нея, толкова повече овладявам оптималните условия на предизвикателствата, които посрещам. Това е философията на племената от Изтока, на хората от Севера, те са моите братя и сестри. И точно с тази нагласа тръгвам винаги.

За девет месеца опитвам всевъзможни начини да намеря финансиране. Обстрелвам с имейли различни фирми по целия свят, срещам се с потенциални спонсори през ден. Идеята за експедиция в Амазония привлича фирмите, но в процеса на разговора нещо се проваля. Никоя компания не желае да подкрепи толкова лично пътешествие. На пазара се търси нещо гръмко от типа „експедиция в подкрепа на опазването на дъждовните гори“ или „първата българска експедиция по Амазонка“! Обаче за мен не съществува опцията да използвам някаква престижна кауза в името на това да получа пари. Моята мисия е простичка – среща между човек и Природа. Без да покорявам, без да постигам рекорди, без да размахвам национални знамена. За да бъда честен, аз представлявам себе си, моят най-дълбок смисъл е да развивам връзката си с Природата. И знам, че епичната ми разходка през Амазония с такъв личен мотив няма как да намери солидарност в света на бизнеса. Все повече срещите ми в лъскавите офиси се превръщат във фарс. Събеседниците ми, облечени в „Хуго Бос“ или „Армани“, се забавляват да слушат един луд, който търси покритие за лудата си мечта. Не съм точно отчаян, но за да хвана по-сухо време в Амазония, разполагам само с прозорец от два-три месеца, в които трябва да замина. Ако до края на месеца не намеря парите, които не ми достигат, трябва да отложа експедицията с още една година.

Но ето че изненада! Поканен съм на неофициална среща с човек, представляващ една от големите банки в България. Имат предложение за мен. Готови са да запълнят дупката в бюджета ми! От мен се очаква само да подпиша. Завива ми се свят. Чувам някак между другото, че името ми ще бъде използвано заедно с тези на група елитни спортисти в кампания, която промотира застрояването на нови ски съоръжения в Национален парк „Пирин“. Трябва да отговоря веднага. Притеснен съм, колебая се. Знам, че има сблъсък между зелените активисти и компаниите, които искат да развиват зимния туризъм в страната. Питам мъжа защо са се спрели точно на мен, след като въобще не влизам в категорията „успял спортист“. Отговарят ми: „Защото от офиса са преценили, че има високо мнение за теб в средите на еколозите“. Не мога да повярвам! Буквално съм в амок. Не смятам, че имам каквито и да било позиции в екодвиженията, нищо подобно. Въпросът е дали да взема тези пари, които така или иначе са предвидени да се „изхарчат“. След като не съм обвързан с никоя от страните в тази схема, няма нищо по-лесно от това да подпиша. Край на финансовите проблеми, ще мога да се фокусирам над самата експедиция.

Но колкото и да ми се иска, отказвам. Толкова по-зле за мен. Ето че отново се връщам към изходната си точка. Бързо се аклиматизирам от разочарованието на изпусната възможност. Съвестта ми е чиста, защото не съм предал себе си. Да блуждая в чуждите интереси, е нещо, което е вън от моите принципи. За мен почтеното пътешествие може да съществува само под пулса на откровеното и будно сърце, а не заради някакви тривиални нужди. Безкомпромисен съм към чистоплътността. Свободата е много проста идея, затова и може да се изгуби толкова лесно.

Трябва да си поръчам спешно една ултралека надуваема лодка. Свързвам се с производителя, който е чак в Колорадо. Уреждам си по-стар модел, което значително намалява цената. За карго превоза ми помага един човек, който има връзки на митницата на пристанище Варна. Благодарение на него съм облекчен от мита, но неговата подкрепа не приключва дотук. Оказва се, че разполага с малък склад, пълен с тактическо оборудване. Подменям старата си военна екипировка с нова.

Набързо ме снабдява с нов хамак, нож, мачете, филтър за вода и куп други незаменими неща. И всичко това напълно безплатно. Оптимизмът ми внезапно се повишава. Няма по-щастлив човек от мен. Питам го защо е решил да ми помогне и каква реклама очаква в замяна. Отговаря ми, че добре ме е преценил и не иска нищо обратно… мога да му се отплатя, като успея в експедицията. След това пожелание друго не ми трябва.

Мисля, че точно в този момент нещата потръгват. Вятърът рязко променя посоката си и надува платната ми към мечтата, в която гледам от дете. Няколко дни по-късно получавам и следващата си награда. Ваня Шекерова работи на важен пост в голямо модно списание, запознах се с нея преди години, когато направи дълъг материал за мен в пресата. Оттогава сме приятели. Сега иска да ми помогне за новата експедиция. Уредила ми е среща на високо ниво с „Виваком“, най-големия телекомуникационен оператор в България. Офисът им се намира в огромна стъклена сграда, собственост на компанията. Докато се возя в лъскавия асансьор, се чувствам несъвместим с този модерен „музей“.

Добре че Ваня е с мен да ме представи пред шефовете и така да уравновеси голямата разлика между дивак и корпоративен свят. Нещата минават, меко казано, добре. На масата за преговори веднага възниква обща симпатия, която прераства във въодушевление. Моята прямота тук отваря врати, думите ми стигат до сърцата на всички, въпросите за бюджета някак минават между другото. Сумата, която ми предлагат, не покрива всичките ми разходи, но мога да имам сателитен телефон с неограничена връзка по всяко време. Всъщност предложението за партньорство е най-важното нещо, което се случва в този ден. Между нас с Веселка и Цветелина се заражда приятелство. Те повярваха в мен, в това, в което вярвам аз, в ценностите, които следвам.

Експедицията в Амазония просто е една витрина на моите мечти, а тях ги вълнува повече това, което имам в склада. Никога не съм възприемал спонсорствата като сделка за донорство на пари. За мен изразената вяра е онази подкрепа, която акумулира пълната реализация зад успеха. В крайна сметка се оказа, че вдъхновявам много хора. Книгата ми „Забравените пътища“ намира свой собствен път към сърцата на хората, това за мен е изненада, която дълбоко ме докосва. Ключът на самотното преживяване е във връщането и споделянето. Но сега трябва да се раздвижа, подтикван от онзи древен повик, който ръмжи дълбоко в мен.

ПЪРВИ ДНИ НА ЕКВАТОРА

Два месеца по-късно, в началото на април 2015 година, най-накрая тръгвам към новото си предизвикателство. Въпреки че не исках никой да идва на летището, няколко мои близки приятели са решили да станат по тъмно, за да ме изпратят. Сбогувам се с тях някак припряно. Напускам Европа с полет от Амстердам и вече летя към Южна Америка. Отне ми малко повече от година да постигна „привилегията“ да седя точно тук, върху това кресло, да чувствам как се отдалечавам от огромния стрес на подготовката. Но вместо да ликувам, аз се гърча заради висока температура и се къпя в малък фонтан от кръв, леещ се от носа ми. Докато стюардесата се опитва бързо да заличи петната по седалката, аз имам чувството, че главата ми ще експлодира. Ужасени от представата да бъдат изцапани, няколко пасажери отстъпват назад. Не мога да направя нищо друго за тях, освен да се хвърля в посока към тоалетната. Прекарвам значително време заключен там в опити да се посъвзема. Искам по-скоро да приключи това пътуване, което се удължи с двайсет и четири часа заради закъснението на полета ми от София. …

Facebook Twitter Google+

0 Коментара