Очертаваш нещо като силует на полегнала морска игуана мъжки екземпляр, без значение на кой край е опашката. И започваш да го запълваш с желания. Един от тези върхове е твоят връх, един от тези плажове е твоят плаж, гнездото, свито между двeте стъпки на планината, е градченце, което чака твоите стъпки…

Седем делфина нанизват дълга, пенлива гирлянда и правят акостирането още по-нетърпящо отлагане. Но допускането е бавно и мъчително – облаците вардят „влечугото”, докато накрая скачат на гърба му и до другата сутрин не мърдат оттам.

Като обикаля цялата северна част, ферито най-накрая се шмугва в малкото пристанище на Камариотица. Няколко платноходки, три яхти, едно корабче и лодки. Крайбрежна уличка с палми, кафене, ресторантче, магазинче за сувенири, будка за сладолед. Двама полицаи.

Точно тях питам откъде да си купя карта на острова. Броените часове действат като естествен детонатор на

нетърпението ми да изследвам един нов свят,

без значение какво ще ми струва това.

– Има два къмпинга, един до друг, не знам дали вече са отворени. Кои са най-хубавите места за плаж? Тези две от северната страна и тези две от южната.

Собственикът изглежда още схванат от зимното отегчение. Накрая, когато получава моите седем евро, се опитва да скалъпи усмивка. В предусещане на потока от потни туристи, които ще се изсипват в магазинчето му от днешния майски ден та чак до края на август.

И в този миг ме питат искам ли да закарам колелото на Нуртен до къмпинга, защото тя била уморена. Нямах никакво съмнение, че искам! искам! искам!, въпреки че цяла година не бях казала и едно „здрасти” на собствения си велосипед.

Нагласявам раницата отзад, повдигам още седалката, фотоапаратът е на кръста, шишето вода – пред мен. Писта! Потегляме!

Пътят е асфалтиран и следва бреговата ивица – равен, без особени денивелации. Създаден за аматьор като мен и осемте колоездачи в активна пенсионерска възраст от Германия, които поемат в същата посока. Всъщност посоките за новодошлите са две – по северния бряг, който е по-населен, и по южния.

Биографични данни: Самотраки е с дължина 17 км, площ 180 кв. км и население 2700 души. Той се намира в Бяло море, на два часа път от Александруполис. Бяло море, на английски Thracian sea (Тракийско море), заедно с три други морета е част от Егейско море, което заедно с други шест морета е част от Средиземно море. Ключови думи: див, кози, връх, богове.

Вече съм 100% сигурна, че няма по-добро начало за едно пътешествие на непознат остров от подкарването на читаво колело преди залез слънце. Обезпокоеният въздух охлажда косите ти, кроткото Бяло море ближе сивия чакъл на стотина метра вляво, отдясно – вечнозелени гори, над които се сипят сипеите и чукарите на Саос, планината, която ми предстои да покоря. Не усещам дори дима на няколкото коли, които ме задминават – отпушени от дивотата и свободата, адреналинът и серотонинът потичат не на капки, а струйно в стресирания ми организъм и изхвърлят навън всичкия складиран през зимата джънк.

Така за 14 километра разбирам, че:

– козите тук са изпуснати, както зайците някога в Австралия;

– питейна вода, и то каква, планината пуска без ограничение и няма нужда „за всеки случай” да се мъкне от съседните държави;

– дървените елстълбове са моите любими елстълбове;

– и Господ ме обича, след като днес ми отпусна велосипед за няколко часа.

Входната врата на първия къмпинг „Платия” беше заключена.

Входната врата на втория „Варадес” бе затворена с въжена халка. Никой. Прясно окосената трева, събрана на малки купчинки, подсказваше, че вече го готвят за новия сезон. Три големи тоалетни със следи от любопитни кози, гнили листа, паяжини плюс течаща вода, душове, пластмасови столове, никакво електричество. И място за стотици палатки.

– Моля ви, ползвайте само тази баня, докато почистим другите!

Това беше единственото изречение, което шефът на работниците сподели с нас, пришълците, консумиращи безплатно всичките предимства на защитеното място. Не че толкова имаше от какво да се защитаваме, а, да не подценяваме козите… Но глобата за палатка извън къмпингите беше 150 евро и три месеца затвор – тази информация, изложена на голяма табела, стряскаше всеки, слязъл от ферибота.

На другата сутрин освен още по-хубавото време отново имаше свободни колела, и то две, както и един свободен мъж. За четири часа. Дотогава нашите приятели Орхан, Поля и Хана, които дойдоха от граничния пункт с Турция, щяха да си отдъхнат, преди да изминат отново 50 км до колата си, с която да се приберат до Истанбул.

И така – още 14 километра до края на света. Не – до края на пътя.

Кафеникави скали, червеникава почва, аларменозелен клен, алепов бор (чиято смола се ползва за производството на рецина), напъпили зокуми, райска ябълка, цъфнали бели акации.

И кози. Бяхме в империята на козите. В тази част на острова те бяха навсякъде – застинали на малка скаличка, потънали в кълбетата толковаужаснободливи храсти, полегнали край рекичка или ровещи чакъла на плажа. Винаги по-бързи и по-виждащи от тебе. Стада, водени от мъжкар с хлопка, майки, привикващи козлетата си. В резултат всеки камък почна да ми прилича на коза, и обратното: всяка коза – на камък…

Потъване в първичното.

Нито една кола. Нито един жив човек. Пътят прецапваше по някой планински поток, който охлаждаше ходилата ни, полека се качваше нагоре и се развиваше като бяла лента покрай морето. И така до Кипос, където приключи играта си в скалист нос!

Плажната ивица също свършваше тука – завиваше се в голяма раковина от сиво-черен чакъл, в центъра на която се държеше един… душ. Най-обикновен метален душ.

Диво, по-диво, най-диво и по средата душ, забит като нож в първичната естественост.

Протестирах срещу тази нелепост, като свалих всичките възможни дрехи от себе си и се оставих на Бялото море да ме утешава.

След един час гмуркане и п(а)луване срещнахме първия обитател на плажа – огромна костенурка, с избелял, почти гладък релеф на картата си, грешка, на корубата си, сигурно двестагодишна. Нагласихме я за фотосесия, но докато извадим фотоапарата и триножника, тя се дематериализира с невиждана скорост.

А козите надничаха от всяко място, от което не можеш да очакваш коза – изведнъж подаваха рога над мантинелата и докато обърнеш глава, се пейстнали с четирите си крачета върху ей онзи камък – като лукави демончета… Стоп – като сатири! Ами да – нищо по-лесно за древните елини – да си представят пръчове с мъжки лица и тела, както и мъже с козина, кози рога и кози копита. Водени от бог Пан, който първо паникьосва някоя и друга местна нимфа, след което я отвежда в най-близката прохладна пещера…

Хора

За следобеда програмата максимум изискваше стоп до Хора – столицата на острова. Разстоянието не беше голямо – 8 километра от къмпинга и още 4 нагоре до подножието на планината, където беше скътано малкото селище.

– Днес е доста горещо за ходене. Данаил, шофьор на старичък пикап, сякаш ни се извиняваше, че сме решили да щурмуваме пеша величавия баир до Хора.

– Не мога да разбера защо българите идват все през май в Самотраки, – казва той, докато се наместваме в колата.

Мълча. Да му обяснявам, че нашето море сега е студено, може и да не повярва. Сигурно си мисли, че защото къмпингите още не са отворени.

Моята истина беше друга – след дългата зима да се трансцендирам, макар и за кратко, максимално далече от цивилизацията. На място за тракване на само себе си. Като Самотраки. И намиране на себе си.

Хора е възникнала през десети век от новата ера, когато обитателите на острова потърсили в планината спасение от пиратските набези. Има си генуезка крепост, акропол, построен от траките…

Мънички бели къщи с червени керемиди, запокривени с камъни. Сигурно тука доста духа? Всички се притиснали една до друга в естествения амфитеатър. Щорите са пуснати за следобедна дрямка. Една котка мързеливо е легнала по средата на паважа и даже не мисли да се отмести. Часовниците в Хора спират между един и четири часа, нали така предупреди Данаил.

Но в пътеводителя ми пише, че трябва да видим най-старата кръгла постройка в Гърция – IV в. пр. н. е., която се намира на хълма вдясно над града. Питаме едно момиче, което прилича на слугинче от село. Не знае. Нищо не знае. Не разбира.

Тогава впрягам ината си на работа: подхващаме напряко през гората, която обрамчва Хора. Боровите иглички са се напластили в толкова дебел и равен килим, че всяка стъпка на маратонките ме връща с две надолу. Лятна пързалка. След това идват известните ми вече безсрамно трънливи храсти, които тука образуват плътна настилка. По-точно дълбоки бодливи ями, действащи на блатния принцип – пропадаш и няма как да се измъкнеш, защото за какво друго да се хванеш освен за техните стотици иглички.

Най-накрая излизаме на билото на хълма, засипан с мащерка и бели маргаритки. Archeological site. Малка постройка, не кръгла, и това е. Поне го снимах.

Върхът

Като помислиш, 1611 м надморска височина си е едно нищо. Денивелацията от долната станция на драгалевския лифт до Черни връх е 1300 м и разстоянието спокойно се взема за три часа.

С тези сметки тръгваме от Терма, туристическо селище с хотелчета, стаи под наем, бунгала и минерални извори. Дори не питаме за посоката домакинята, която ни хвърля по една усмивка, носейки сутрешното кафе на няколко строители. На картата ясно е посочено, че към най-високия връх Фегари се тръгва от Терма и пътят е 4 часа. Минава се през минералния извор Каламитра и през Мартини и Фладери – гори с вековни дъбови дървета.

Няма път. Няма табела. Тука някъде трябва все пак да открием някаква маркировка. Нещо, което да сочи къде е една от основните туристически атракции на острова.

Избираме пътека, прокарана между папратите. Тя тръгва нагоре в гората, криволичи, после се обърква с други пътечки, сякаш да подскаже, че е само обикновена козя пътека. Спътникът ми сърфира някакъв гъсталак. Аз спирам и почвам да викам Неволята. Тоест интуицията си. Връщам се двайсетина метра, хващам надясно и там намирам доста жива пътека, която мърда в папратите. Качва се по-сигурна между буша от гръцко ягодово дърво (Arbutus Andrachne ) и подминава …първата маркировка. Не е истина! Малка бяла стрелка, с размери на молив, сочи нагоре.

Нарочно е направено. Постановка. Тест – за тези, които не са убедени колко искат да го направят, или за онези, които са убедени, но не могат.

После идва първата пирамидка (сигурно българи са се сетили), почва едно тичане по пътеката, която се разширява, следвайки малките пластмасови знаци Е 6, заковани по дърветата.

И тука влажността трябва да е висока, защото все пак е още май, допреди месец е имало сняг, ние сме в гора от средиземноморски дъб, от която тръгват мъглички, облачета, маранички и останалите газообразни превъплъщения на водата, в която в края на краищата е забучен този остров!

Мъртвите дървета са легнали навсякъде

или стоят прави като сиви призраци с протегнати ръце. Много от живите са с огромни коруби, в които може да се скрие всеки звяр. Но зверове няма – за причините всеки може да се сети. И навсякъде следи от кози.

Къде е този връх? Все се опитвам да открия най-високата точка пред нас, но не съм сигурна в нито една. Пресичаме малък поток, който дава началото на една от реките на острова. Припомнете си Малта – остров с 420 кв. км и нито една течаща река. Тука – територия от 40 кв. км с планина, широколистни гори, които дърпат влагата и произвеждат реки.

След час и половина гората съвсем оредява и се снишава и стигаме пояса на хвойната. Следва бясно гонене на червените точки, които заместват пластмасовите табелчици и стигат билото. Прилича на качването на Вихрен, но ми се струва два пъти по-дълго и по-стръмно.

Добре, че няма нужда от алпинистки пособия. От време на време се образува малка мъгла, тя закрива слънцето, става ти малко страшничко, че ей сега ще се подхлъзнеш и ще се търколиш по сипея надолу. Усетили чужденци в територията си, се появяват и две двойки гарван гробар. Не знам кога са видели последния човек тука, но си спомням, че някъде имало плоча на загиналите алпинисти. Е, ние не сме от тях.

В един момент наистина започвам да се уморявам. Трябва да са минали четири часа, когато виждам по-ниския връх. Вятърът се засилва и става студено дори с яке. От двете страни пропасти. От време на време проблейва коза. Господи, и тука ли??? Или имам слухови халюцинации…

Най-високата точка на острова. Каменната пустиня е пълна с чукари, канари и зъбери. Отдясно, най-долу, се очертава северният бряг. А, ето го и южния, който ще остане нашето откритие за следващия път.

Светилището

Планина, море, кози и едно светилище. Щом е в Гърция, то трябва да бъде на Големите Богове и много, много известно за много, много векове. Най-малкото в него да е била една от трите най-известни статуи в света. Коя?

На Нике, крилатата богиня на победата, която през 1863 г. е отмъкната от острова и затворена в Лувъра. Това е сторено с участието на френския консул в Адрианопулис.

Двамата служители на музея не са разговорливи. Само посочват единствения оригинал, с който разполагали – статуя на Нике от Херон, 130 г. пр. н. е. Тя също има криле, но трудно си я представям да лети. Тръгвам да търся мястото на Крилатата Нике, родена малко по-рано – през 190 г. пр. н. е.

Оказва се, че то е в малка ниша, която е по-встрани от всичкия мрамор и суматоха. Нишата може би е била пълна с вода, като символ на морето, в което е плавал корабът на Нике, съобщава сайтът на Лувъра.

Продължавам разходката си. Светилището е по-огромно от всяко друго светилище, което съм виждала. Има театър, части от крепостни скали, помещения за молитви, място за приемане на пожертвования, зала за танци, свещена скала, некропол и какво ли още не. Според някои източници мястото било избрано от едни от първите обитатели на острова – траки от остров Самос (така се обяснява произходът на името Самотраки).

Други археолози смятат, че през VII век пр. н. е. аеолеаните от остров Лесбос основали своя колония и светилището станало известно заради Каберианските мистерии. Хиляди богомолци идвали тук от цяла Гърция и Римската империя. Те вярвали, че ще получат благословията на Боговете, ще имат късмет като мореплаватели и ще се радват на по-добър живот в отвъдното. Мистериите били извършвани през нощта и се пазели в тайна. Очите на участниците били завързвани с кърпа и те били посвещавани в тайнства, за които на никого не трябвало да разказват.

Тихо е. Само двойка мишелови кръжат в следобедната мараня. Внезапно ме осенява мисълта да седна за малко. Намирам се точно до свещената скала. Оставям картата настрани и завързвам очите си с кърпа. Искам да оглушея и да ослепея – да се откъсна от всичко материално и да постигна прозрението. Чакам го… Няма на никого да кажа…

Поне един проблясък?

Или ще трябва да търся друго Самотраки.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара