До вчера още не бях сигурна, че тази легенда си заслужава да прекосявам по 200 км във всяка посока, но нямах никаква друга идея, а бях обещала спешно статията. Но пък какво толкова да му мисля… Да му мисли спътникът ми Иван, най-видният стопаджия у нас.
Той планира да се качим в 6.43 ч. заранта на автобус номер 5 до разклона за село Долни Лозен до София. Защото в 7.06 ч. е добре да сме на караулката, тъй като тогава се развиделява. Тоест, шофьорите ще могат да видят колко благонадеждни, чисти и добре облечени сме, нищо, че годините ни са пределни за стопаджийство. Всъщност някой сложил ли е ограничения до каква възраст е приличен автостопът?
Подминахме кола на ДАИ, в която „дремеха” двама униформени. И тук Иван внезапно тръгна бързо заднешком, с вдигнат палец и лице към колите, а аз подтичвах до него, като внимавах някое пътно превозно средство да не ни забърше.
– Няма ли да чакаме на едно място?
– Не, така разбират, че сме професионалисти – категорично отсече Иван.
А той е професионален стопаджия и точно бе подобрил собствения си рекорд от 20 000 км, изминати за 8 месеца. С тази професия се занимава от 2008 г., когато взел последния си болничен лист и напуснал държавната работа. Пътува на автостоп, за да доброволства – у нас и в чужбина. Интересна е тази комбинация – хората без пари те карат на дадено място, където ти без пари помагаш на някого. Лично за мене е посланик на добрата воля и доверието между човешките същества. По образование е математик, което много му личи – признава само логическите разсъждения и не се поддава на никакви изкушения, като това да стопираш на междуселски път с узрели шипки и отрупани с плод ябълкови дървета, вместо на високоскоростна отсечка.
Разсветля се пред очите ни. Беше топло, не валеше като вчера, изобщо се очертаваше прекрасен есенен ден. Но колите профучаваха безмилостно покрай нас.
Даиджиите си хванаха един ТИР, обработиха го и в момента, в който си помислих: „Този никога няма да ни спре, кой знае колко гадно се чувства след проверката”, белият слон плавно паркира пред нас:
Да! И ние сме в посока Истанбул, да, и се радваме, че ще пътуваме заедно! И тогава Иван ми каза тихо:
– И ще сме му вместо чаша силно кафе, защото иначе може да заспи!
Шофьорът беше мъж на около 40 г., с брадичка. Кадир идвал от Босна и пътува към родния си град Адана – на 1000 км оттук – през Истанбул и Анкара. Пътьом видях на картата, че градът всъщност е голям колкото София и се намира в противоположна посока на Диарбекир…
Още щом се настанихме, Кадир почна да ни черпи с моркови. Бил изпил 5 кафета и пътувал цяла нощ от Сараево. Показа ни акта, с който го бяха здрависали. Така и не разбрахме за какво провинение, но платил 20 лв.
– Сега вече ще мога да пътувам спокойно чак до границата, само срещу 20 лева – каза Кадир доволен. Разглеждаше листа почти щастлив.
Знаеше малко български и малко английски, защото бил работил с американци в Ирак. Както се обяснявахме кой какво семейство има и какви деца, той каза между другото, че всъщност не е турчин, а кюрд. Милисекунда ми трябваше, за да обърна тотално парадигмата – видях го като близък приятел, но без родина, и роднина на страховитите бойци – жените пешмерга. Фирмата, за която работел, нямала бизнес с турци, а предимно с държави от Европа.
Кадир ядеше морков след морков и най-накрая се сетих, че трябва да е превозвал моркови от Адана за Босна. Точно така било! Та опитах аданските моркови. Прекрасни! Показа ни саза, който пазеше в калъф зад гърба си и снимки на трите си деца и съпругата…
Караше само с 90 км, които ми се струваха като 60 от високата кабина на волвото, а ние гледахме да говорим и да говорим. Изброихме един бюлюк думи, които ползват и кюрди, и българи – като дюшеш, жин – жена, пенч, шеш… После Кадир каза, че едното му дете било със сърдечен проблем и не знаел какво ще се случи с него. Пусна ни кюрдски песни, изпълнени на саз, които звучаха тъжно и протяжно и за малко да изтървем новата магистрала, добре че Иван го сбута в последния момент да завие надясно. Преди да ни остави до отклонението за село Добрич, се намерихме във Фейсбук и си обещахме да си пишем. Часът беше 10.
Нямаше нужда да прескачаме оградата на магистралата, както ме предупреди Иван, защото бяхме точно върху надлез, от който се спуснахме на стар, добре асфалтиран път. Имахме около 5 км до село Добрич и още толкова до Каснаково. Покрай нас минаха едва две коли, едната от които шофирана от жена.
– Е, на нея й е простено, ама защо другите двама не спряха? – каза сякаш на себе си Иван. Тук си спомних как преди години бях взела един мъж на стоп и той, влизайки в колата ми, каза, че точно излизал от затвора, но аз много не се впечатлих, дори напротив. Държах се така, сякаш всеки ден качвам затворници на стоп.
Напичаше приятно. Слънцето беше решило да стопли есенната земя след проливните дъждове. Иван откри голям орех – първите пресни орехи за тази година! Аз пък се вторачих в един глог, който се чудеше защо го подминават – глогинките бяха едри, червени и узрели, точно за моя чай през зимата. Сега оставаше да намеря трънки и шипки…
След половин час видяхме първите къщи на Добрич и неожънати ниви с фуражна царевица. За моя изненада възрастен мъж и жена спряха ладичката си и ни качиха до разклона за Каснаково, дори ни обясниха как да стигнем до светилището, въпреки че никога не били ходили там, нищо, че били родом от съседното Горски извор.
После ни взе селянин от самото Каснаково, който ни остави на 300 метра от паркинга.
И тук легендата ме чакаше
През II век сл. Хр. тракиецът Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос, който воювал 30 години за римския император, бил възнаграден за вярната си служба с терен, в който извирал бистър извор. За да изрази голямата си любов към своята вярна съпруга, той построил по гръцки обичай нимфеум, вила, баня и няколко други сгради.
Според легендата, докато строели нимфеума, Бейтюкент всяка нощ сънувал една чудно красива нимфа, която му обяснявала колко го обича. Той постепенно потънал в колебания какво да стори, посърнал, но въпреки всичко устоял на нейните молби да изневери на жена си.
Дошъл денят на откриването на нимфеума, събрали се много хора. Появила се и прекрасна млада жена, в която той познал нимфата от съня си. Когато и наживо отказал да тръгне с нея, тя от мъка се вкаменила.
– Ето нейната сянка – на големия камък над извора – посочва Татяна, която е екскурзовод.
– А къде е вкамененото тяло?
Татяна повдига рамене. Снимам надписа, който гласи „На добър час! Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос и неговата съпруга Клавдия Монтана направиха и посветиха извора на нимфите и Афродита“. Снимам и розовия мрамор, двете скали, между които прокапва водата от време оно, змията в басейнчето, вилата на богатото семейство…
– Разкопките продължават, миналата година откриха статуята на Изида, древноегипетската богиня на плодородието. Тази година търсиха главата й, но не успяха да я намерят – разказва Татяна.
Кой знае в коя частна колекция почива главата на Изида… Да задигнеш глава е къде по-просто от това да задигнеш мраморен труп!
– Казват, че водата е лековита… – питам Татяна.
– Не зная, но преди седмица идва един лечител от Стара Загора и според него мястото е много енергийно – 30 единици по някаква скала. Било добре всеки ден по 15 минути да се седи тука и да си умиваш лицето с водата от извора. Така човек щял да се чувства млад и здрав.
– А ти като си вече 5 години тука, забелязваш ли да се подмладяваш?
– Ами не – казва Татяна и се усмихва. Тя е леко прегърбена, с лек дефект в говора и много старателна всичко да ни обясни.
Като всяко светилище, за каквото минава нимфеумът, и това си има художничка – Мария. Тя седи на мрамора, остатък от колонадата, до малко платно.
– Сънувах, че трябва да дойда тук и да рисувам. Днес нарисувах тази картина, но такъв пейзаж наоколо няма.
Мария идва често, медитира, „сякаш влизам в друго измерение, обгръща ме пелерина от смирение, лекота, топлина”.
– Не си ли на работа?
– Преди няколко месеца напуснах, защото реших, че това не е моят живот – да работя в банка. Сега търся себе си.
Хубаво е на 33 години да търсиш себе си.
Мария ни оставя с колата си на пътя след Добрич. Оттам тръгваме пеша към Димитровград, като Иван продължава да стопира, въпреки че никой няма да спре, защото за местните хора това е като градски път. Или като път в село.
– Няма смисъл да стопираш!
– Има-няма, ние сме длъжни да проверим! – цитира той Радичков.
До една чешма в гората възрастен мъж с галоши пълни найлонови бутилки и ние питаме дали този извор е проверен за уран. Той не ни взема насериозно, но внимателно ни оставя на отклонението за магистралата и оттук ни поема Любо.
Любо е шофьор на малък товарен бус. Почва да ни оглежда съчувствено и да ни разпитва закъде сме и как ще се приберем:
– Ама защо го правите, ама аз така не мога, на стоп ще тръгна в много краен случай!
– Добри хора като тебе има много. Знаеш ли, че аз се придвижвам само на стоп? – успокоява го Иван.
За разлика от сметките на Иван, който винаги успява със стопа, неговите много-много не излизат:
– Бях в София за една седмица и какво – изгорях…
– Как така?!
– Ами работих на един тузар и не ми плати. И аз имам фирма, и той има фирма, но какво да направя – не ми плати. Не знам как още я издържам тази държава… Иначе превозвам разни стоки – до левче за километър.
Любо се жалва, пуши и се тревожи за нас. Накрая ни стоварва на една бензиностанция преди Пловдив и побягва по живо – по здраво.
На бензиностанция може да се стопира, на магистрала – не. Добре. Заставаме един до друг. Иван стопира, като се умори – вдигам ръка аз. Покрай нас бавно се изнизват колите от бензиностанцията, пътниците в тях ни гледат с широооко отворени очи, сякаш досега са виждали само умрели стопаджии и не се сещат, че пропускат шанса да покажат своето благородство… Тоест, да си пишат поне една червена точка този ден!
Питам Иван каква е неговата прогноза за чакането тука:
– От 0 до 180 минути. – Признава, че на сливенския разклон, място, много оживено и добро за стоп, дрямал 3 часа, и то през лятото.
Така аз се приготвям да чакаме 3 часа. Нямам слънцезащитен крем. Часът е един и половина.
– Важното е да се качим по светло, пък може да се приберем и по тъмно, – казва Иван.
В този миг до нас спира бяла, чисто нова мазда с турска регистрация и млад мъж любезно ни кани да влезем. Работел във фабрика за текстил в Хасково и сега отивал до София за някакво изложение. Иначе живеел в Истанбул. Пита от коя държава сме. Тукашни сме! Ние се смеем, Суад се смее, за фабриката казва, че не можел да намери работници, камо ли такива, готови да поемат отговорност като оператори на машини, въпреки че добре плащали. Пътувал много и затова не искал да се жени, а всичките му приятели, роднини, дори бизнес партньори го пресирали. Той пък си обичал сузукито и с него обиколил Европа и въобще, когато почвал някоя връзка и разказвал всичко за себе си, момичето тръгвало да го моли да остави този начин на живот.
Суад говори с нас, говори по телефона, слуша радио. По едно време подхвърля, че кара без ръце, защото колата е автоматик. Пък за 5 години полицаите не го били спирали нито веднъж. Упорито учел български и демонстрира думите: касова бележка, болничен лист, висока скорост.
Така, както си говорим, на следващата бензиностанция гледаме още един стопаджия! Суад без колебание предлага да попълним състава и спира. Ето го и Огнян, колега на Иван по душа и мераци. Връщал се от някаква екоферма в Ямболско, където работил 5 дни.
– Има и слънчеви батерии, и перки, и интернет – ентусиазирано споделя.
Еконещата са слабост на Иван и той ходи да помага предимно на хора, които разработват биоградини или биоферми. Двамата започват разпалено да обменят мисли за всичко био, свързано с доброволчеството у нас, за което, между впрочем, информацията е на стената на „живо село” или нещо подобно. То при Иван имената са все такива – диво село, жива вода и всякакви диви и живи неща.
Докато двамата развиват темата за стопа извън България, например в Албания, където шофьорът накрая все пак питал дали няма да си платиш или в Хърватия, където били малко надути, и заключават екзалтирано, че Балканите са си едно ху-у-баво място за стопиране, стигаме Експо центъра и си стискаме ръцете със Суад. Той отива на изложението за текстил, а ние се качваме в автобуса, където Иван ми разказва как утре ще си почине, пък вдругиден ще ходи да пасе за 4 дни кози в пловдивското село Бойково.
– Предишния път ги прибираха към два часа следобед и после ги извеждаха отново за три часа докъм 8 вечерта, но сега може да ги извеждат веднъж дневно. То не е толкова сложна работа това пасене, само когато минават покрай хорските градини трябва да ги пазиш да не влизат в тях, и то от кумова срама, защото те така или иначе вече всичко са изяли – говори Иван в автобуса.
Аз го слушам, хората наоколо също слушат и си мисля – истина ли е това, което преживяхме днес, или след време ще ми звучи като легенда.
0 Коментара