Изкуството да караш велосипед

АНА ИЛИЕВА

Снимки АНТОАН ИВАНОВ

Аз съм от тези хора, които не се наслаждават истински на почивката си. На третия ден от лежерно-то изтягане на шезлонга под плажния чадър вече не мога да си намеря място и тайничко мечтая да съм другаде. Но накрая и аз открих моя тип ваканция. В Далмация. Всеки ден на различен остров. Защото те са толкова прекрас-ни, че е невъзможно да си избереш фаворит. Организатор на пътуването е агенция „Пингвин Травъл”, която предлага ваканции за активни хора. „Пингвин” събира два пъти годишно – в края на май и началото на октомври – малки, но ентусиазирани международни групи от хора, които предпочитат приключенията пред мързеливото примъкване между ресторанта и леглото. Сборният пункт е Сплит. Сплит е едно от главните пристанища на Хърватия и най-важният център на Далмация. Там Диоклециан решава да се оттегли от престола и строи своята резиденция, която и досега е истинското историческо бижу на край-брежието. Около двореца му се е развивал през годините целият град, а днес в рамките на изненадващо добре запазените руини на Диоклециановата крепост пълзят тесните улички на старата част на Сплит – балкони, преливащи от цветя, малки магазини и площадчета с много гълъби и кафенета. Ако сте посещавали която и да е част от Среди-земноморието, ще изпитате дежа вю. Сплит, пък и цялото крайбрежие на Хърватия представляват една еклектична картина от бюргерско градоустройство, пищна по венециански католическа архитектура и разточителното усещане за вечна южняшка сиеста На пристанището в Сплит, което гъмжи от туристи, фериботи и вавилонско изоби-лие на езици, се качваме на корабчето „Алоха”. То е малко, кокетно и облицовано в дърво и още там, на пристанището, тайничко се потупваш по рамото, че не си избрал да пътуваш с някой от огромните туристически лайнери, където можеш да се изгубиш и с дни да не намериш каютата си. „Алоха” е гостоприемно и уютно място, в което има всичко необходимо за пълно разпускане – вкусна храна, много бира, климатици и слънчеви палуби. Плюс усмихнат червенобузест капитан, който от толкова отдавна пътува по тези места, че може да върти руля със затворени очи.

На една от палубите на „Ало-ха” са стоварени велосипе-дите, които играят главна роля в пътешествието. Всеки ден корабчето отпътува до нов остров, където сваляме велосипедите и обикаляме с тях. (Ако това ви се струва трудоемко, можете да прека-рате деня в кротки разходки из китните островни селища или да събирате тен на „Ало-ха”.) В хърватската част на Адриатическо море са се приютили 1185 островаПейзажът силно напомня на Гърция, но климатът в Дал-мация е по-благосклонен и островите са потънали в зеленина. Първата спирка на „Алоха” е пристанището Рогач на ос-тров Солта. Макар и да ми се иска да спра и да поахкам на красотите в Рогач, честта ме задължава да не изоставам от велогрупата, в която дишам праха на бодри 70-годишни американци, които въртят педалите, сякаш никога не са чували за коксартроза и високо кръвно налягане. Честно е да си призная, че антиспортната ми натура винаги ме награждаваше с последно място при всеки преход, но аз бях твърдо решила да не се комплексирам от снизходителните погледи на тренираните достопочтени дами, а да използвам велосипеда само за приятни емоции. Още на първия завой, изви-ващ се по хълмовете на Солта, забравям, че едвам дишам от авантюристичния си порив да се кача върху две колела. Гледката е невероятна и това се повтаря на всеки следващ остров. Докато стигна до селцето Стромска, където ни чака „Алоха”, не спирам да се прехласвам по маслините, трендафила, палмите и сгушените сред тази джунгла от цветове вилички. От високото морето е толкова лазурно, че чак се сепвам от клишетата, които ми идват наум Вечерта, когато съм се излегнала на палубата с питие в ръка, съм сигурна, че в този ден съм видяла най-хубавото от Хърватия, но имам цяла седмица, за да се убедя, че красотите едва сега започват.

Следващият остров от пътешествието ни е Хвар. Той целият е пропит с миризмата на лавандула и розмарин, а релефът му е нашарен с миниатюрни заливчета, сякаш Всевишният дизайнер е бил влюбен, докато ги е рисувал. Разбира се, основният град на острова е Хвар, над който се извисява величествена крепост, където местните са се крили при набезите на отоманците. Тук нощният живот кипи на висок градус, а от височината на крепостта светлините на кафенетата и поклащащите се яхти в прис-танището са като картинка от пощенска картичка. Аз обаче наистина се влюбвам в друго място на острова – Стари град, който обикалям лежерно с колелото, защото съм ре-шила, че големият преход не е по силите ми. Градът наистина е стар и аз с огромно удоволствие се изгубвам в тесните му улички и снимам накацали над тях балкончета с изваяни като брюкселска дантела железни решетки. Къщите са белокаменни и са украсени с мушкато и котки, горди като статуи. Отнякъде мирише вкусно на риба, камбаната на доминиканската църква бие и от нея наизлизат местните матрони в неделните си строги тоалети. Следващата спирка – Корчула, е сред най-известните места в Далмация. Перлата му е едноименният град, който продължава да спори с Вене-ция за родно място на Марко Поло. В Корчула къщата на великия откривател е рестав-рирана като част от стария град, изваден сякаш от средновековна Италия. Аз самата намирам доказателството, което Корчула вади в полза на своята претенция. Докато се лутам по плетеницата от стръмни паважи, попадам на табелка до скромна порта „Де Поло, адвокат”. Тук авто-мобилите са заменени с мотопеди и (ура!) велосипеди, които могат да се промъкнат по тесните улички. Макар да е едва май, туристите се носят на талази.

Скандинавците, англичаните и германците преобладават, но както вина-ги, най-отличителната група е тази на японците, тръгнали сякаш на военен поход, неже-ли на екскурзия. Въоръжени са до зъби с фотоапарати, справочна литература, шапки, чадъри, слънчеви очила и – внимание! – ръкавици. Но дори те не могат да смутят спокойствието на вечно усмихнатите хървати. Повечето от тях говорят прилично английски, но са готови да изтърпят напъните ни да ги разприказваме на българо-хърватски в името на общите славянски корени. И винаги любезно ме напътват, когато изгубя велогрупата от поглед. А това се случва почти на всеки завой. И не само заради прочутата ми вече из Далмация липса на спортна форма, но и защото се прехласвам по пейзажите из пътя. Тъкмо съм решила, че не мога да направя нито едно движение повече и ще прекарам деня в дзен наблюдение на гонещите се с „Алоха” делфини, когато стигаме до остров Млет. Тук Одисей пропилява 7 години от живота си, и то не само заради неустоимата нимфа Калипсо. Аз също бих дала година-две от моя, ако ще ги изкарам по тези места. По-голямата част от острова е национален парк, в който се ходи пеша или, разбира се, с велосипед. Не ми е било писано да се излежавам. Девствени гори, по чиито пътеки пробягват диви зайци, заобикалят две кристално чисти езера.

В средата на по-голямото върху парче земя величествено стои бенедиктински манастир от XII век. Декорът е като излязъл от „Името на розата”. Стига с тези бициклети (така хърватите наричат нашите железни коне), та ние сме на морето, не на Тур дьо Франс, казвам си аз и докато останалата част от компанията се диви на гледките по 40-кило-метровия преход, аз минавам пътя от Трстеник до Вигани на полуостров Пелиешац по море, докато капитанът ми показва основи на корабо-плаването. Оттук пейзажът също е забележителен. На следващия ден стигаме до най-приятната част от пътуването. Пускам ентусиастите да се борят с неравния терен на остров Хвар и про-дължавам с „Алоха” до крайния пункт – Йелса. Селцето е живописно, но успявам да го разгледам бързо и за да компенсирам огромното количество сладолед, на който прос-то не мога да устоя, си правя лек маршрут до близкото градче Врбоска.

То е една изненадваща малка Венеция заради канала по средата му, стегнат от гривните на камен-ни мостчета. Карам лениво по крайбрежието, като от време на време спирам в някой от малките заливи, за да топна морни крака или просто да вдишам миризмата на зокум и на боровете, свели клони над синьо-зелената вода. Набелязвам си няколко вили, кацнали над морето, и твърдо си обещавам да се върна и да изкарам старините си по тези места, като само премествам коктейла си под палмите според слънце стоенето. Впрочем с лека ръка ще заменя коктей-ла с местно вино – разкошно е! – или с хърватски орехов ликьор. Вечерта се полюшвам на палубата, загледана в регатата, организирана от училището в Йелса, и се чудя как, по дяволите, някой може да пред-почете Слънчев бряг. Приключението ни завършва с колоездачен тур по прелестния каньон на река Цетине в континенталната част на Хърватия. Тук красотата е съвсем различна. От реката излитат кряскащи патици, подгонени от нашето пуфтене нагоре по хълма. Следва ги цял рояк различни птици, които въобще не разпознавам. Напъвам се да си спомня дали това нещо със странната човка е пеликан, но не си давам много зор. Аз съм дзен. Тъкмо съм овладяла изкуството да карам велосипед. Няма нужда да съм орнитолог, за да се почувствам в рая.