В оптимистично, пътешественическо настроение пристигам на летището. Подавам си паспорта за чекиране и служителката възкликва: “О, отивате до Найроби!”, а аз с известна гордост уточнявам: “Не, до Кисуму”. Подава ми бордната карта с обяснението, че ще си взема багажа в Кисуму, а в Амстердам ще си получа другите 2 бордни карти.
С известно забавяне излитаме за Холандия и се приземяваме успешно. Ориентирам се бързо и от Скипол хващам влака към централната гара. Предварителното ми проучване из интернет тип „трябва да се види” изкара списък със забележителности в следния ред – улицата на червените фенери, музеят на марихуаната, еротичният музей, музеят на насилието, къщата на Анне Франк, риоският музей, пристанището, музеят на Ван Гог.
Така, в 10 сутринта, аз вече съм на Red Lights District. Интересно местенце. Там няма нищо скрито-покрито. Всички карти са на масата, а под карти се разбира фетиши и секс. В моя пътеводител пише, че не е опасно да се разхождаш там, особено ако си в групичка; не е опасно дори за представители от женски пол, стига броят им да надвишава 2. Е, аз съм сама, но пък съм мъжко момиче, така че смело крача сред найлонови торбички, кенове и други боклуци и хвърлям по едно око във витрините на стаичките с жени или мъже (за всеки вкус има по нещо), на секс- или кофишоповете.
Някой ме заговаря в гръб. Оказва се холандец, с когото вървим и си говорим, той ме въвежда в дебрите на улицата на червените фенери, бил дошъл специално да си прекара времето там, пита ме как е порното в България. Кани ме да посетим заедно еротичния музей, но пък аз съм се запътила към историческия,
разделяме се поради разлика в интересите
Та така, скитам се аз из Амстердам, ориентирам се лесно, намирам всички места, които съм си набелязала; удовлетворена се връщам на Скипол, самочекирам се, като се сдобивам с бордингкарта и за Кисуму.
В 9 вечерта излитаме към Найроби. Аз съм малко притиснена. Не толкова от дългия полет, колкото от вътрешното усещане, че багажът ми не е в самолета. (Мили дами, вярвайте на интуицията си!). На всичко отгоре, мястото ми е в абсолютния център на самолета, обслужван от „Гордостта на Африка”. Как да е, в неспокоен сън заради притисненията ми, а и защото трябва да ми сервират вечеря в 10.30, напитка в 11, закуска в 4 и кафе в 4,30, все пак към 6 сутринта вече сме в Найроби и попълвам бланки за виза. Ако трябва да сме коректни докрай, първо, някъде из залите сгащвам натясно един служител на летището, за да го попитам дали да мина транзит, дали тук да си взема багажа и дали оттук или от Кисуму трябва да си извадя виза. Според мен много резонни въпроси, за които заслужих поглед, предназначен единствено за странните птици. И така, получила нужната информация, се залавям с издирването на химикал – няма служебни. Една жена начумерено ми услужва и зорко бди дали ще й го върна навреме.
Попълвам бланките, връщам химикала и се подреждам за виза. Идва моят ред, вече съм на гишето. Но смяната на единият митничар свършва, а новият изглежда нещастен и намръщен. О, заветен миг – обръща ми внимание. Поглежда отгоре-отгоре паспорта, бланките и поканата и ми излайва да застана пред камерата да ме снима. Аз слушам. Следва ново излайване, този път – да си сваля очилата. После си поставям първо четирите пръста на едната ръка, после и палеца за сваляне на отпечатъци; после и на другата. Поглеждам с известна завист към опашката за жители на Кения, както и на Африканкия съюз. Липсват ми европейските летища, където минавам бързо през гишетата за жители на ЕС. Както и да е, с моя митничар стигаме до момента за плащане на визата. Подавам $100, визата е $50. Иска ми точно пари. Откривам една 50 – доларова банкнота, но се оказва, че тя пък е издадена преди 2000-ата година, което му се струва съмнително и я отказва. Накрая, давам 50 евро (вместо точно 40), обяснявам, че нямам точно. С пуфтене и мятайки кръвнишки погледи, моят митничар все пак ми връща, слага виза и аз продължавам.
Следващата ми спирка е наблизо – трябва да си взема багажа. В една голяма зала има няколко ленти за багаж, както и няколко камари с друг. Провирайки се между куфари и сакове, се добирам до правилната лента. Моят куфар не е там. Обръщам се към гишето, където ме съветват да прегледам камарите. Залавям се с целия ентусиазъм на човек, не спал 2 нощи и обиколил пеша Амстердам. Не откривам куфара. Отивам пак на гишето, където ми дават номера на багажа и ми казват да си го търся в Кисуму.
От летището до пистата се ходи пеша по пътека от нарисувани стъпки. Кацаме в Кисуму. В Кисуму обаче моят багаж не е.
Настанявам се в местния офис на моя превозвач – ламаринена сглобка, в която решавам да стоя, докато някой не ми обърне внимание. Идват трима-четирима служители да ме разгледат. На всеки поотделно обяснявам сагата около багажа ми, записват си нещо, но като разбраха, че съм от София дружно се посмяхме, тъй като София било име на жена, а не на град.
Така се сдобивам с кенийско име – София
Идва и пети, явно по-висшестоящ, който някак си нарушава създалата се весела обстановка, като обявява, че другите нищо не са свършили и отново ми взима същите данни.
Натоварена на джип, стигам до града. В хотела се оказва, че не всички стаи за групата са готови, но аз гледам лошо и ми съобщават, че моята ме очаква. Качвам се, отварям и веднага се набива на очи, че в средата на стаята има куфар, но той съвсем не е моят. Слизам до рецепцията. Жената мило ми обяснява, че да, вярно, трябвало да трансферират този багаж и аз мога: а) да почакам във фоайето няколко часа, докато го направят, или б) да споделя стая с някого от екипа. Обяснявам, че съм пътувала 30 часа, че според мен отнема около 10 минути да се изнесе един куфар от стаята, дори и някои да наричат това действие „трансфериране” и че съм склонна да почакам точно толкова време, преди да легна на земята и да започна да крещя.
Така се настанявам.
Естествено, оказва се, че сдобиването с адаптер за контактите, обмяната на валута и купуването на неща от първа необходимост, които да заместят липсващия ми багаж, е екзотично преживяване в този кенийски град.
На втория ден куфарът ми пристига и настроението ми рязко се подобрява.
И тъй като съм тук по работа, се опитвам да я свърша. Разговорите и срещите ни са в зала с отворени прозорци, които гледат към улицата. Огромна част от усилията ни са съсредоточени в това да надвикаме шума отвън. Всъщност, това е начинът да опознаеш Кения – през прозорците – на хотела или на раздрънканите коли. Казват, че пешеходният туризъм там е опасно занимание.
Все пак имаме 1 ден разходка, по точно field trip. Тъй като работим с училища, обикаляме 3 местни школа. Които искрено ме впечатляват. Абсолютно мизерните условия и далечните разстояния не спират децата от посещения в училище. Не ги спира и фактът, че там се преподава на двата официални езика в Кения – суахили и английски, а местните говорят на трети език – луо. Родителите пък плащат такса за лукса да обучават децата им, които ходят боси и със скъсани дрешки, седят по 3-4 на чин и едва четат от многократно използваните и оръфани учебници. Чела съм обаче, че някои семейства избират кое от децата да ходи на училище. Не знам дали е така, но явно тук образованието е ценност.
Идва време да си ходя. Цял следобед вали дъжд и няма изгледи да спре. Все пак се появявам навреме на летището, чекирам се и зачаквам в чакалнята с размери на широк килер заедно с потенциалните пътници на още 2 полета. Бурята се усилва, токът спира. Един англичанин вади малка китарка – имаме си и програма. Въобще получава се задушевна комуна. Около 2 часа след времето, в което трябва да излетим, най-накрая ни съобщават, че полетът е отменен. Между другото вмятат, че не се ангажират с транспорт и настаняване, но все пак за всички ни има място на полета утре рано сутринта. Можели сме спокойно и удобно да се разположим и да поспим в залата на летището дотогава (онази с размер на килер). Аз обаче съм се поизнервила, защото на следващата сутрин съпругът ми ще ме чака на гара север в Париж, а телефонът ми е спрян заради превишен кредитен лимит.
Явно местното население е привикнало на такова отношение и знае как да действа – оформя лют скандал. Първата реакция на персонала е да се изпокрие. А пък аз упорито искам да си поговоря с някого, за да мога да си резервирам място за следващия полет, да си взема багажа и да помоля да ми извикат такси. Един пътник поема нещата в свои ръце и ме извежда при багажа – под един навес, в контейнер, където покапва дъжд и който самолетите пъргаво успяват да заобиколят. Успявам да измъкна куфара, който след всички премеждия вече ми е особено близък. След час и половина идва такси. Междувременно научавам, че
скандалите вършат работа в Кения –
все пак превозвачът ще осигури настаняване и транспорт.
На другата сутрин ставам рано и отивам на летището. Времето е хубаво и ясно. Самолетът пристига. Дотук добре. Чак е подозрително. Идва времето за отвеждане към самолета. В стройна и не толкова стройна редица бодро шляпаме по пистата, за да се качим. Не стигаме далеч – подвикват ни да се върнем. Знаех си… Свиваме се в едно ъгълче на пистата. Оказва се, че каца друг самолет и няма място и за нас, и за него на пистата.
С маневри и изострено внимание успяваме да стигнем цели до самолета, той пък – благодаря ви, небеса! – успява да излети и ето ни в Найроби в ранната сутрин. Очаквам багажа с трескав поглед и дори го намирам. Излизам от терминала за вътрешни полети и се отправям към този за международни. Неочаквано – виждам да свети полет до Париж в 12 часа. Тъй като няма официално информационно бюро, аз пак намирам случаен служител, който се шляе и го затискам до стената с моя проблем – аджаба, мога ли да летя с този полет. Човекът проверява нещо и отсича, че този полет няма да се състои и ще трябва да чакам вечерния. Чекирам се и си оставям багажа (с трепереща ръка по обясними причини). Гледам си бордната карта, на нея е отбелязан вчерашният полет. Обясняват ми, че това е, защото моят полет до Париж предната вечер не се бил състоял.
Имам да чакам часове, изпивам цялото кафе на летището (добре, че държавата е производител) и през цялото време съм леко напрегната, защото вече зная, че „Гордостта на Африка” винаги крие по някоя изненада и не е здравословно за пътника да притъпява своята бдителност. От време на време безпокойството ми взима връх, защото моят полет така и не се появява на информационното табло, но всички служители, до които се добирам, ме успокояват, че съм параноясала.
В уречения час минавам всички скенери и проверки. А-ха да мина и се оказва, че билетът ми е за вчерашния полет, излетял днес следобед. Пробвам да приложа номера, научен в Кисуму – т.е. да повиша глас. Заплашват ме с охраната, аз им обяснявам правата си, въобще получава се много демократично. Накрая, тъй като самолетът бил пълен, ми предлагат друг полет – през Рим.
Викам подкрепление от колеги и започвам пак да се разправям. Искам да летя през Лондон, да взема влака под Ламанша и най-сетне да стигна до съпруга си в Париж, преди окончателно да ме е отписал. Първо ми отказват, защото като българка според кенийците не мога да припарвам до Лондон. Дръпвам им съкратен курс по история на ЕС – все пак не един тренинг съм провела по темата. Надявам се те да са били по-успешни, тъй като служителката просто ми казва, че нямало място в самолета до Лондон. Все пак през Рим щях да пристигна само с 4 часа закъснение до Париж, така че се съгласявам и отивам да си презаверявам билета – на врата 6, която незнайно защо не е като всички останали врати вход/изход към самолетите. Там се е събрала една опашка от чакащи, с нула обслужващи. Докато се възмущаваме от превозвача, се появява дамата, която осведомявах за световния политически ред допреди малко, да издирва още пътници, за да напълни иначе „пълния” полет до Париж. Със засилка се мятам в самолета и се заклевам да не сляза от него преди Париж.
Стигнах. Мъжът ми още ме чакаше. А, споменах ли, имах и багаж.
0 Коментара