Като всеки “кашкавал”, който мрази фитнеса, не си и помислях, че в пустинята Вади Рум ще ми се случат физически чудеса. В 8 сутринта бодра, сияйна и без махмурлук потеглих ей така, просто да се поразходя из пясъците на Арабия, които по средата на Йордания са червеникави, на места – бледожълти, и тук-там осеяни с дребни цветя. По принцип не си поставям висши цели в катеренето, затова си бях обула маратонки, а не туристически обувки.
В 5,30 следобед още крачех по пълния кръг към палатките, но чувствах как вече превключвам на здравословни обороти. Градският триъгълник работа–деца–къща плюс автомобилът, с които съм свикнала, изключват такива удоволствия. А там, и до днес не мога да си обясня как, но не хванах дори мускулна треска. Ходех си и непрекъснато имаше какво да зяпам.
Как от скала, назъбена като дантела, сълзи вода насред пустинята. Как бедуини са
изсекли в камък портретите на Лоурънс Арабски
и на крал Хюсеин – бащата на Негово Величество Абдула II. Как на места хълмовете са пресечени от базалтови вулканични тегели. Парчета с фалически форми, отчупени от тях, служат и за сувенири. Пясъкът, по който вървях, ту беше твърд, ту краката ми потъваха. На места бе фризиран от вятъра в стройни ребра.
Вади Рум е магическо място. Пустинята е дълга около 70 км и широка около 30, пръснатите край нея планини са като очарователен декор. Провирах се под приказни Чудни мостове. Виждах гигантски каменопади – добре, че близо до тях не може да се мине, иначе тоновете разрушения щяха да са взели жертва, сривайки се през кой знае кое столетие. Снимах как в далечината
като пелена се заражда вятърът гибла
– прочутите бръснещи порции пясък, които безмилостно влизат къде ли не, сигурно и подкожно. Карах джип, яздих и камила – това са алтернативите на транспорт тук.
Другото чудо, което преживях в Йордания, беше струящото обожание, с което ми се прекланяха всички срещнати шофьори, магаретари, камилари, екскурзоводи, продавачи и даже един пътен полицай. В мига, в който магията ми го порази, просто си седях до отворения прозорец и бях по тениска, а контролният орган светкавично забрави, че беше спрял автобуса ни за проверка. Вратът му се схвана по посока към бялата, дебела и светлоока магия. В гърлото му заклокочиха думи с почитание и фантазия. Не говорех, само се усмихнах и той моментално върна талона и документите. После замаха за довиждане – може пак да се срещнем, нали!
Рекордът принадлежи на магаретар от Петра,
който вървя час пеша след мен, докато яздех по едни скали, и ми рецитира най-нежни стихове – как душите ни ще се слеят и как би ме последвал чак до Русия, до най-далечното, защото усеща как на душата му става леко само като ме гледа. В София нямам такива завоевания, никой не ме забелязва. Кротка сива гълъбичка, но в Йордания си прекарах като на пиедестал. Детронирах Мерилин Монро и Мис Свят.
В шатрата на бедуина Мохамед спрях, за да пия чай. Там два огромни като делви чайника къкреха в огнището. Бедуинът сипа с шепи кардамон и канела. Пиехме от стъклени “ракиени” чашки и ми беше приятно, че след втората поръчка Мохамед щедро
взе да ни налива “уелкъм”
– почерпи човекът. В чая в пустинята слагат задължително и стръкче джоджен, което придава на напитката невероятен вкус.
Поседнала на чергите, на сянка и хлад, започнах да пооправям кърпата, с която се пазех от слънчасване. Бедуинът не беше на “ти” с английския, но пристъпи със сдържано вълнение и ми подаде копринена кърпа, с каквато покриват арабките, сгъната, с етикет. Помоли да я приема като дар и да позволя да ми покаже как се връзва шамията. Не се и съпротивлявах – човекът беше с чисти дрехи, ръкавите му дори бяха изгладени с ръб и покривалото на главата му искреше от белота. Нищо притесняващо не усетих в жеста му, напротив – той дори не докосна кожата ми, а аз се топях, трогната, че непознат ме погали по женското самочувствие.
0 Коментара