Eдин друг свят в Северен Тайланд

В началото понятието „племената на могилите“, тъй наречените hilltribes, живеещи в северната част на Тайланд, на границата с Бирма и Лаос, провокира у мен любопитство и интерес. Те са седем, всички хора ходят облечени с пъстри дрехи, причудливи и характерни накити, имат свой собствен език и обичаи, различаващи се изключително от тайландските.

Едно от най-известните е племето на дълговратите, където жените още от рождението си започват да слагат гривни на врата си.

Туристите в Тайланд, които решат да пропътуват още 1500 километра от плажните южни ивици до планинските северни хълмове, са привлечени именно от

колорита на племената

А те могат да бъдат посетени само с известни условности и съответните екскурзоводи.

Тази статия няма да ви каже нищо за онова, което са успели да запазят тези племена от културата си. Нито ще ви запознае с отличителните характеристики помежду им. Но ще ви срещне с грозното и страшно лице от тяхното всекидневие, далеч от всяко любопитно туристическо око, и с едно благословено семейство, което се опитва да се бори срещу тежката им съдба.

Малко факти. Повечето племена живеят в отдалечени и трудно проходими планински местности, в повечето случаи на най-малко 10 километра от най-близкото училище или болница. Живеят в изключителна бедност поради пълната си неграмотност и неконкурентоспособност. Повечето от тях дори не владеят тайландски език, което на практика ги превръща в изгнаници по покрайнините на една държава, в която нямат шанс да се интегрират. Тъй като мнозинството са нелегални преселници от Бирма и Лаос, живеят без документи, което отнема правото им да пътуват дори из Тайланд. Трудно е при такива обстоятелства да имат различна представа за живота си от това да садят царевица по хълмовете, за да

доставят купичка ориз на детето си,

което, ако не работи с тях тежката полска работа, е оставено гладно на улицата до късния следобед, когато родителите му ще се върнат от планините.

Родителите на многобройните си деца нямат нито време, нито превозно средство да откарат детето си на училище, нито изглежда осмислят ценността на образованието.

Дотук тъжно, но все още добре. Продължавам. Всеки ден едно дете от Северен Тайланд бива поразено от СПИН, злополука, бива изоставено от родителите си или се самоубива. Голяма част от юношите и възрастните по селата са зависими от наркотици или алкохол. Някои деца биват продадени на т. нар. „пирати“ – хора, които ти предлагат пари, за да вземат 7- годишната ти дъщеря и да й “предоставят възможност за образование в големия град”. Но какво се случва в големия град: момичетата биват заключвани в стаи без прозорци, където ги принуждават да

обслужват от 10 до 12 клиенти на ден

Поради изключително ниската сексуална култура презервативи рядко се използват и те често са заразявани с ХИВ. След две години, достатъчен период, в който собственото ти тяло не ти принадлежи, а психиката ти работи на автопилот, те биват пускани да работят по бордеите заедно с други сестри по съдба и наблюдавани изкъсо.

Това все пак е най-лошият възможен сценарий. Все повече хуманитарни организации, борещи се за правата на човека, правят разследвания, дават гласност и разбулват системата на сексробството в Тайланд. И все пак, ако момиче от племената има щастието да не попадне в ръцете на пиратите, тя ще бъде омъжена на 13 години, за да продължи житейската верига на бедност, мизерия, неграмотност и тежка физическа работа.

Стивън идва в Тайланд от Австралия и тук съдбата го среща със Сами, момиче от племето лаху, което той взима за своя жена. Двамата решават да построят дом за деца в близост до малко селце, наречено Ме Суей (между Чианг Рай и Чианг Май), и да основат неправителствена организация, даваща бъдеще на племенните деца от покрайнините. Прекарах един месец с тях и 22-те деца в дома им, като изслушах съдбата на всяко едно и разбрах повече за суровата действителност на живота им.

Организацията на Стив не отнема деца от семействата им насила. Родителите или роднините на децата са тези, които ги търсят. Вече бях прекарала месец в местно семейство в друга тайландска провинция и бях разбрала, че

любовта в Тайланд е сурова любов

В семейството не се изразява любов и привързаност, няма прегръдки, целувки (тайландският поздрав дори към най-непосредственото ти семейство е събиране на дланите в поклон). Съществува и едно доста безсърдечно неписано правило, че ако се разведеш (или овдовееш) и се ожениш повторно, новият съпруг или съпруга отказват да се грижат за доведените деца. Ако мъжът ми е алкохолик и не може да се грижи за семейството, избягам от него и се оженя повторно, децата ще бъдат дадени на някой роднина, в повечето случаи на възрастните им баба и дядо, които едва успяват да се грижат за себе си. Мнозинството от децата в дома бяха изоставени точно поради повторен брак. Другото, което ги води в дома, е изключителната бедност, в която

семейството не смогва да прехрани

цялото домочадие.

Стив и Сами осигуряват подслон на 22 деца (в това число и собственият им син) в добре изолирани от влага и вода постройки (там, откъдето идват, децата спят на бамбукови подове, които при всеки дъжд подгизват), топла, домашно сготвена храна и най-важното – записват ги в близкото училище и всеки ден ги водят и взимат. Домът е християнски и две момичета, наречени „майките на дома”, които са завършили богословски колеж, помагат в грижата за децата, провеждат вероучение, пеят песни, съставят танцови етюди и се опитват всячески да позволят на децата да изградят представа за света като място, в което могат да постигнат всичко, което пожелаят. Две от подрастващите момичета вече искат да станат учителки, едно от по-големите мечтае да стане медицинска сестра – нещо, което те никога не биха могли дори да визуализират в бащиния си дом. Там съдбата ти е кратка и ясна. Но в дом, пълен с любов, децата започват да се отварят емоционално, да изразяват чувствата си, да правят планове за бъдещето си.

Попитах Стив какво ще стане, когато най-големите навършат 18. Ако някое от децата иска да продължи образованието си в университет, трябва да потърси помощ от друга хуманитарна организация в съответния град, с която е в мрежа, за да подпомогнат финансово и емоционално новия етап от живота им. Ако някой няма желание да продължи да учи, но Стив е забелязал някакъв талант или интерес у него, също ще се опита да помогне. Някое от момичетата може да е добра в подстригването и тогава домът ще й даде

първоначален капитал във вид на заем,

с който тя може да отвори фризьорски салон или някакъв друг собствен бизнес, благодарение на който да върне на порции заема и да бъде независима.

Попитах го какво остава от тяхната племенна принадлежност. Колкото и шансове да предоставя домът, корените са нещо, което не бива да бъде изтръгнато от тях. Стив ми даде лаконичен отговор и ме остави сама да видя какво се случва. Още след първите ми две седмици с тях първоначалната ми интуиция се оказа вярна – домът не се опитва да замени тяхната племенна самобитност със западен манталитет. Тъкмо напротив, те пазят своята племенна култура дори по-силно, отколкото биха я пазили у дома. Поне веднъж седмично децата учат езика си, и то писмено. В останалото време в дома се говори на тайландски, за да могат децата да се интегрират, тръгвайки на училище, и да бъдат успешни ученици. Двете майки на дома, принадлежащи към същото племе, шият характерните носии за всяко едно от децата. Всяка неделя по време на религиозната служба децата носят племенните си дрехи, грим и украшения (в собственото им селище това би се случвало дори по-рядко, единствено по време на големи празници). Истината е, че те взимат най-доброто от своята племенна традиция, както и от тайландската и западната култура.

Никога не чух някой да формира възгледите им и да им казва какво трябва да направят със себе си. Но чух десетки пъти да им казват да не се страхуват

да създадат визия за себе си,

чух десетки думи за кураж и вяра в Бог и себе си. Същото, което се случва в добрите семейства по света, които те възпитават в скромност, но ти предоставят възможност за пъстър опит, който да те доведе до състоянието да избираш себе си смело. Не видях в нито едно дете да липсва благодарност, дори сред 5-годишните. Нещо, което отдавна съм забравила да виждам у дома, където децата, ако не са разглезени, са пренаситени и безкрайно несъзнателни за късмета, който имат, и за любовта, която ги пази от всички страшни беди на недоимък, физически и психически травми.

Двадесет и две деца пред мен цъфтяха, изразяваха любов и признателност, имаха съзнание за доброто, което им се случва, помагаха си и имаха мечти.

Тази статия е за Give Kids Hope Home, за Сами и Стив, които почти напълно са се отказали от нормален самостоятелен семеен живот, за да дадат надежда и бъдеще на двайсет пъти повече деца, отколкото те собствено имат. Всяко от тях някога страда за нещо, всяко от тях боледува, всяко от тях има нужда някой път да получи нещо дребно за подарък, всяко от тях се бори със своето минало. „Не знам къде е границата – сподели ми веднъж Стив. – Къде да огранича грижата за едно дете, за да мога да приема още едно повече. Не знам. Само знам, че това не e дом, който прилича на бежански лагер и се грижи за храна и постеля. Това не е дом за деца. Това е нашият дом, в който има повече деца, и всяко едно от тях заслужава точно толкова, колкото бих дал за собствения си син.

Винаги е трудно да определя границата…“

Домът се издържа изключително и само от дарения. На практика Стив и Сами и двете им помощници работят целодневно в отглеждането и възпитаването им, без да получават никаква правителствена подкрепа. Стив сътрудничи и с други организации, основава занималня в едно от племенните селища, където децата на работещите родители да прекарат деня под грижата на педагози, да бъдат нахранени, както и мечтае да закупи по-голяма земя, в която да построи по-голяма къща за повече деца. Всичко зависи от ежедневните му усилия да намери дарители, за да продължава самият той да бъде дарител на тяхното бъдеще. Това всъщност не е сълзлива история. Това е щастлива история, която на фона на една ужасяваща статистика топи черното петно на бедност и отчаяние върху картата на Северен Тайланд и го замества с цветя. Бях там и видях.

Сайтът на дома може да посетите тук www.givekidshope.tvheaven.com , а ако искате да направите дарение, това лесно става чрез пейпал акаунт без излишни такси и сложни транзакции. Тайланд все още е с изключително нисък стандарт и за стойността на 5 долара Стив би могъл да купи сладолед за всички дечурлига в някой хубав неделен следобед.