Един ден в столицата на сеира

Дори и аз не мога още да повярвам как попаднах тук, в Андите. Кито е столицата на Еквадор, втора по височина в света – след Ла Паз, Боливия. Все съм си правила планове за пътуване, ама толкова далече и толкова високо не го бях и сънувала даже.

Нямам намерение да те занимавам с подробности, които и чичо ти Гугъл може да поднесе веднага, светът поне онлайн е достъпен за всеки. Мога само да потвърдя, че наистина е точно толкова красиво, екзотично, тайнствено и каквото там още ти хрумне в тази стилистика, колкото го показват по снимките в мрежата.

Кацнах тук, на 2850 м надморска височина, в разгара на нашето, европейското, лято. След като се преборих с редкия въздух (отне ми около седмица), взех да се оглеждам и едва повярвах на очите си – колко хубаво – заклета сеирджийка като мен да попадне точно в Кито – та тук непрекъснато нещо се случва, но изобщо нямам предвид културния живот, който е на много високо ниво между другото.

Това, което ме зашеметява все още всеки ден, са хората. Ако плащаха за наблюдение на Homo Sapiens (макар да не съм сигурна дали е точно същият вид – докарват го повече на междинното звено) и неговото поведение, Бога ми, щях да съм вече доволна млада пенсионерка.

Тук – понеже е Екватор – се съмва и мръква всеки ден между шест и шест и тридесет. Движението сам и пеша по тъмно е извънредно опасно, поне така твърдят, аз лично не съм го преживяла. Казват също, че понякога е опасно да си сам, особено чужденец, и през деня, но

аз засега срещам само любопитни погледи.

Хората започват да щъкат по улиците още с изгрева. Ако не е работен ден, то със сигурност е пазарен, тълпите са безобразни, та е препоръчително ценностите да останат вкъщи, защото местните са много чевръсти. Най-подходящата екипировка за любопитен наблюдател включва кецове, дъждобран (не се знае кога ще се излее някой дъжд), някой и друг долар (Еквадор е единствената страна в Южна Америка, която ползва така ценните „гущери“) в джоба и чифт тъмни очила. Апаратът е по подразбиране или по желание, естествено. Телефонът е хубаво да седи на труднодостъпно за ловките ръце на джебчиите място, а слънцезащитният крем с възможно най-висок фактор е просто задължителен.

Накъдето и да те заведат краката, все ще се намери по нещо за гледане. Животът тук прилича малко на

LSD trip – толкова е шарен и невероятен

Тръгваш примерно надолу по склона – Кито е страшно хълмист град, нещо като Лозенец в София, ама по сто. Решаваш да си купиш сладолед за 50 цента, влизаш в първата бакалийка и какво да видиш – в най-тъмния и мръсен ъгъл, на земята, увито в шалове и черги, спи бебе. На майка му окото й не мига, бели царевицата (да речем) и чака момента, в който детето й ще заврещи, че е гладно, за да му подаде гърдата си. Не е задължително обаче кърмещата майка да седи удобно в магазина. Гледката на жена или момиче, което кърми детето си и върви по улицата, никак не е необичайна. Тук родителите връзват малките хора за гърба си с така живописните огромни шалове, които обикновено предизвикват страхотен фурор в Европа. Колко му е да вържеш бебето си отпред на гърдите и да го нахраниш, докато ти пазаруваш, пресичаш парка или просто се намираш на клюка с приятелки. Това, че имаш малко бебе, в никакъв случай не трябва да те държи настрани от натоварения социален живот в столицата. А когато на наследника му се доспи, просто го вържи на гърба и му измрънкай някоя песенчица, ей-така – между другото.

Мъжете тук са мачовци, нищо, че

физически не са кой знае какви аполоновци,

а пък повечето жени го докарват на наденички с крачета. Обяснението на квадратните им форми се дължи на редкия планински въздух, та затова еволюцията била разширила гръдните им кошове. По-скоро гледката на висок (аз съм висока тук, да!) бял човек е необичайна тук, в Андите, та се случва да подвикнат и на мен от време на време. Инак много е смешно да видиш как от каросерията на някой грохнал пикап се носят радостни възгласи и подсвирквания по адрес на някоя „светска“ мома – задължително с високи токове, червило и нерядко с изкуствени мигли. В Латинска Америка жените наистина много тачат козметиката, както и всичко останало, което може да се направи, за да подобри външния им вид. Говори се, че пластичните операции са на смешно ниски цени, та и

медицинският туризъм се е развил рязко.

И как не, след като слуховете носят, че можеш да се сдобиеш с чисто нов нос само срещу 600 долара. Да не говорим, че блестяща фасада при зъболекар ще ти струва не повече от 1200 долара, не че всички тук са с идеални зъби. Кръгът е малко затворен, малко адски, тъй като колкото жените се гласят, толкова мъжете ги закачат, а колкото мъжете ги закачат, толкова повече правителството апелира срещу мачизма, изнасилванията и изобщо всяко посегателство над личността. Последното, което ме зашемети, беше, когато разделиха пространствата в градския транспорт по полове.

За да не стават грешки, нали?

Продължаваш надолу по улицата, иска ти се да пресечеш булеварда, но се оказва, че пешеходните светофари са истинска рядкост, да не говорим, че лично аз знам за съществуването само на два по трасето от десетина километра, което имам обичай да следвам. Внимавай с пресичането, защото може да ти е за последно, тук правилникът за движение е по-скоро добра препоръка, дори и линейките срещат трудности по пътя си, честно. Катастрофите са почти ежедневие, а някои от тях са толкова зрелищни, че се случва участниците в движението чинно да паркират превозното си средство, където сварят (видях го с очите си на магистралата!), за да слязат и да поцъкат с език.

Ако пък искаш да наемеш кола, по-добре преразгледай решението си и се откажи, или добави и шофьор в сметките, ако можеш да си го позволиш. Единствения път, в който реших, че мога да се придвижа, карайки, ми коства немалка част от черните коси по главата ми. Затова по-добре ходи пеша или ако много се налага, хвани такси. Второто е поредно изпитание поради своенравието на таксиджиите – то пък и къде ли не е така – но като цяло хората тук са безкрайно услужливи, особено ако имат възможност да спечелят пари.

Начинът, по който китяни пътуват, също е доста колоритен. Гореспоменатите пикапи са рядка гледка без тълпата народ, която обикновено

се тъпче в каросерията

Веднъж дори попаднах на цяла сватба в един-единствен пикап, гостите видимо бяха удобно разположени, а кюрето беше най-отпред с развят перчем. Дръж си очите широко отворени, защото със сигурност ще можеш да наблюдаваш как цяло семейство – баща, майка, две поотраснали деца плюс бебе – са яхнали една моторетка, по-стара от всички тях, взети заедно. Петместните коли спокойно поемат по седем – десет човека, не е проблем изобщо, а предпазните колани обикновено са излишен аксесоар. Виж, допълнителните светлини, които красят колите, са голяма атракция – то е феерия от цветове и режими на работа. Не само че не са забранени, ами и колкото повече, толкова повече. Вечер настава часът на истината – кой колко лепенки и лампички е успял да подреди по ламарината.

Та ако намериш пешеходен светофар, обърни внимание, докато чакаш, на жонгльорите, много са готини. Обикновено са

млади пришълци с раста и татуировки,

дошли от Чили или Аржентина, за да сбират с изкуството си така ценните долари. Повечето са на средно ниво, но има и истински артисти – клоуни, актьори, даже огнено шоу в три минути правят.

Често обаче остават без награда, защото тук много обичат да потеглят с мръсна газ, надувайки клаксона още преди да светне зеленото. Не че бързат, просто това си е стил на живот. Разбира се, докато чакаш и ти зеленото, могат да ти бъдат образувани странични дейности, примерно да отговориш на някоя анкетка или да побъркаш в джоба за центове, че да напълниш протегнатата ръка. И двете са строго забранени: първото, защото се случва анкетьорите да не са точно анкетьори, а второто – защото правителството има кампания и срещу просенето, за да може населението да се възпитава и да работи, а не да чака наготово. Населението си е взело поука от кампанията и се старае да уважава правителството, та почти всеки пешеходец е амбулантен търговец (можеш бързо и на сметка да се сдобиеш със слънчеви очила Ray Ban, ръкави с фалшиви татуировки и други полезни неща), а почти всяка лична кола работи и като такси, ще ги познаеш по лепнатите бележки, написани с химикалка, на предното стъкло.

По пътя се отбии и в някоя цветарница – само за долар можеш да си купиш 25 разкошни рози в какъвто си пожелаеш цвят. Еквадор също изнася рози, само че не за парфюми, а за радост на романтичните натури, които все още вярват във вълшебната сила на букета. Дори да излезеш само заради тези рози, денят ти няма да е минал напразно, обещавам. Ако пък не искаш да влачиш наръч цветя със себе си, купи си ягоди – по всяко време на годината. Или череши, или плодове, чийто имена даже не познаваш. Много е хубаво. Бабите от планината, седнали насред тротоара,

с типичните си носии и филцови шапки,

в които понякога е забучено и пауново перо, ще открехнат кофата и ще ти напълнят цяло найлонче, да си имаш, докато се разхождаш. Няма да позволят да ги снимаш, не и безплатно.

Покрай часовете за хранене по улиците настава гъмжило от сергии, предлагащи най-различни местни ястия. Изнасят се самоделни скари, нанизват се наденици, лук, свинска кожа – изобщо каквото имат подръка в момента, и се завъртат едни шишове, за радост на окото и на стомаха. Кеф ти месо, кеф ти боб и царевица, кеф ти морски дарове, за всекиго по нещо. Срещу два или три долара ще получиш обилен и безкрайно вкусен обяд, който можеш да хапнеш както в парка, така и просто облягайки се на някой парапет. Типичните храни за Андите са месото (всякакво), оризът, царевицата, бананите (имат поне 10 вида), картофите и редица други кореноплодни, които за невежа европейка като мен бяха същинско откритие и наслада. Ако си по по-изтънчените неща – спокойно можеш да се почерпиш с т. нар. ceviche, сурова супа от морски дарове, дошли пресни-пресни сутринта от океана. Хляб не дават, него го топят в кафето вечерно време, както и сиренето, странна работа, ама такъв е обичаят.

След разточителния обяд следва времето за почивка, сиеста предимно за „работещите“ по улицата. На когото му се приспи – ляга, където свари, случва се дори това да е на банкета между двете платна на улицата, не съществуват ограничения. Друг е въпросът в какъв вид ще се събуди, щото всеки би могъл да си хареса нещо по него и да си го прибере. После, ако е останало време за работа, работи се, ама не е болка за умиране,

ако не сколасаш, и утре е ден, нали.

Ти междувременно се отбии на пазара на занаятчиите, там е пълно с високи бели хора, тип туристи, също като теб. Това е в случай, че те замъчи носталгията, а и ще имаш удоволствието да погледаш кибиците, да се попазариш, пък и знае ли човек, може даже да се сдобиеш с нещо наистина чудесно като пончо от истинска вълна, ръчна изработка, само за 23 долара.

Накрая, ако все още те държат краката, по-добре се прибери. Партитата изглеждат страшно обещаващи, съдейки по пригодените за пътуващ купон камиончета, които изпълват улиците на стария град, щом се мръкне. Навечерието на Нова година например е суперзабавно, защото местните отъждествяват старата година с възрастен и непотребен мъж, чието

чучело трябва да се изгори с ритници,

за да се вземе страхът на Новата година и да бъде тя благодатна и спорна. За радост на вдовичките, които всъщност са преоблечени мъже и заграждат пътя на колите, за да събират стотинки – коя от мъка, коя за обезщетение, даже „една“ каза, че за липосукция. Умеят да празнуват тук, спор няма. Но ако наистина те дърпа нощният живот, хубаво е да можеш да разчиташ на някой истински китянин, който знае къде и кога да те заведе. Не забравяй, че винаги е най-добре, когато навън стане тъмно и страшно, ти да си вътре, на топло и светло.