Читателю, който и да си ти, от какъвто и пол да си (дори и от Европол да си!), каквато и религия да изповядваш (освен ако не е култ към самоубийството), колкото и отегчен от живота да си (не вярвам чак пък толкова!) – надявам се да те убедя да не отиваш в Дания доброволно. Не го прави, недей! Ти не си роден за мъки в този живот! Разбира се, ако имаш опрян в слепоочието си “Смит енд Уесън 357 Магнум” с вдигнат предпазител и патрон в цевта – то е друго, няма как. Или пък вледеняващият поглед на тъщата, впит в тила ти след все още кънтящата във въздуха тирада: „Загубеняк! Една екскурзия не може да осигури до Копенхаген. Жалко за красивата ми дъщеря! Така е – хубавите ябълки свинете ги ядат!” В тези два случая човек е обречен, то е ясно. Особено ако жена ти междувременно хълца безутешно в ъгъла и между подсмърчанията се чува: „Ко…пен…ха…ген”. Е, тогава ги заведете! Нека се мъчат и те! Заведете ги в тази страна на нисък небосклон и висок стандарт и оттам избягайте в Швеция. Няма смисъл да се връщате – един шопинг в града на Андерсен струва колкото двустайна панелка в Люлин-3.

А да се избяга в Швеция, е съвсем лесно –

само един мост разделя Копенхаген от спасителната шведска територия. Невероятно е, но правилната посока в този случай е изток! Единствено там ще избегнете непоносимо тежката участ, в която сте изпаднали по принуда.

Отидох в Копенхаген по свое желание, така че оправдание нямам. И затова и не се възползвах от шанса да скоча в първото такси за Швеция. Макар че първото такси пред мен – с благопристойна руса дама зад волана – се оказа шведско, а дамата съответно бе поданик на Н.В. Карл XVI Густав, краля на Швеция. Ех! Швеция! Обаче като го заслепи нечестивият, човек не знае какво прави. Както беше в моя случай. Затова останах геройски под студения вятър да чакам друго такси. Чакам, чакам…да дойде друго такси. За съжаление – дойде. Да бях се качил още тогава на обратния самолет за която и да е друга страна.

Е, качих се на таксито. Което ме откара в петзвездния хотел с гръмкото име „Адмирал” и с два топа отпред, барабар с огромно количество гюлета наоколо. Впечатляваща туристическа атракция, идваща от дълбините на историята. Тепърва ми предстоеше да разбера, че това не е просто туристическа атракция, а

бойна готовност да се стреля на месо срещу недоволни клиенти,

които един ден неминуемо ще дойдат да атакуват тази клаустрофобична Бастилия на садистичен произвол срещу човешкото достойнство. Да! Но това ми предстоеше да го разбера по-късно. Твърде по-късно. Резервацията бе направена, връщане назад бе все по-невъзможно нощ след нощ. Три нощи, всяка една от които от дълга, по-дълга. Както коридорите в хотела, които освен дълги са и тесни. Много тесни. Като окопи от Първата световна война. Макар че сградата датира много по-рано, отпреди повече от 200 години. Първоначално е била склад. Това някак си се усеща и сега – към масивните стени на склада са налепени стаите от вътрешната страна, което добавя задушаваща ведрост към първоначалния бездуховен замисъл. Иначе пък във фоайето на всеки етаж има автомат за вода. Не, объркал съм се – това е автомат за лед. Като го гледам, струва ми се, че моделът на този ледогенератор е бил хит по времето, когато сградата все още е била склад.

Пет звезди ли? Пет звезди на кукуво лято! И защо лед? Явно добре информираните си носят уиски, с което да преглъщат тежкия си престой тук. Аз не съм от тези хора – половинката черно „Джони” в ръчния ми багаж е просто въпрос на интуиция. Както тази на колегата Шекспир, написал онова безсмъртно „Има нещо гнило в Дания”. Да му се бях доверил!

Влизам в стаята. Малко по-широка е от коридора.

Има легло. Каква глезотия!

Има легло. Каква глезотия! Можеше да е койка, нали хотелът е „Адмирал”. Или две-три сковани заедно автентични исторически греди. Впрочем, такива греди опасват цялата стая, предпазвайки тавана от случайно срутване. Нейсе. Изгледът е към морето. Пардон, към пристанището – влекачи, кранове и прочее товаро-разтоварни съоръжения. Морето се шири зад тях. Поне то изглежда широко. Надявам се да стана навреме за изгрева.

Дан! Дан! Дан! Дан! Скачам – 6.00 сутринта. Надявам се, че кошмарният сън ще изчезне и ще вземе ужасния звук със себе си. Нищо подобно. Данданията се увеличава, заработват и други машини! Високият стандарт изисква работа от 6 часа сутринта. Но като цяло датчаните са видимо бедни – масово карат колелета, няма скъпи коли по улиците. Защото данъците и таксите върху скъпите возила са непосилни. Добре де, за какво му е на човек висок стандарт, ако не може да се фука със скъпа кола? Кой нормален българин би разбрал това?

Иначе изгревът е красив. Това ще разбера седмица по-късно, когато разглеждам снимките. В момента съм в апокалиптично настроение и не възприемам нищо красиво. Душ и излизам. Духа вятър.

Естествено, че духа вятър – нали сме край морето

Хората по улицата говорят на някакъв напълно неразбираем език. Помагат си с жестове, което е неизбежно. Когато случайно се разберат, започват да се смеят от радост. По-късно един от домакините ще признае, че в датския има толкова диалекти и наречия, че често минават на английски, за да се разберат. Датчаните са странни, казва ми притеснена и отрудена женица – българка, работи като камериерка в този хотел, радва се да чуе родна реч. Работила е и в други страни, тук й е най-тежко заради студенината и надменното отношение на местните. Научавам, че повечето от тях вземат антидепресанти, които тук се харчат като аспирина в моята мила Родина. Нали според статистиката те са “най-щастливите хора в Европа”, сещам се аз. И добавям, подсетен от скептичното поклащане на главата й – явно причината е в разрешената за употреба мека дрога. Тя се усмихва нервно и добавя със страх – те са викинги. Горката жена, мисля си, сигурно и тя взема нещо.

Постепенно започвам да разбирам, че местните нямат някакви особени поводи за усмивки. От октомври до април е като в тъмница, това разбрах, депресиите са като вирусните грипове у нас. Първият мрачен месец – ноември – се равнявал на два, затова датчаните казват, че

тяхната година има 13 месеца

През останалото време ниските хоризонти не предполагат нито смях, нито чувство за хумор. Затова и такива няма.

Кръчмите са забити метър под земята. Не всички. Влизам в една по-издигната – разположена е на самия тротоар срещу хотел „Д’англетер”. Баш на центъра. От хотела са ме посъветвали да заобиколя редичката с пъстри заведения преди този площад – там било много скъпо. Добре, сядам тук. Три бири по половин литър, две порции варени бейби картофи (картофи – да, варени – донякъде, но не и бейби!), плюс хляб и вода, които не са поръчвани – сметката е 38 евро. Окото ми не мига – веднъж идвам в Дания. Вярвайте ми – само веднъж! Иначе ресторантчето е приятно – френско е. Сервитьорът е нетипично любезен и артистичен, оказва се полуполяк-получех. Томас, наше момче, славянче.

Прибирам се и искам смяна на стаята. Любезно ми дават друга, мъкна багажа си по коридора, отварям посочената стая. Спарен въздух, неоправени легла! Излизам. Извиняват се от рецепцията, дават ми друга. Странно – леглата са оправени, стаята е просторна, гледа към улицата. И така и трябва! Няма да позволя да ме будят кранове в 6.00 сутринта. За сметка на това ме будят викове в 5.00 сутринта. Аха, мисля си в просъница, идат тълпи недоволни бивши клиенти. Поглеждам рошав навън с готовност да скоча с голи гърди срещу оръдията – идвам, бледолики мои братя, да живее революцията! Нищо подобно – крещят шофьори на таксита. Стаята ми се оказва точно над входа на хотела, “бакшишите” радостно подвикват в очакване на първите си жертви за деня. Вероятно имат опит и знаят, че клиентите са особено щедри на път за своите родни страни.

На следващата сутрин и аз съм сред печелившите – прибирам се! Смених полета си и вместо чак вечерта, тръгвам с първия полет в 7.10 сутринта! Вече си взех „здравей” и „довиждане” с Малката русалка. Изглеждаше тъжна, очите й ме молеха да я взема с мен на юг. Направих се, че не разбирам и

си тръгнах като първия подлец

Вече знам, че ако не е прикована, отдавна щеше да е някъде край Папуа-Нова Гвинея, танцувайки в плитчините под шарените палмови сенки.

Вече нищо не ме спира тук. Не искам да виждам изпълнената с „дроги” Кристиания, такива си имаме и в София. Не искам да виждам и парка „Тиволи” – моята Родина е пълна с илюзионисти, атракционни съоръжения, гълтачи на огън, саби и бюджетни средства. Обичам те, Родино свидна! Обичам твоето високо небе, обичам дори и твоя нисък стандарт! Обичам твойте планини зелени! Българин да се наричам, първа радост е за мене!

Шофьорът Адам – 55-годишен ливанец-мюсюлманин – потвърждава впечатленията ми на път за летището. Датчаните били викинги, които мразели всички други народи, а най-вече шведите. Това го знаел от двете си бивши съпруги-датчанки, с които така и не намерил общ език. Иначе имат общи деца – по едно от двете. Сега има трети брак – щастливо задомен е с ливанка, от която също има деца. Старае се да помага на всичките си наследници. Когато дойдох тук преди 40 години, казва Адам, в училище се събираха около мен и ме разглеждаха като животинче – много от тях дотогава не бяха виждали чернокос човек. Дания беше много затворена. Сега е малко по-различно. Но са изключително нетолерантни към всяко различно мнение, освен това са и…спестявам другите оценки на Адам, защото рискувам да се появи антидатско внушение, а обективността е най-важната при всеки един репортаж.

Престоят на летището във Виена е само един час, а вече се чувствам по-добре. Много по-добре. И ето, моята родна земя се показва през облаците. Българийо мила, земя на герои! Слизам от самолета, очите ми са пълни с радостни сълзи.

Обичам тази страна! Толкова много обичам тази страна!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара