В днешно време Бусинци е малко известно селце в близост до Трън с трийсетина жители, а в миналото е било истински значим център на традиционното грънчарство не само в страната ни, но и на Балканите.

muzei2

По време на Възраждането над 300 грънчарски колела са се въртели в Бусинци – това значи, че всяко семейство се е занимавало с грънчарство. Славата на Бусинската керамична школа се носела далеч, а повечето изработвани съдове били от глина. ”В първата странична долина на южните поли на Знеполе се вижда село Бусинци – център на особена грънчарска индустрия, която изработва зелено гледжосани съдове, по форма и орнаментика съвършено старинни”, пише през 1899 г. Константин Иречек в своята книга „Пътувания по България”.

Корените на прочутата Бусинска керамична школа се губят далеч във времето. В регистър на джелепкишаните още от 1576 г. се говори за селото, а в известното „Бусинско евангелие“ има преписка от 1784 г. за Велико грънчар. Занаятът се превръща в основен поминък за селото, достигайки истински разцвет в края на XVIII и особено през XIX в. –

над 300 работилници с около 1500 грънчари

Тогава се развива цяла индустрия и започват да се роят множество “дъщерни” центрове – Самоков, Берковица, Разлог, Неврокоп. Създава се и грънчарски еснаф като собствено професионално сдружение. В края на века местното производство изпада в криза и от началото до средата на XX в. постепенно запада, въпреки опитите да бъде модернизирано – в Бусинци се открива първото в България керамично училище, трансформирано през 60-те години в малък керамичен цех на местната занаятчийска кооперация, действащ до 90-те години на миналия век.

muzei-3

Днес в Музея на керамиката в Бусинци любознателните туристи могат да се върнат към славната история на най-стария ни керамичен център. Да проследят развитието и традициите на българското грънчарство. Да усетят духа на славното минало, да се докоснат лично до този древен занаят, но и да проследят как се е видоизменил той до съвремието ни.

muzei5

Според японския професор Бониширо Моришита – изследовател на керамичното изкуство – Бусинската керамична школа е най-автентична не само за Европа. Образци на бусинската керамика има в най-престижни световни хранилища: в Лувъра и Музея на човека в Париж, в Бритиш мюзиум в Лондон, в различни музеи в Япония, Китай и Индия, Италия, Австралия, дори Канарските острови, и, разбира се, в Националния исторически музей в Бояна.

Древният асортимент се състои най-вече от стомни, делви, чаши, поници, гювечи, гърнета и други, общо около стотина вида трапезни съдове от глина.

Само тук могат да се видят т.нар. оканичета –

ритуални малки стомни за вино и ракия, украсени с пластични фигури. Те се ползвали при канене („окане”) на кумове и гости на сватба. Типични за този край са съдовете, в които са носени ястията, наречени рукатки.

muzei-4

„Бусинското зелено” е емблематичният цвят на тукашната керамика. Други характерни багри са жълтият и виненочервеният – т.нар. есенна гама. Навремето бусинските майстори ползвали за оцветяването местни руди и растения. Всеки майстор е имал свои рецепти за багрене, смесване на глината и за изработката на съдовете. Някога майсторите са изработвали над 100 вида трапезни съдове от глина.
Причината за разцвета и развитието на древния занаят именно в Бусинци е, че селото лежи върху глина. На метър под повърхността на земята десетилетия наред се копае глина с най-различни качества и цвят – червена, синя, бяла. Умели ръце я превръщат в единствени по рода си съдове – като стомна дудулка с къркавче, стомна любеничарка (във вид на диня) или стомна-геврек.

В Бусинци глината била употребявана за какво ли не – от нея дори правели казани за варене на ракия и тръби за местния водопровод. Глината се копаела две години по-рано и киснела повече от десет месеца във вода, за да се разложат всички варовици.

Смесването на глината – в определени съотношения – е била една от тайните на местните майстори. Те умеели да правят

съдове, които издават звънливи звуци,

щом се чукне по тях. Бусинските съдове пътували до Сирия, Египет, Тунис, оставали в султанския дворец Топкапъ, а днес могат да бъдат видени в музеи по цял свят. Изследователите се прехласват по детайлите на бусинската школа и нейното развитие. Амфороподобни съдове, ниски гърнета с две дръжки като античния скифос, с богата орнаментировка – бягаща змия, „четирите стълба на света“, пулсиращо слънце между тях, равнобедрен кръст, вписан в кръг, символ на ранното християнство. Скулптурните композиции върху точени форми са бусински патент – подобна стилистика е непозната за керамиката в традиционните школи. Функционалността също е характерна за бусинските съдове – повечето от тях обслужват конкретни потребности от бита – приготвяне на храна, гощавка, съхранение на продукти и напитки.

Емблемата на местната керамика – болярският стакан (геврек) – е създаден от

бусинския корифей – майстор Петър Гигов,

който възстановил и т.нар. крондир – уникална стомна за ракия или вино с дупка по средата.

Майстор Гигов е потомствен грънчар – централна фигура на Бусинската школа. Той изиграва огромна роля за развитието и популяризирането на керамичната школа от Бусинци. Умира през 1991 г., но негова заслуга е създаването на музея на керамиката в селото.

Сградата на музея е построена специално през 1982 г. и редом с изложбените зали има работни ателиета и малка хотелска част. Затова тук през последните години се провеждат национални и международни пленери на художници-керамици, които се вдъхновяват от старинните бусински традиции и ги развиват в съвременно изкуство. В музея са изложени голяма част от съхранените ръчно изработвани съдове. Тук ще ви разведат и разкажат за експозициите и майсторите, за техните изобретения. В музея се съхранява и пещ на повече от сто години, използвана от големия Петър Гигов.

А в сградата на някогашното керамично училище – първото в България и най-голямото, създадено в края на ХIХ век от австриеца Франц Урбан – сега е създадена

работилница „Бусинска керамика“.

В нея отново се произвежда местна керамика и сувенири в традициите на някогашната школа. В цеха й може да се види и традиционното грънчарско колело, върху което от топка глина се източват съдове с различни форми.

Друга от забележителностите на Бусинци е старинна едноетажна къща, която привлича отдалеч погледите с пъстрите керамични чинии по фасадата си и е паметник на културата.

Необичайни арки от дървени греди покриват входната веранда на иначе традиционната къща. Историята й е преинтересна. Построена е от потомствен грънчар – Константин Кожухаров, който бил толкова прочут, че го поканили да покаже изкуството си на Първото българско промишлено-земеделско изложение през 1892 г. в Пловдив. Той изработил колекция от глинени крондири във формата на човешки фигури: „Сърбина“, „Гърка“, „Албанеца“, „Румънеца“, както и фигура на цар Фердинанд. Те предизвикали такъв интерес, че били откупени за значителна по онова време сума – 600 златни наполеона. С тях той построил този дом насред селото. Неговите трима синове го наследили заедно със занаята на баща си. Именно най-малкият от тях – Петър Гигов – си спечелва световна слава със своето майсторство и става един от най-изявените потомствени бусински грънчари.

Бусинци чества всяка година

на 12 декември празника на Св. Спиридон,

който е смятан за покровител на грънчарите. Единственото място, където днес може да се купи оригинална бусинска керамика, пък е Клубът на историка в Перник. Наскоро там пристигнал от Италия директорът на музея в Помпей и останал запленен от нея, разказват гордо местните.

Село Бусинци се намира в непосредствена близост до Земенския манастир край Перник и до едно от най-красивите кътчета на България – ждрелото на река Ерма. Трите обекта могат да се комбинират лесно за прекрасна разходка през уикенда, защото се намират наистина недалеч от София.

zemen

Земенският манастир “Св. Йоан Богослов“

заслужава особено внимание, защото е един от най-старите в България, а освен това е със забележителна архитектура и автентични, съхранени стенописи. Основан е през XI в., а през Второто българско царство е влизал в пределите на крепостта Землинград, която охранявала Земенския пролом на река Струма.

Манастирът се намира на един от североизточните склонове на Конявската планина, в началото на Земенския пролом, на левия бряг на река Струма – на около 1 км югоизточно от град Земен.

Един от малкото оцелели паметници на българската средновековна архитектура и стенопис се състои от църква, камбанария и две сгради.

Най-забележителна е най-старата постройка: църквата. В архитектурно отношение тя заема особено място на Балканите като представител на кръстокуполната (кръст, вписан в квадрат) архитектура. Храмът представлява кубообразно помещение с купол от камък, разположен върху висок цилиндричен барабан. Стените са от дялани блокове – бигор, споени с хоросан.

При обновяването на манастира през XIX в. църквата се сдобива с директен вход от двора към олтара, който представлява масивна каменна плоскост с под от разноцветни мраморни и каменни парчета и антични тухли. За впечатляващия каменен олтар има предание, че изпълнява желания, ако сложиш отгоре му лявата си ръка.

Другата забележителност на мястото са стенописите в църквата от XI – XIV в. Тези живи, реалистични образи се отнасят към т.нар. народно направление в изкуството на Второто българско царство, което е извън официалните течения в средновековната стенопис. Автентичните фрески могат да се видят и днес, почистени и консервирани.

Стенописите от първия живописен слой се отнасят към втората половина на XI век. Най-старият изобразява Св. Ана и това е единствената фреска, запазена от първото изографисване на храма.

muzei-8

Емблематична за Земенската църква е

сцената с изковаване на пироните, с които Христос е прикован

към кръста. Уникален е стенописът с двойния Христос на сцената „Причастие на апостолите“. За разлика от обичайното изображение, при което Христос с едната ръка дава хляба, а с другата – виното, тук са изографисани два образа на Спасителя.

Впечатляващи са сцените на Успение Богородично, Благовещение, ктиторските портрети на деспот Деян и съпругата му Доя – местни владетели, дарили средства за второто изографисване през XIV век. Според експерти, тези портрети са с художествена стойност, съпоставима с образите на Калоян и Десислава в Боянската църква.

В църквата на Земенския манастир са запазени и части от стенописи, които датират от около ХІІ в. В тях може да се различи сюжетът „Отхвърляне даровете на Йоаким и Анна” и останки от изображения на царски особи. Тук може да се види един от най-ранните стенописи на Свети Иван Рилски, открити досега.

Забележително е, че манастирската обител е рухвала многократно и е възстановявана няколко пъти. Но

църквата със стенописите е оцеляла над 9 века.

Манастирът е разрушаван по времето на битките на Кракра с византийците, през сръбските опустошения от 1189 г. и набезите на османлиите в края на XIV век, след което обителта запустява. Единствената сграда в манастира, останала от самото възникване на комплекса, е църквата. През 1867 г. майстор Миленко Велев от село Блатешница построява първата манастирска сграда, осветена на 20 май (деня на Св. Йоан Богослов). Оттогава на този ден се провежда традиционният пролетен събор за прослава на светеца.

През XIX век манастирът е не само религиозен център, но и революционно средище. В навечерието на Априлското въстание земенският игумен Михаил организира чета, с която смятал да подкрепи въстанието, за което заплатил с живота си. След Освобождението към манастира е добавена малка камбанария в двора до жилищното крило. В началото на XX в. поп Янаки Митов построява новата двуетажна манастирска сграда.

Земенският манастир днес не е обитаван от монаси – църквата е обявена за паметник на българската архитектура и живопис, а манастирът е филиал на Националния исторически музей.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара